Георги Йорданов – съзидател на българската духовност и държавност
Най-успешният ръководител на българската култура днес навършва 90 години, ЗЕМЯ му желае: На многая лета!
Днес своя деветдесети юбилеен рожден ден отбелязва големият деец на българската държавност и духовност Георги Йорданов. Със сигурност всички, които имат шанса да го познават и да общуват с него, знаят за искреното му родолюбие и несломимата му вяра в социалната идея. Но най-удивителното качество на Георги Йорданов и днес, на тази патриаршеска възраст, е неговият младежки, търсещ дух и удивителна енергия, проявена в страстта да се докосне до всяка проява на българската и световната култура – книги, изложби, концерти, филмови премиери. Там често той е и днес, прави го със задълбочеността на поклонника и на дълбокия познавач, притежаващ багаж от знания за духовността, на които биха завидели и големите учени. И днес Георги Йорданов може да намери точния цитат, пример, стих, философска максима и мисъл, която да илюстрира тезата му – с майсторството на големия оратор, но и с точността на Философа и Мъдреца!
На поста министър на културата през годините след неговия мандат се изредиха точно двадесет и петима души – някои безлични чиновници и направо срамни за държавата ни недоразумения, а други – големи имена – музиканти, художници, актьори, скулптори, диригенти. Но никой от тях не постигна мащаба на Георги Йорданов като управленец в областта на културата, макар че поне на теория днес – в демократични и пазарни условия – това би трябвало да бъде по-лесна задача. Георги Йорданов и до днес остава удивителна комбинация между утвърден, знаещ и задълбочен интелектуалец и изкусен мениджър и комуникатор между държавата и творците. Най-добрата комбинация за министър на културата в една европейска държава!
Роден в Твърдица, Сливенско, потомък на стар род с прогресивни традиции, Георги Йорданов е човек, здраво свързан със земята, с обикновените хора, развил още от ученическите и студентските комсомолски години не само качества като идеализъм, ученолюбие и трудолюбие, но и ярки лидерски качества. Наричан от своите другари в младежката организация “Могучий”, той е естествен водач, лидер, открояващ се даже на фона на поколение, дало стотици успешни управленци, учени, стопански дейци. Завършил престижния Юридически факултет на Софийския университет в края на 50-те години, Йорданов работи като прокурор в родния край, а след това е привлечен на отговорна комсомолска и партийна работа в Сливен. Едва на 30 години става секретар по идеологическите въпроси на Градския, а после на Окръжния партиен комитет, а на Христовата възраст оглавява Сливенски окръг – отколе център на индустрията и на културата, регион с ключово военно стратегическо значение. Това доверие е доказателство, че още тогава в негово лице е провиждан мащабен ръководител, а човешките му качества, такт, дипломатичност, но и ръководният му стил – са достойни за човек, много по-възрастен и зрял. Очевидно е – Георги Йорданов още като млад ръководител е надраснал възрастта си, придобил е така важния за политиката и управлението житейски и ценностен опит, идейност и отношение към обикновените хора!
След още четири години на активна регионална работа обещаващият млад ръководител Георги Йорданов става фактор в националната политика – през 1971 година е избран за първи секретар на Столичния градски комитет на БКП. А азбучна истина е, че в столицата се случват най-важните политически, международни, културни събития, протичат най-амбициозните икономически и урбанистични проекти, столицата е витрината на държавата и обществото. А София през 70-те години на ХХ век се развива бурно, активно, модернизира се ударно, при това в трудни условия – градът се разраства със стотици хиляди нови жители, привлечени в стотици нови заводи (днес властта се хвали с всяко ново открито цехче!?), но за тях са осигурена работа, евтини и удобни жилища, строят се пътища, облагородява се градската среда, транспортът, търговията, туризмът, социалната политика, непознати са (при много повече млади хора!) днешните дефицити на детски градини и училища, няма го разделението на София-център и София-периферия, неравенството между които е фрапиращо и присъщо на Третия свят. София от 70-те става истински европейски град и един от лидерите, най-важният мотор на този процес е именно ръководителят на софийската партийна организация – по силата не само на известния Член Първи на тогавашната Конституция, но и на човешките качества, енергията и инициативността на Георги Йорданов. Името на Георги Йорданов е неразривно свързано с мащабните строежи – на Националния дворец на културата, на цели нови жилищни райони, на сгради от национално значение, на уникални спортни съоръжения, започнато е строителството на софийското метро.
