Заплетеният библейски възел “Израел – Палестина”, който ражда насилие и терор

Изключителната по мащаба и характера си военна операция на Хамас срещу Израел, при която загинаха и бяха ранени стотици невинни израелски граждани, беше определена в световен мащаб като терористична. Също и в България – даже президентът Радев я осъди като такава.
Известно е, че всяко действие има противодействие. Всяко действие също има свое обяснение, причина, така е и сега. А в случая с израело-палестинския конфликт семето на взаимната омраза е посято непосредствено след края на Втората световна война.
Държавата Израел беше създадена с резолюция 181 от 29 ноември 1947 г. на Общото събрание на ООН решава да бъдат създадени две държави – еврейска и палестинска, на територия, в която през векове са съжителствали евреи и палестинци. Резолюцията предвижда създаването на две държави.
Но още от самото начало между двата народа – палестинския и еврейския, възникват проблеми. Евреите смятат, че тези земи са обещаната им от Библията обетована земя, а за палестинците и за Арабския свят от региона – територията е изконно палестинска. Това противоречие води до няколко израело-арабски войни, които Израел винаги печели, като след всяка война Израел разширява територията си за сметка на съседните арабски държави, но и на палестински територии, като значителна част от местното палестинско население е прогонвано.
В шестдневната война през 1967 г. Израел окупира Западния бряг, ивицата Газа и източните райони на Ерусалим. В последвалата резолюция номер 242 на СС на ООН от 22 ноември 1967 г. се постановява, че е недопустимо „придобиването на територия чрез война“ и Израел следва да се оттегли от окупираните територии.
Тази резолюция не е изпълнена и до ден днешен.
Според Израел конфликтът между двете страни може да бъде решен, ако палестинците признаят Израел, но палестинците настояват, че за да стане това, Израел трябва да приеме милионите бежанци обратно в окупираните територии. Това Израел не приема, както не приема и да предостави Източен Ерусалим за столица на Палестина, като даже обяви този град за своя столица.
В последно време в Източен Ерусалим се изкупуват на високи цени домовете на палестински араби, за да бъде прочистен градът от тях.
Израел не отстъпва и по отношение на това да бъдат премахнати всички построени еврейски селища в палестинските земи на Западния бряг.  
През 1993 г. в резултат на споразуменията в Осло между израелския премиер Ицхак Рабин и председателя на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат на палестинците беше предоставено право на самоуправление в Газа и района на Йерихон на Западния бряг.
На 30 ноември 2012 г. Общото събрание на ООН със 138 гласа от 193 официално повиши статута на палестинската автономна власт от общност на държава. Но това е държава на хартия.
Палестинците живеят в ивицата Газа, напълно обградена и контролирана от израелски военни части, и на Западния бряг на река Йордан, където Израел от десетилетия застроява с еврейски селища.
В резултат на всичко това палестинците водят въоръжена борба при неравни сили, като прибягват и до терористични акции и самоубийствени атентати не само в района, но и други страни по света.
На 16 април 1993 г. първият палестински самоубиец 22-годишният Сахар Набулси взривява на Западния бряг микробус и себе си в атака срещу израелски войници. Оттогава до ден днешен са извършени десетки самоубийствени атентати от палестинци, като жертва са стотици израелци. По своя мащаб това е ново явление в  световен мащаб и силно обезпокоява израелските власти.
Официалната пропаганда обвинява самоубийците като непросветени крайно религиозни ислямски фанатици, които вярват, че след като загинат, отиват в рая, а всеки един го очакват 72 девственици.
Палестинската съпротива отговаря, като привлича  за самоубийствени атаки и млади жени, както и мъже с прилично образование и от обезпечени материално семейства. 
Палестинците прибягват още и до интифада – форма на борба на палестинците от Газа и Западния бряг, изразяваща се във въоръжено въстание, включваща не само самоубийствени атентати, но и обстрел с ракети, главно от ивицата Газа, по градове и селища в Израел.
Първата интифада започва през 1987 г. и трае шест години – до 1993 г., а втората от 2000 г. и трае около пет години. Жертвите са 5000 от палестинска и 1800 от израелска страна. Палестинските жертви са многократно повече, защото реакцията на Израел при тези въстания е унищожителна и диспропорционална.
