Георги Пирински: Повелята на Конституцията – народен суверенитет и върховенство на закона!

На 12 юли т. г. в София ще се проведе дискусия по повод 32-рата годишнина от приемането на Конституцията на Република България. Организирана от Фондация „Солидарно общество“ под мотото „Конституцията от 1991 г. – основа на българската държавност и право“.

Събитието ще бъде на 12 юли от 17.30 часа в зала „Сердика“ на хотел „Балкан палас“ в столицата.

По този повод ЗЕМЯ препечатва статия от един от създателите на българския основен закон и дългогодишен народен представител и председател на 40-ото народно събрание Георги Пирински, публикувана в сп. “Ново време”.

“Датата на приемането на Конституцията – 12 юли 1991 г., всяка година е  повод наново да осмисляме нейната роля и значение за съдбините на съвременната българска държава. Днес такова осмисляне е многократно по-необходимо затова, защото през последните дни и месеци нова острота придоби усещането, че развитията в страната са резултат не на заявената воля на гражданите, а на задкулисни центрове и неправомерен натиск.

Във вътрешен план това бяха сглобяването на управляващо мнозинство и дори на конституционно такова между довчера смъртно враждуващи групировки, обратите в прокуратурата с мигновеното отстраняване на считания за „несменяем“ главен прокурор и назначаването на довчерашния му пръв заместник за изпълняващ длъжността, следствие от противоположни гласувания на едни и същи членове на Висшия съдебен съвет.

Същото усещане рязко се изостри в резултат на поредицата внезапни решения на Народното събрание от отминалата седмица за засилени военни доставки за Украйна, останали тайна за парламента и обществото, за очевидно преждевременната подкрепа за членството й в НАТО, както и за хазартната и с нищо необоснована продажба на нея на оборудването за АЕЦ „Белене“, при това без каквото и да било видимо съобразяване с приетата само преди месеци Стратегия за устойчиво енергийно развитие на страната с хоризонт до 2050 година. За да прерасне това усещане в затвърждаващо се убеждение за погазен суверенитет в резултат на отказа на парламента да даде ход на искането на законоустановения брой пълноправни граждани за провеждане на задължителното в случая допитване до народа.

Очевидно е, че тези извънредни обрати у нас не са изолирано явление, а напротив, представляват отражение и отглас от дълбоките и многопосочни трансформации, разтърсващи из основи съвременния свят. Ясно е, че маркираните процеси далеч надхвърлят възможностите на страни като България да ги ограничават или пренасочват. Тези доминиращи глобални реалности пораждат натрапчивото чувство за безизходица и безпомощност, задълбочават апатията и отчуждението от политиката.

Но подобно състояние на общественото съзнание обрича страната на унизителния статут на безгласен придатък, безпрекословно следващ и обслужващ интересите и приоритетите на доминиращите на момента глобални властови центрове. Положение, което дълбоко противоречи на елементарното разбиране за достоен живот в страна, способна успешно да отстоява националните си интереси и приоритети, съобразявайки се в необходимата степен с международните си ангажименти.

Всъщност предизвикателството, пред което днес се изправяме с нова сила, е да формулираме и реализираме ясно виждане за утвърждаване и развитие на България като суверенна държава, способна да отстои своите интереси и приоритети, като оползотворява предимствата и ограничава издръжките от членството си в Европейския съюз и Организацията на северноатлантическия договор. Което на свой ред поставя на дневен ред въпроса – на какво можем да се опрем в търсенето на отговор на това предизвикателство, коя е опорната точка за отговорна национална стратегия, съобразена с реалностите на света на ХХІ столетие?

Краткият отговор е и може да бъде един-единствен – на суверенната воля на народа, закрепена в основния закон на страната – Конституцията от 1991 година! Ето защо в тази 32-ра година от нейното прогласяване сме длъжни да припомним и наново да осмислим значението на нейния член Първи, който повелява, че „цялата власт произтича от народа. Тя се упражнява от него пряко и чрез органите, предвидени в тази Конституция“ /Чл. 1. (2)/. В светлината на тази основополагаща норма да прочетем отново и следващите, които постановяват, че: „Република България е правова държава /която/ се управлява според Конституцията и законите на страната“ /Чл. 4. (2)/, че „Конституцията е основен закон и другите закони не могат да й противоречат“ /Чл. 5. (1)/, както и че „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие“ /ал. 2 на същия член/.

Първото задължително условие за тези основополагащи норми да се превърнат в реална движеща сила е всеки български гражданин да се проникне от съзнанието за собствената си отговорност за развитието на страната като държава на народовластието и социалната справедливост, основана на върховенството на закона. Това на практика означава ни повече, ни по-малко революция в правното  съзнание на съвременния гражданин.  За нуждата от именно такъв обрат ясно свидетелстват резултатите от едно представително проучване от юни 2022 година на Националния център за парламентарни изследвания за тенденциите и състоянието на правното съзнание у нас.