В партиен план Георги Йорданов е един от най-младите членове на националното ръководство на БКП – през 1966 г. е кандидат-член, а от 1971 г. е член на ЦК на БКП, през 1972 г. е избран за член на Секретариата на Централния комитет и така влиза в най-висшия ешелон на властта едва на 38-годишна възраст. Числи се към едно поколение на партийни дейци, оставили трайна диря в обществено-политическия живот – Георги Атанасов, Александър Лилов, Петър Дюлгеров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Караманев, Петър Междуречки, Огнян Дойнов и много други. Това е поколението на седемдесетте години, направило първи политически стъпки в комсомола, но притежаващо завидно за времето си образование, практически опит, размах за работа.
През 1979 г. Георги Йорданов е избран за кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и за вицепремиер с широк кръг от ресори – култура, образование, спорт, социална политика. Като такъв той остава ангажиран в културната политика по времето, в което тя изживява истински ренесанс – отварянето към света, либерализацията, връщането й към патриотичните корени, мащабното културно строителство, инициативите като “1300 години България”, Асамблея “Знаме на мира” и детския парламент за мир, световните писателски срещи. Програмата за всенародното естетическо възпитание. След преждевременната кончина на главния инициатор на тези идеи Людмила Живкова Георги Йорданов е издигнат и за председател на Комитета за култура. Под различни форми (Съвет за духовно развитие, Министерство на културата, науката и просветата) Георги Йорданов ръководи сектора до самите промени в края на 1989 година. Под негово ръководство културното ведомство не губи нито частица от политическата значимост, която е придобило в мандата на Людмила Живкова, остава си едно от най-важните, активни и инициативни ведомства в държавата (особено сравнено с днешното незавидно положение на Културното министерство като “захвърленото сираче” на неолибералната капиталистическа държава с минимален бюджет и подвластно на влиянието и подаянията на чужди по дух и политика фондации и соросоидни НПО-та).
Като министър Георги Йорданов осигурява голяма приемственост на мащабните културни инициативи от 70-те години. Но за разлика от аналогичния процес при Людмила Живкова, който е повече насочен към глобални мирни инициативи и към Изтока, при Георги Йорданов българската култура се отваря в още по-голяма степен към Европа, културният живот се подчинява на по-прагматични цели и задачи. Инициативи като Новогодишния музикален фестивал, Световната кинопанорама, откриването на Галерията за чуждестранно изкуство, приобщаването на великия Борис Христов към Родината, битката за историческата истина (в това число в спор със съветски управляващи среди) по т. нар. македонски въпрос и много други са допринесли много за интегрирането на българската и европейската култура, за тържеството на националния ни авторитет.
Георги Йорданов е личен приятел на водещи европейски политици, сред които канцлерът на немското единство Хелмут Кол, ветеранът на немската политика Франц-Йозеф Щраус, с филантропа и милиардер Арманд Хамър, с откривателя на компютъра Джон Атанасов, с Индира Ганди и Франсоа Митеран. Вълнуващи са разказите му за личното приятелство с Херберт фон Караян и великия хуманист акад. Лихачов, за гениите на световната музика като Юрий Григорович, Емил Чакъров и Валерий Гергиев, за Елисавета Багряна и Емилиян Станев, с Николай Гяуров и акад. Светлин Русев, с проф. Величко Минеков, с Николай Хайтов и сливналиите Георги Джагаров и Дамян Дамянов, с гениалния хирург проф. Александър Чирков. И днес интелектуалците от по-възрастното поколение признават, че няма министър, който толкова добре да е познавал и толкова адекватно да е откликвал на техни социални, творчески, човешки, здравословни проблеми. За по-младите не говорим – днешната държава абдикира от финансирането на културата, от грижата за творческите личности, които са оставени на произвола на съдбата и на “милостта” на пазара, което неминуемо превръща великото изкуство в халтура и подменя големите цели и опита за „летене“ с опит за оцеляване.