При израелските контраакции загиват жени и деца. През 2004 г.  английският вестник „Гардиън“ изнесе информация как в Газа по време на интифада израелски офицер изпразва пълнител в тялото на 13-годишно момиче, след което казва, че би го прострелял даже ако е било тригодишно. Момчета, хвърлящи камъни срещу израелски войници, са смъртоносно прострелвани. През май 2021 г. ирландският вестник The Irish Times съобщи, че само за последния месец 69 деца са убити във войната между израелската армия и Хамас.
Извън човешките жертви при бомбардировките в Газа се разрушават до основи административни сгради и жилищни блокове.
При израелски офанзиви срещу Газа се използват снаряди, сдържащи запалителен фосфор, причиняващ тежки поражения върху телата на засегнатите, за което Израел беше обвинен във военни престъпления.
Фактите сочат, че престъпленията от израелските военни срещу палестинците не са от вчера.
На 9 април 1948 г. палестинското село Деир Ясин е атакувано от военно подразделение на  „Иргун Цвай Леуми“, ръководено от Менахем Бегин, бъдещ военен министър и министър-председател на Израел, като са избити стотици мъже, жени и деца.
През октомври 1953 г. специален „отряд 101“, ръководен от Ариел Шарон, също бъдещ военен министър и министър председател, атакува палестинското село Кибия – акция, при която са убити 69 цивилни и къщите им взривени.
Тези събития допринасят за масовите бежански вълни на палестинци.
След войната през 1948 г. 68% от палестинците са изгонени от родните им места и днес, разпръснати по света, палестинските бежанци наброяват около 7 млн., като 1.5 млн. живеят в бежански лагери в съседни на Израел държави. Но и там палестинците не са защитени. Стотици хиляди бежанци се заселват в Ливан, където са настанени в бежански лагери около Бейрут. В лагерите се извършва обаче обучение от военното крило на Организацията за освобождение на Палестина и израелските власти решават, че лагерите трябва да бъдат атакувани. 
През септември 1982 г. израелски военни части, под ръководството на генерал Ариел Шарон, навлизат в Ливан и  обкръжават лагерите в Западен Бейрут, като  въоръжени групировки на дясната християнска организация на фалангистите в съгласуван план с Шарон  атакуват бежанските лагери Сабра и Шатила.
Извършени са масови убийства на палестински бежанци, включително на възрастни, жени и деца.
На 16 декември 1982 г. Общото събрание на ООН с резолюция 37/123 обявява изтреблението на палестинците в двата лагера като „геноцид“, формулировка, срещу която САЩ възразяват.
Дори израелските власти са принудени да обяснят ролята на израелската армия, като специалната комисия „Кахан“ заключава, че Израел не носи никаква директна, а само „индиректна отговорност“ за тази трагедия.
На 5 юли 2005 г. британският историк Корели Барнет в статия  в „Дейли Мейл“  пише по повод окупацията на палестински територии и вълните палестински бежанци: „В това е коренът за днешната остра арабска омраза към израелската хегемония – омраза, която дава сили на Хамас и Хисбула, които следват пътя на тероризъм, наложен от групировките на „Стърн“ и „Иргун Цвай Леуми“. 
Трудно човек може да възприеме и да разбера как един изстрадал по времето на Холокоста народ може да допусне подобни престъпления срещу други хора, които, като евреите някога, също искат и се борят за това да имат своя родина.
Но Израел е все пак демократична страна със свободна преса и се намират гласове, които осъждат  политиката на израелските правителства и изстъпленията на армията спрямо палестинците.
Според израелския политолог проф. Шломи Сигал Израел води колониална война, целяща вечна окупация на палестинските територии, война, която разрушава всякаква надежда палестинците да се сдобият със своя родина и държава.
Израелката Нутри Зелед – Еханан, преподавател в университета Хебрю в Йерусалим, която защитава палестинската кауза и има синове, които са служили в израелската армия, споделя пред британската журналистка от The Telegraph Маргарет Дрискол, че има израелски офицери, които са “банда убийци”, и че “за палестинците нашите войници са като Гестапо. Ужасно е да се каже, но е истина”.