Поначало това съзнание се формира от съчетанието на следните три елемента – 1/ информираност и познаване на правото и на правните норми на обществото (познавателен елемент); 2/ обществени представи и оценки на правото и правните норми на обществото (социалнопсихологически елемент);   3/ обществена готовност за действие или липса на действие в правната сфера (поведенчески елемент).  Според цитираното проучване към юни миналата година това съзнание остава на катастрофално ниско равнище:

• що се отнася до информираност, то 77% от пълнолетните български граждани посочват, че не са запознати с Конституцията, като този дял се запазва без съществени промени през целия период на последните 23 години;
• по показателя социалнопсихологическа оценка за състоянието на правото, резултатите могат да се определят като съкрушителни – цели 82% от интервюираните заявяват, че законите у нас не се спазват (срещу едва 9% на обратното мнение), като най-критични са били интервюираните в най-активната възраст между 30 и 39 години  и хората над 59 години, жителите на малките градове и селата, нискообразованите и живеещите с лишения;
• на съответната, сведена до минимум, се оказва и готовността за действие – на въпроса каква е преобладаващата реакция на хората при нарушения на законите, най-големият дял отговори – 38%, е с безразличие и апатия; към тях следва да се добавят още 25% – със страх и отчаяние; срещу които противостоят едва 26% – с възмущение и нетърпимост, при това със спад от 4% спрямо нивото от 2018 г. (останалите 11% не могат да преценят какви са реакциите в такива случаи).

Нямаме право да изобразяваме някакво удивление от такива едва ли не шокиращо изненадващи констатации.  Причината за тях е очевадна – това е драстичното разминаване между нормите на закона и противоположната реалност, с която гражданите ежедневно се сблъскват. Вместо  на силата на закона,  върховенството е на „закона“ на силата – и на мутренския произвол в ежедневието, и на „тихия“ диктат на парите, решаващи и в политиката и обществото, и за личните шансове за живот в сигурност и справедливост.

Къде да търсим изхода от повсеместната апатия и безхаберие, владеещи обществото днес? Според споменатото проучване основни причини за рухналото доверие в законност и правов ред са липсата на бързо законово възмездие и неефективното правораздаване. Оттук и несъмнената нужда от цялостна реформа не само на съдебната власт, но и на цялата система на правораздаване, на органите и институциите за защита на правата и свободите на гражданите.

Но както стана пределно ясно, коренната причина за дълбоката криза в правораздаването не е дадено несъвършенство на конституционната или законовата уредба, а нещо друго – грубата политизация, изпъкнала през последните седмици и месеци с разпада в Прокуратурата и унизителните обрати в гласуванията на членовете на Висшия съдебен съвет.

Нагледно проявление на тази користна политизация е и разрушителното съперничество за овладяване на ключови държавни регулатори, довело до повсеместното им лишаване от легитимност. Заслужава да възпроизведем списъка на органите с изтекли мандати и непълни състави, изготвен от Българския институт за правни инициативи и представен за пореден път на вниманието на народните  представители в началото на работата на 49-ото народно събрание:

1. управител на Българската народна банка и по негово предложение на двама подуправители (на управления „Банково“ и „Емисионно“);
2. 11 членове на Висшия съдебен съвет (квотата на Народното събрание);
3. главен инспектор и 10 инспектори на Инспектората към ВСС;
4. председател и четирима членове на Комисията за защита на личните данни (по предложение на Министерския съвет);
5. председател на Комисията за публичен надзор над регистрираните одитори и четирима членове по негово предложение;
6. председател, зам.-председател, секретар и шестима членове на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия;
7. председател на Комисията за финансов надзор;
8. двама съдии в Конституционния съд (квотата на Народното събрание);
9. управител на Националния осигурителен институт;
10. председател, двама зам.-председатели и двама членове (по предложение на председателя) на Сметната палата;
11. председател и четирима членове на Фискалния съвет;
12. председател, зам.-председател и трима членове на Комисията за защита от дискриминация;
13. член на Надзорния съвет на Агенцията за публичните предприятия и контрол;
14. председател на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество;
15. председател на Комисията за енергийно и водно регулиране;
16. един член на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства;
17. управител на Националната здравноосигурителна каса.

За какво друго, освен за пълно безхаберие и безотговорност на политически отговорните фактори – парламент и правителство – говори това недопустимо разлагане на ключови структури, призвани да осигуряват правовия ред, законност и сигурност в посочените ключови сфери на обществения и икономическия живот? И какво доверие могат за имат хората в законност и отговорност пред властите, когато те се намират в такова насипно състояние?

Поредицата от подобни, повече или по-малко риторични, въпроси може да се продължи едва ли не до безкрай. Само че по-същественият е накъде да търсим отговора на това плачевно състояние на държавността? Тук няма как да избегнем особената отговорност на политическите партии. Това е така, защото Конституцията, постановявайки, че „Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм“ /Член 11. (1)/, съдържа изискването именно политическите партии да „…съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите“ /алинея 2 на същия член/.

