Проф. Чавдар Добрев – левият интелектуалец

Навършиха се две години от кончината на големия интелектуалец, общественик, ерудит и учен от европейски мащаб

За българското ляво той бе не просто един от доайените, но и от последните мохикани от едно славно поколение, което даваше облика на българската култура във времето на нейното процъфтяване и отваряне към света през 70-те и 80-те години на ХХ век. Но и бе един от воините, които водиха битки за лявата идея в годините на отрицание и разруха.

Името му заслужено стои наред с колоси на лявата идея и лявото слово като Валери Петров, Стефан Продев, Коста Андреев, Анжел Вагенщайн, Горан Готев и много други. В идеалите той никога не се поколеба, на идеите той никога не изневери, макар че като всеки истински интелектуалец е имал привилегията да мисли и да се съмнява.

Малцина останаха истинските български интелектуалци и безспорно до сетните си дни той бе един от тях – с кипяща енергия, която проявяваше и на тази патриаршеска възраст от 87 години, когато ни напусна. С ярка гражданска позиция на несъгласие със статуквото и пороците не само на нашето общество, но и на световния ред.

Такъв той бе в годините преди 1989-а, когато е отстоявал мнението си и на страниците на печата, и в рамките на културните институции, които е ръководил. Собственото му мнение нерядко е било изпреварващо времето си, пропито с дух на свободолюбие и критичност – тогава, когато мнозина от днешните закъснели дисиденти припяваха само и единствено в духа на официозното слово. И след промените той бе критичен, свободолюбив, родолюбив, неудобен на новото статукво, защото и то е неудобно за духа и вярата му. Няма спор, Чавдар Добрев бе мъж с енциклопедична култура, която го поставя над националните граници на културния живот. Една от най-точните характеристики за него специално за “Земя” преди 5 години – в дните около неговия 85-и юбилей – даде бившият вицепремиер и министър на културата Георги Йорданов, с когото са работили заедно в сферата на управлението на културата – единият като ръководител, а другият като съветник. “Той е най-утвърденият сред живите български литературни критици, но и голям публицист, поет, а наскоро издаде и сборник със свои разкази”, припомни Георги Йорданов и допълни, че проф. Чавдар Добрев е войнстващ защитник на правдата в българската литература и в обществения живот, който е отдал цялото си съществувание на левия идеал за социална справедливост.

Силни думи в дните около кончината на проф. Добрев през ноември 2021 г. изрази и президентът Румен Радев: „Проф. Добрев грееше със собствена светлина на ерудит – писател, публицист, театрал, учен, литературен критик и преводач“, отбелязва президентът. Президентът Радев откроява богатата научна биография на уважавания български професор и неговата работа за разрешаването на проблемите на обществото, сочейки беззаконията и недъзите на съвремието. 

А ето какво написа за проф. Чавдар Добрев в края на 2021 г. Иван Гранитски – издател, писател, критик: “Проф. д-р Чавдар Добрев – една от последните ренесансово надарени и енциклопедични личности в съвременната отечествена култура. Той отлетя към един по-добър може би свят, в който ще си разговаря със сенките на великите му учители Дьорд Лукач и Антонио Грамши, с приятелите си – проф. Любомир Тенев и Леон Даниел, с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Дончо Цончев, на които посвети блестящи литературно-критически изследвания.

Както и с цяла плеяда български поети, критици, белетристи, учени, с които през последните десетилетия го свързваше искрено другарство и взаимно уважение…
Неговите приятели без съмнение осиротяват от тази тежка загуба, но остават десетките книги и стотиците му блестящи статии, есета, разкази, стихотворения, литературни портрети и пр., които го нареждат във фалангата на най-ярките съвременни български творци”.

Безспорно, Чавдар Добрев е познат в редица сфери – от литературната теория до театъра (бил е главен драматург на Народния театър в периода, в който неговият репертоар се демократизира и обогатява), в изкуствознанието, но и като писател, публицист, политически анализатор. Той е един от най-вещите теоретици на културата и процесите на нейното управление, в което е участвал като ръководител на стратегически научни центрове и съветник. В свои мемоарни книги със скромност, но правдиво описва това свое участие в осъществяването на каузата на културното ни отваряне към света и на мечтата за градеж на общество по законите на естетиката.

Разбира се, за читателите на “Земя” от няколко поколения той бе известен най-вече като журналист и публицист, чакан от читателите заради острите, неординарни и смели статии с нетрадиционен ъгъл към политическите събития и процеси. Публицистичното творчество на проф. Чавдар Добрев е поредното доказателство, че големите идеи не са плод на конюнктурата, а могат да се родят само в мъдрата глава на човек с голям житейски опит и многостранна духовна същност.