Израелските власти наричат палестинските организатори и извършители на акции, при които загиват евреи, „терористи“.
Но първата терористична акция на територията на Палестина е извършена от евреи непосредствено след Втората световна война. По това време Палестина е под контрола на Британската империя и британската администрация и военна щабквартира са разположени в хотела “Кинг Дейвид” в Ерусалим.
Еврейското население в Палестина, наброяващо 450 000 души, се стреми да създаде своя държава, на което колониална Великобритания се противопоставя. Конфликтът между колониалната администрация и еврейското съпротивително движение се изостря, стига се до въоръжени сблъсъци и репресивни мерки от страна на британците. 
На 4 ноември 1944 г. тайната съпротивителна ционистка  организация „Стърн“ убива в Ерусалим британския колониален министър лорд Мойн. След арести през следващите две години на еврейски лидери, в отговор на 22 юни 1946 г. нелегалната еврейска съпротивителна организация „Иргун Цвай Леуми“ с лидер Менахем Бегин извършва бомбен атентат в хотела, при който загиват 91 души и 41 са ранени. Извършен е чист терористичен акт, при който мнозинството загинали са цивилни и служители на хотела.
На 16 април 2006 г. в Ерусалим е организирано честване на 60-годишнината на това събитие. В тази връзка британският парламент приема заявление, в което се казва: “Ние не считаме, че такъв акт на тероризъм, причинил много жертви, следва да бъде честван“.  
Истината е, че израело-палестинският конфликт отдавна би могъл да бъде разрешен и неизброим брой човешки жертви от двете страни биха могли да бъда избегнати.
Ако Израел бе изпълнил резолюциите на ООН и би приел създаването на палестинска държава, което би обезсилило влиянието на Хамас и би довело до признаването на Израел от всички арабски страни.
Ако в Израел и по света, включително и в България, сегашната безпрецедентна атака срещу Израел е осъдителен терористичен акт, за палестинците тя е оправдано противодействие на репресивната политика на Израел спрямо тях, израз на борбата им за национално самоопределение, а и просто отмъщение за техните невинни жертви, включващи и деца.
Палестинските бойци от Хамас, проникнали в Израел, са вероятно младежи, родени в години на въоръжени конфликти между палестинци и израелската армия и които имат бащи или близки, убити или по израелските затвори. Те са поколение, заместило други поколения преди тях, и ако израело-палестинският конфликт не бъде разрешен по единствения начин – създаване на палестинска държава, премахване на незаконните израелски изградени селища на територията на Западния бряг и компенсирането по приемлив начин на прогонените палестински семейства при създаването на държавата Израел, в бъдеще и това поколение ще бъде заместено от родените през последните години деца в окупираните палестински територии.
Отговорът на Израел срещу сегашната акция на Хамас следва известен от миналото подход – опит за смазване на палестинската съпротива чрез всички възможни средства, включително и такива, които надхвърлят нормално приетите при въоръжени конфликти.
Министърът на отбраната на Израел Йоав Галант обяви “пълна блокада” на ивицата Газа, която някои международни наблюдатели определят като най-големия концентрационен лагер на открито. “Няма да има електричество, храна, гориво“, каза той, като оправда тези действия с обяснението: „Ние се борим с човешки животни и действаме както подобава“.
В допълнение Газа е подложена на масирани бомбардировки, като към днешна дата по съобщения на Al Jazeera броят на палестинските жертви е надхвърли 700 души, между които 105 жени и 143 деца , а са ранени около 4000 други палестинци.
Израелският отговор на акцията на Хамас е противодействие на това действие на Хамас.
Но това противодействие по своя характер, мащаб и последици неминуемо ще доведе в бъдеще до противодействие. От страна на децата, които са оцелели при сегашните бомбардировки и чиито майки, бащи или братя са загинали.
Защото решението на един политически и хуманитарен проблем не може да бъде решен с насилие от която и да е страна.
И ако този проблем не бъде решен по мирен път, колелото на историята ще се върти и трагичните конфликти, при които загиват невинни евреи и палестинци, няма да имат край.