За това колко далеч са днешните партии от това тяхно основно конституционно задължение, свидетелства пълното безразличие към дискусиите за проекти и програми, които предлагат. Вместо това публичното говорене се ограничава до моментно излъчвани от тях „сигнали“ и „послания“ и до дисекции на персоните, които ги представят пред обществото.  Ето защо е толкова наложително критично да се преосмисли цялата законова уредба за възникването, дейността и закриването на политическите партии, подчинено на конституционното изискване за приоритетната им ролята за ориентиране и изразяване на политическата воля на основните съставни части на българския народ днес.

Става дума да се инициира процес на дълбоко преобръщане на съзнанието на гражданите – от безразличие, апатия, страх и отчаяние към възмущение и непримирима решимост за действие! Явно задача не за ден-два или за поредната предизборна кампания, а напротив – за упоритото и неотклонно съграждане на ново съзнание у гражданите за смисъла и съдържанието на живот в условията на солидарно общество, в което свободата на всеки зависи от свободата на всички.

Именно разбирането за свободата в съвременния свят е предмет на най-фаталното й преиначаване с представата, че индивидуалната свобода няма особена връзка с общото състояние на обществото, че благополучие се гради независимо, а и за сметка на добруването на другите. Манталитет, водещ до безогледния стремеж за бързо и хазартно забогатяване, по правило „на ръба на закона“, т. е. заобикаляйки го най-спокойно.

И тук неизбежно възниква въпросът, къде  остана лявото начало в днешния политически и обществен живот – и у нас ,и в Европа, а и по света? Войната в Украйна явно нанесе на европейската левица последния удар в процеса на нейното обезличаване, процес развил и задълбочил се под всеобхватния натиск на неолибералния капитализъм, наложил се през последното половин столетие.  Една от последиците е изобилието на съждения и заключения за безсмислието на понятията за ляво и дясно, за пълната несъстоятелност на всякакви опити за изграждане на съвременни  леви движения и структури.

Да, но сблъсъкът със суровите реалности кара хората в Европа и отвъд да се събират зад червените знамена за все по-решителен отпор срещу грубото погазването на техните основни социални и граждански права. Само че у нас кълновете на подобно събуждане на съпротивителните сили на обществото срещу раздиращите го рекордни неравенства, безправие и безнаказаност остават едва забележими.

В тази светлина се откроява историческата отговорност на БСП за днешната дълбока апатия, владееща обществото у нас. Това е така, защото и в по-далечното минало, и особено в периода от 2016 година насам, ръководството на партията на практика загърби базисната постановка на единствената сега действаща Програма на партията, че „в съвременните български условия ние разглеждаме Конституцията като основата, на която може и следва да изградим своята политика за реализацията на нашите програмни идеи през следващите петнадесет – двадесет години.“ И по-нататък, това е така, защото  „Основният закон на страната ни още в своя преамбюл издига във върховен принцип правата на личността, нейното ДОСТОЙНСТВО И СИГУРНОСТ! От основополагащо значение са нормите на Член първи от него, който постановява, че цялата държавна власт произтича от народа, както и че никой не може да си присвоява народния суверенитет!“

Ето този определящ ориентир за цялостната дейност на партията  бе подменен от Нинова  с „всеотдайна“ ликвидаторска дейност, в крайна сметка свела БСП от мястото на основна политическа сила с водеща роля за приемането  на Конституцията, до унизителното положение на безпомощен периферен коментатор на сега ставащото. Вместо да привлече голямото мнозинство граждани, гласували доверие на президента Радев на изборите през ноември 2016 година, и да постигне напълно възможната победа срещу ГЕРБ на Борисов на парламентарните избори от март следващата година, с нарастващата си вражда срещу президента тя обрече на провал консолидирането на широко лявоцентристко мнозинство, способно да подкрепи една коренно различна алтернатива за  развитие на страната в сравнение с онази, която днес успя да се наложи, и то видимо за доста време напред.

Сега предстоящите избори за кметове и общински съветници предлагат пореден шанс за подемане на нова инициатива, като кауза на хората и активистите с леви убеждения, за формиране на местни мнозинства, обединени около платформи за самоуправление по волята и в интерес на местните жители. Подобно начинание очевидно се сблъсква с наложилата се през годините подмяна на истинското политическо състезание с практиките на безпринципни договорки и сделки за парцелиране на органите на местната власт. Не по-малко обезкуражаващ е и сблъсъкът с грубите прояви на купен и контролиран вот от едни или други олигархични кръгове.

И все пак Конституцията повелява народовластие и върховенство на закона. Това, че днес реалностите са противоположни, не е порок на основния закон, а напротив – следствие от неспособността, а и нежеланието на национално отговорните политически сили, в това число и особено на левите дейци и формации, да отстоят конституционната кауза за демократична и социална правова България. Остава да видим дали идващите местни избори ще дадат така необходимия нов импулс в полза на превръщането й в желаното ежедневие на  гражданите и страната”.