Проф. Чавдар Добрев бе и политик, и дипломат – не само в професионалната дипломация (работа в посолството и културния център в Москва в тежките години след 1990-а, когато води битки за запазване на българо-руските връзки срещу мощни сили на разрухата), но и в сферата на народната дипломация – още от младежките си години става ярък приятел на Унгария и посланик на унгарската култура у нас и на българската – в Будапеща. Чавдар Добрев е и политик не по постове и звания, а по дух. Заемал формално високи постове за кратко (депутат в 37-ото народно събрание и член на Висшия съвет на БСП), но със свои статии и публицистични позиции по злободневни и стратегически теми той си извоюва влияние във формирането на процесите в българската левица и при търсенето на нейната нова идентичност и в отвоюването на традицията и историческата истина.

А в политиката той бе един от малцината мъдреци, към чиито съвети е редно да се вслушват хората от по-младите поколения. Във всяка от тези сфери Чавдар Добрев е човек с мъжки характер и ярък почерк, който не робува на авторитети, а на Истината, която за него е свята – тъй както е за всеки истински ляв интелектуалец.

Десетилетия на творческо съзидание:

Проф. Чавдар Атанасов Добрев е роден в Ямбол на 21 август 1933 г.

Завършва гимназия в родния си град (1947 – 1951 г.) и унгарска филология и журналистика в Будапещенския университет “Лоранд Йотвьош” (1951 – 1955 г.). Защитава кандидатска дисертация на тема “Творческо многообразие в съвременната българска драматургия” в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС в Москва (1960 – 1963 г.) и степента “доктор на изкуствознанието” с дисертационен труд “Лирична драма” (1975 г.) в Института за изкуствознание при БАН. Научен сътрудник в секция “История и теория на театъра” (1963 – 1997 г., 1992 – 1994 г.), доцент (1970 г.), професор (1980 година), заместник-директор на Института за изкуствознание (1972 – 1980 г.) и заместник-директор на Научното обединение за изкуствознание при БАН (1980 – 1988 г.).

През 70-те години ръководи специализиран курс по история и теория на драматургията при Журналистическия факултет на СУ “Климент Охридски”. 1998 – 1999 година е професор в Славянския университет. Работи като редактор в издателство “Народна култура” (1956 – 1957 г.), в Студия за хроникални и документални филми (1957 – 1958 г.), дипломат в Министерството на външните работи (1959 – 1960 г.). Редактор във вестник “Литературен фронт” (1967 – 1968 г.), заместник главен редактор на алманах “Съвременник” (1969 – 1970 г.), първи заместник главен редактор на списание “Съвременник” (1971 – 1972 г.). В средата на 70-те години е заместник-председател на Президиума на ВАК, директор на Националния информационен център при Комитета за култура (1978 – 1980 г.). Главен драматург на Народния театър (1979 – 1982 г.), съветник на министъра на културата (1983 г.), главен драматург на Държавния сатиричен театър (1983 – 1984 г.). Директор е на Българския културно-информационен център в Москва (1991 – 1992 г.). Народен представител и председател на парламентарната група за приятелство “България – Унгария” (1995 – 1997 г.), секретар на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД.

На лявата идея отдава активно над шест десетилетия от жизнения и творческия си път – член на БКП и БСП от 1959 г. През периода 1994 – 2004 г. е член на Висшия съвет на БСП. Бил е народен представител в 37-ото народно събрание.

Автор е на десетки книги: “Литература и хуманизъм” (1967 г.), “Реализмът на Вахтангов” (1967 г.), “Театър и време” (1967 г.), “Овладяване на човешкия свят” (1968 г.), “Живот им сцена” (1971 г.), “Разум и революция” (1972 г.), “Лирична драма” (1973 г.), “Време и творци” (1967 г.), “Актуален театър” (1977 г.), “Планета на свободата” (1978 г.), “Поезия и време” (1981 г.), “Забранените плодове на познанието” (1982 г.), “Избрано” (1983 г.), “Окосена болка” (1983 г.), “Драматургични идеи и театрална методология” (1984 г.), “Творчество и култура” (1984 г.), “Сфера” (1985 г.), съавтор на “Писатели на стадиона” (1987 г.), “Литература и критика” (1988 г.), “Поетични светове” (1989 г.), “Предопределението” (1993 г.), “И видях друг звяр… Московски дневник” (1994 година), “Камбанен свод” (1994 година), “Проиграната демокрация” (1998 г.), “Театърът перестройка” (2000 г.), “Всекидневният Леон Даниел” (2002 година), “Възхвала на разума. Избрани стихотворения” (2003 година), “Еретичният ерос” (2003 година), “Ранено време” – в два тома (2003 г.), “Разстреляна носталгия” (2006 година), “Унгарски светове” (2006 г.), “Време разделно – българската голгота” (2008 г.), “Избрано” – в осем тома (2008 – 2011 г.), “Книга за Вапцаров” (2008 г.), “Новата естетика” (2009 г.), “В епицентъра на паметта” (2013 г.), “Модерна проза” (2014 г.), “Новият пулс: български писатели от втората половина на XX век” – том. 1 “Поезия” (2014 г.), “Власт и безвластие” (2015 година), “Времето на разказвача” (2015 г.).

Проф. Чавдар Добрев почина на 9 ноември 2021 г. след кратко боледуване.

Поклон пред светлата памет на човека, учителя, интелектуалеца!