Андрей Луканов днес – лично

Преди десет години, на днешната дата през 2013-та година, публикувах статия в онази „Дума“ със заглавие „Андрей Луканов днес“. Ето основното в нея:

„Днес, на 26-и септември, се навършват 75 години от рождението на Андрей  Луканов. Това е особено болезнен повод отново да осъзнаем от каква личност и държавник ни лиши възможно най-подлото покушение, отнело живота му преди вече седемнадесет /днес вече двадесет и седем/ години. Най-малко по три причини.

Първата – напоследък все по-често чуваме, че никога не сме били по-разединени. Чувства се обаче липсата на едно – на истински дълбока тревога за това състояние на обществото. Сякаш този проблем на проблемите за всяко общество –  унищожителната конфронтация – се превърна едва ли не в постоянна норма на живота ни.

Именно тази перспектива извикваше у Андрей Луканов възможно най-обсебваща го тревога и най-мрачни предчувствия за бъдещето. Няма нищо случайно – той носеше и семейната памет, и дълбоките познания за раздиращите българското общество от десетилетия братоубийствени вражди. Изключително аналитичният му ум в съчетание със страстната му отдаденост на каузата за преуспяването на България не му даваха и миг спокойствие през всички перипетии на промените, обхванали страната след 10 ноември 1989-а година.

Ето и неговата реакция на въпроса, дали в България не е политическа традиция да няма останал политик, който да не е бил обруган или съден. Отговорът му – работата е в това, че липсва именно политическа култура и политическа традиция. У нас вече седемдесет /с днешна дата – сто/ години  продължава неспирна гражданска война – студена и гореща, възпроизвеждаща канибалски политически нрави. И ако искаме да живеем в цивилизована и правова държава, то трябва категорично да приключим с тази практика. Защото тя никога не се ограничава в горните етажи на политическия живот, а неизбежно се изражда във всеобщо потискане на гражданските права и свободи.

Днес в политическия ни живот най-остро се усеща дефицитът именно на такъв държавник със съзнание за върховна отговорност в съдбовни за страната времена – качества, на които Андрей Луканов бе ярък носител.

Втората – днес се констатира недостиг на по-цялостно виждане за развитието на страната в перспектива. Андрей Луканов, изправен пред същото предизвикателство, аргументира алтернативата на социалистите за бъдещето на страната. Ето и задочно отправените от него думи от октомври 1992 г. при представянето на студията му „Социалната демокрация – алтернативата за България“, написана по време на напълно незаконното му задържане на „Развигор“: „Ние имаме ясна програма, която се различава коренно от политическата линия на десницата с нейната безсрамна защита на интересите на едно малцинство от народа, с нейния реваншизъм и стремеж към реставрация на миналото, с нейния антидемократизъм и полицейщина. Това е програма, способна да обедини обществени сили в България на базата на националното съгласие, уважението към интересите на мнозинството българи, реалната демокрация, строгото спазване на правата и свободите на човека и грижата за България и българщината.“

И третата причина – днес пак се подемат неистови опити за поредно издание на един тип „пещерен“ антикомунизъм, подчинен на напълно прозрачната и нечистоплътна конюнктурна цел  да охули за пореден път днешната българска левица, Българската социалистическа партия – надявайки се да я елиминира от политическия живот. Отново нищо ново. Ето безапелационната присъда на Андрей Луканов за същите напъни от началото на 90-те години, съдържаща се в посоченото по-горе негово обръщение:

„Днес социалистите в България са обект на непочтени и злобни атаки, които идват от наследници на българската плутокрация и домораслия фашизъм, от ренегати и политически еднодневки, от хора с гузна съвест или неудовлетворен нагон за отмъщение. Искаше ми се да кажа на привържениците на социалистическата идея, че те нямат основание да се срамуват, че подкрепят Българската социалистическа партия, (която) единствена върви цял един век по билото на българската политика, че е дала свидни жертви за честта и свободата на България, че винаги е била най-мощната преграда за десния тоталитаризъм и фашизма у нас, че направи много за развитието на страната през последните десетилетия, че оглави демократичните процеси…“

Несъмнено и днес Андрей Луканов, без за миг да си затваря очите за горчивите поуки от провалите на реалния социализъм, отново убедено би защитил социалистическия идеал, неговия реален носител днес у нас – Българската социалистическа партия. Дължим му недостъпна за хулите и стрелите на смъртните му врагове светла памет. Дължим му  непреходно признание като докрай отдаден на каузата за добруването на България социалист и държавник!“

Изминалите десет години от появата на тази статия още веднъж по безспорен начин потвърждават дълбоките прозрения на Андрей Луканов от 1992 година. С изключение на едно, това за БСП. Днес вече социалистите не са чак толкова нападани, сегашната БСП удобно се вписва в политическия пейзаж като безвреден атрибут на системата, сведен до периферната роля на шумна, но безсилна парламентарна единица, бледа сянка на водещата си роля от недалечното минало. Причината е повече от ясна – безогледният поход на сегашното ръководство да зачеркне всички елементи от онази партия, която спечели изборите от 1990 година и осигури приемането на Конституцията, свеждайки я днес до унизителните едноцифрени проценти публична подкрепа. Къде да търсим корена на този крах?

Заслужава да се върнем три десетилетия назад. През пролетта на 1993 г. Тодор Живков предава на следователя по дело номер четири десет машинописни страници текст, озаглавен „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.“, отпечатан в сборника с документи по делото. В него Живков заявява, че към 1989 г. в БКП се били оформили два лагера – единият в ЦК и Политбюро, другият – около Андрей Луканов в Министерския съвет, който залагал в плановете измислените 3 и половина милиарда долара от износ, вместо реалните 1,5-2 милиарда и така подвел ръководството и провалил преустройството, набелязано от него, а то не подозирало каква е истината!

По-безсрамна лъжа е трудно да си представим. Всеизвестно е, че никакви планове не се приемаха без санкцията на Политбюро, т.е. на Живков, както и че той бе най-детайлно информиран и за разпадащия се валутен баланс най-малко от тогавашния управител на БНБ, както и за всичко, ставащо тогава чрез повсеместната мрежа на службите на сигурността, докрай останали под неговия пряк личен контрол. Всъщност именно Андрей Луканов бе отстранен от Валутната комисия поради несъгласието му с безотговорното залагане на неизпълними валутни задачи.

През годините упорито се натрапва дълбоко невярната теза, че сега живеем с последиците от 10 ноември. Истината е точно обратната – последиците са не от промяната на 10-ти, която беше абсолютно неизбежна, а напротив – от неистовите усилия нейната демократична и национално-отговорна същност да бъде блокирана и подменена от задкулисния сценарий, обслужващ позициите и интересите на онези, отстранени от властта на 10-ти. Истина, която днешната БСП никога няма да назове и признае, изцяло проникната от методите и възгледите на живковизма, защото това би означавало личността и делото на Андрей Луканов да получат своята заслужена оценка и признание, а действителните причинители на проваления преход да понесат тежката си отговорност.

Последните разчитат, че насадения от тях грубо изопачен наратив за прехода е пуснал безвъзвратни корени в обществото. Да, но то отново и отново бива възбуждано от различни изяви и носители на действителната картина – и като изследвания, и като персони, макар и с подкупващо миловидни младежки лица.

Така че спорът затова не какво се случи, а какво стана, тепърва предстои да се задълбочава.

26.09.2023 г.