Значим е приносът на Йорданов и в спорта като ресорен вицепремиер – под негов патронаж и организационно ръководство са издигнати кандидатурата ни за олимпийска столица (мъничко не достига, за да успеем) през 1992 и 1994 г., проведени са европейски и световни първенства, развита е материалната база на елитния и масов спорт. Незабравими са успехите на футбола, художествената гимнастика, леката атлетика – все сфери, към които Георги Йорданов като ресорен вицепремиер има пряко отношение за решаване на финансови, организационни, социални и други проблеми на бъдещите шампиони и техните треньори, с много от които е личен приятел и до днес.
Значим принос – буквално в последните дни преди 10 ноември 1989 г. – Георги Йорданов има и във връзка с нормализирането на отношенията ни с южната ни съседка Република Турция в контекста на т. нар. Възродителен процес и „Голяма екскурзия“. На Йорданов е поръчано да води българската делегация (на мястото на подалия оставка и активно участващ в подготовката на преврата на 10 ноември външен министър Петър Младенов) за преговорите с турския външен министър Месут Йълмаз в Кувейт, където са проправени първите важни крачки за компромис и диалог в това сложно време. А именно такива първи крачки бяха фундамент за това България да има щастливата съдба да бъде остров на етнически мир и заедност на фона на конфликтите и войните на Балканите. Така градостроителят, деецът на родната духовност Георги Йорданов се доказа и като дипломат от международен мащаб!
Десети ноември 1989 г. посреща Георги Йорданов по върховете на властта – като вицепремиер и кандидат-член на Политбюро. Авторитетът сред интелигенцията, либералните му възгледи в рамките на официалната линия биха дали всички възможности в новите условия Георги Йорданов да заеме много по-висок пост в партията и държавата. А и той искрено подкрепя промяната, приемайки че тя е нужна, но не за разруха и отрицание, а в името на запазването и надграждането на социалната държава!
Но самият той решава друго – декларира, уповавайки се на моралните си устои и чувството за чест и достойнство, готовността да напусне висшите постове и да направи крачка назад, зове за същото своите другари (по възраст, кариера и партийно положение), сред които Младенов и Луканов. Но не би… дни по-късно те поемат кормилото на БКП и държавата, започва процес на разделение между доскорошни другари на “наши” и “ваши”, на “перестройчици” и “живковисти”. Болката от това несправедливо отношение към поколения кадри Йорданов изразява по-късно в прочутото писмо до Андрей Луканов, публикувано в книгата му “Откровения”. Писано през 1991 г., в него той прави болезнена дисекция на прехода, прави и прозрения за неговия антисоциален и разрушителен характер, които са безпогрешна прогноза за случилото се и случващото се и до днес – разруха, предателство, подмяна! В годините на промени Георги Йорданов с присъщия си ентусиазъм и енергия, активно участва в живота на БСП – като ярък оратор на партийни форуми на национално и столично ниво, като безспорен авторитет сред лявата интелигенция, като пример за по-младите поколения (дано имат силата и качествата да го следват). Без да заема формални партийни постове (в Европа такъв деец би имал такъв висок, почетен статут, би бил ценен съветник на действащия държавен елит), и днес думата му в БСП, в лявото, в българската култура – се чува. В трудни моменти опитният деец има какво да каже, днес също е нужна неговата и на другарите му мъдрост!
В последните години Георги Йорданов се отдаде на едно важно дело – написването на мемоарите “Притаени мигове” и „Съзидатели“. В излезлите досега томове има ценни свидетелства (лични и документални) за културното ни отваряне към света, за външната и вътрешната политика, за изграждането на модерна София, за отдавна изгубената социална държава у нас, за отношенията интелигенция – власт, за анализа на прехода и социализма, за възможните по-добри сценарии за преустройство и промяна на предишното общество (каквито реално се случиха в страни като Китай и Виетнам, които останаха социалистически и успешно съчетаха социалната държава с отварянето към света и пазарната инициатива). При това Йорданов с прецизността на юрист борави с автентични, непубликувани досега документи. Спомените на Георги Йорданов са не просто интересни и ценни, те са настолна книга за всеки, който честно иска да научи истината за близкото ни минало.
ЗЕМЯ пожелава на своя приятел и ревностен читател Георги Йорданов дълголетие, творческа енергия, здраве, за да бъде все така един от големите българи, какъвто е бил в дългия си и достоен път в живота и политиката.
На многая лета!