На Източния фланг

Поразителни метаморфози в историческа перспектива наблюдавахме на последната среща на върха на НАТО.
Докато служебният министър-председател Димитър Главчев, представляващ страна от бившия Варшавски договор, сочена с пръст като най-верния сателит на Москва, слушаше с благодарност от президента Джо Байдън каква “много ключова роля” има България на Източния фланг на НАТО, президентът на една от страните основателки на Алианса – Турция, пак на Източния фланг, Реджеп Ердоган, бе на съвсем друга вълна.
Още преди да излети за Вашингтон за юбилейната среща на върха на НАТО, Ердоган заяви пред журналисти в Анкара, че военният блок не бива да бъде въвлечен непосредствено във войната в Украйна, въпреки че ще продължи да подкрепя Киев.
По-късно, в интервю за списание “Нюзуик”, турският държавен глава отиде още по-далече и обвини “някои от нашите западни съюзници”, че отношението им към Русия “налива масло в огъня” и това нанася вреда на самата Украйна.
“Ние няма да бъдем страна в тази война”, поясни Ердоган отношението на Анкара към конфликта.
Това е същият Ердоган, който продава оръжие на Украйна по време на война – безпилотните самолети “Байрактар”, бронирани машини “Кирпи”, ракетни системи за залпов огън TRLG-230, касетни боеприпаси DPICM.
И това е същият Ердоган, който се опитва паралелно да не участва в антируските санкции, но и да не минава определени граници и да играе ролята на посредник особено в търговията с нефт и газ, финансовите трансакции, с една дума – да извлича полза и от двете страни в конфликта.
Макар да изглежда, че Турция, а и Унгария са раздразнители на спокойствието в двете големи западни организации – НАТО и ЕС, реалността е по-различна от алармистките заглавия. И Орбан, и Ердоган, при все че са си извоювали възможността да лавират и дори да бъдат контра на определени политики в ЕС и НАТО, си остават системни играчи, без желание да прекрачат определени граници. Унгария уж е проруска, но гласува чинно за всеки пакет санкции, опитвайки се обаче, за разлика от България, да реши някои свои проблеми и да си запази пространство за маньовър.
Турция също е обвинявана в отстъпление от атлантическите си позиции, а Ердоган за “лошото момче” на НАТО, но в крайна сметка южната ни съседка никога не е и помисляла да направи нещо драстично – да, спъваше членството на Швеция в НАТО, опъваше нервите на американците в Сирия, заема гръмки пози по отношение на израелската политика спрямо палестинците, но само в рамките на търговията, която водеше със своите партньори.
Впрочем и това е нещо, за което българските власти в момента могат само да мечтаят, ако изобщо мечтаят за такава свобода на действие.
Не е странно, че след последната среща между Ердоган и руския му колега Владимир Путин на срещата на върха на ШОС в Астана говорителят на Кремъл Дмитрий Песков нарече невъзможно посредничеството на турския президент за мир в Украйна. Не само защото много кръв изтече от Истанбулските договорености през пролетта на 2022 г., а най-вече защото съществено се промени международната обстановка, антагонизмът между Русия и НАТО се намира на историческо високо ниво и светът балансира на ръба на ядрената война. В тази обстановка страна – член на НАТО, не може да бъде посредник, колкото и особени отношения да има между нея и Русия.
А отношенията наистина са особени. От 2015 г. Русия и Турция преминаха през сложни фази – от риска да започнат военни действия покрай сирийската гражданска война до размяната на любезности между “приятеля Владимир” и “приятеля Реджеп”. От подпомагане на терористите в Северен Кавказ до съвместна реализация на големи многомилиардни инфраструктурни проекти, включително имащи отношение към България (“Турски поток”). От военно-политическо съперничество по периферията – Средна Азия, Кавказ, Сирия, Либия, до разговори за членство на Турция в ШОС и потенциално в БРИКС.
В цитираното по-горе интервю на Ердоган за “Нюзуик” той казва: “Като член на НАТО, ние не виждаме проблем в сътрудничеството с ШОС, БРИКС, Европейския съюз или страните от Организацията на тюркските държави”.
И все пак проблеми има.
“Има определени противоречия, свързани със задължения и с позицията на Турция като член на НАТО и със светогледа, който е залегнал в основополагащите документи на ШОС”, коментира, цитиран от ТАСС, говорителят на Кремъл Песков.
Изказването на Песков, заедно с другия му коментар за невъзможността Ердоган да посредничи за мир между Русия и Украйна, показва, че досегашната роля на Турция на площадка за преговори вече няма същата сила като преди две години.
Страните от Залива като ОАЕ и Саудитска Арабия много по-успешно играят посредническата роля, което се доказва и от активното им участие в размяната на военнопленници между Русия и Украйна.
Блоковото разделение в света се оформя по-отчетливо и от държавите се иска ясно да заявяват ако не своята принадлежност към даден светоглед, то поне неутралната си роля. По същество това е новата студена война, която по нещо ще си прилича със старата, но ще има и разлики.
“Не можете да бъдете едновременно с нас и с нашите противници, но пък можем да работим заедно, ако го искате”, това е посланието на Москва към Анкара. Там си дават ясно сметка, че Турция няма да напусне НАТО заради ШОС и БРИКС, но в случая е важна и симптоматиката.
В други времена нито Унгария, нито Турция не биха си позволили “да развалят строя”, а сега и двете държави без да се стремят на напуснат западните организации, в които членуват, използват ситуацията, за да извличат изгоди с различна степен на ефективност.
Това не би било възможно без общото отслабване на Запада и САЩ в частност, съждение, което вече се смята за аксиоматично. Преди броени дни политологът доц. Огнян Минчев, чиято геополитическа ориентация е добре известна, заяви пред БНР: “Няма лидерска криза на НАТО, а криза на западния свят като цяло. Европа, Америка и целият Запад са в лидерска криза”.
Такава мащабна лидерската криза, с такъв географски обхват обаче не може да съществува сама по себе си, без по-голямата и дълбока криза на неолибералната идеология, която е доминиращата на Запад. Лидерската криза е по-скоро симптом на по-дълбоките деструктивни процеси, които са и разнопланови.
Хора като Ердоган, Орбан и дори ако щете, ръководителите на “Грузинска мечта” дали поради развит политически нюх, или по други причини, но усещат, че се задава промяна, която е способна да размести световните пластове и искат държавите им да бъдат подготвени за нея.
Те може и да грешат, прогнозите през последните години са крайно неблагоприятно занятие, но за разлика от други държави поне демонстрират ясно желание да останат встрани от голямата криза и със сигурност не думкат барабаните на войната. Турция специално, при цялата противоречивост на отношенията с Русия, явно не гори от желание от Източен фланг на НАТО да се превърне в Източен фронт.