Безумните идеалисти

Пиша тези бележки на 9 септември 2014 година. На този ден, но преди 70 години моят 92-годишен баща Лазар е бил младеж в разцвета на сили си, току-що уволнил се след три години войнишка служба младеж. Взема участие в установяването на народната власт в родното ни Добринище, защото още в ученически времена приема присърце идеята за социално равенство. На първия митинг слово на стълбите пред читалището произнася Борис Вапцаров. Пред хората той казва: ”Оттук нататък при народната власт ще има шачьи (пирони), шамии, няма да има мизерия”. От множеството се обажда баба Ленка Гундева и го апострофира: ”Борисе, от тази стълба много такива като тебе са ни лъгали, та затова не веруваме!”. Вапцаров и отвръща: ”Бабо Ленко, ние няма да излъжем народа. Жива и здрава да си, ще видиш!”

Така започват дните и годините след този Девети септември. Два дни след това събитие, в Добринище се завръщат десетината партизани, излезли от селото. ”Народът ги посрещна с цветя и възгласи”, пише моят баща в една от тетрадките със спомени за преминалия му живот. Най-тъжен тогава обаче е старият комита Йордан Козарев. Сълзи се стичат по старческото му лице, няма радост в сърцето му от новата власт. На Мара, жената на партизанина Димитър Михайлов, той ще рече: ”Прибраха се вашите мъже, а моят Иван остана да лежи в църната земя. А той цял живот все говореше и се бореше за тази комуна, даже и семейството си заряза зарад тоз пусти мерак по нея!”. После бавно, потропвайки с бастуна, се прибира в къщата, за да остане насаме със спомена за непокорния си син. И до последните си земни дни не го кори за партизанлъка, защото и той самият години наред е бродил из Пирина, воден от идеята да се скършат веднъж завинаги оковите на омразното турско робство.

Пиша тези бележки на 9 септември 2014 г. и не мога да си обясня що за хора са били такива като Иван Козарев, неговите другари и съмишленици. Поетите и писателите години наред ги описваха твърди като камъка комунисти, които остават безмълвни пред денонощните мъчения на фашистката полиция. В „демократичните ни времена” пак поети и писатели ги нарекоха разбойници и бандити, забравяйки че в нормалните европейски държави пред паметниците и паметните плочи на антифашистите винаги има поставени свежи цветя. Това съм го видял с очите си не къде да е, а във Франция, където и днес останалите шепа участници в антифашистката съпротива се радват на почитта на обществото и на признателността на републиканската държава. Но у нас антифашистите най-безцеремонно бяха захвърлени на бунището на историята и днес никой и никоя политическа партия и дума не иска да отваря за тези обикновени хора, сякаш са прокажени. А уж и ние сме републиканска държава. Повече от половин век, откакто съм на този грешен земен свят,  търся да намеря най-точната дума за всичките тези българи, които заложиха живота си за комуната, както обичаше да казва моята баба Рада. Иска ми се тази дума хем да е най-обикновена, но и в същото време  най-човешка, така че да отговаря на техните тогавашни мечти. Мисля, че най им приляга да  ги наречем „безумните идеалисти”, защото те наистина са били такива – да вярваш до безумие и ако се наложи, да умреш за идеята за социална справедливост, която векове наред владее умовете по целия свят. Не кой да е, а самият Христо Ботев през 1871 г. в телеграма до парижкия комитет на комуната ще напише: ”Братски и сърдечни поздрав от българската комуна. Да живее Комуната!”. Така видният наш революционер, дръзнал с чета от 200 души  да сваля многовековна империя, поздравява Парижката комуна, просъществувала 72 дни и направила радикални опити за социални промени във френското общество. Повече от век и половина от тези събития, оставили трайни следи в паметта на човечеството, един от най-ярките примери за тези безумни идеалисти е човекът Иван Козарев, който не можа да прегърне родния си баща на 9 септември 1944 г., но затова пък влезе в историята ни като първия партизанин в България и на Балканите.

Той не е завършил даже и средно образование, но е бил на ти с книгите. Запалва се по комуната от войниците, които се връщат от фронтовете на Първата световна война. Събира се с тях по тъмни нощи, за да бистрят политиката и да умуват как да се направи по-добър животът на бедните. Разнася позиви и вестници, вее червеното знаме на манифестации, а през септември 1923 година взема и оръжие в ръка, за да помогне да се установи работническо-селска власт в родното му Добринище, по примера на съмишлениците от Съветска Русия. Народната власт просъществува само дни, а след това идват тежките репресии. Едни се уплашват и до края на живота си забравят за комуната. Иван Козарев обаче е замесен от комитско тесто и той продължава да следва пътят на безумните идеалисти.

Създава семейство, ражда му се дъщеря, която кръщава на името на Роза Люксембург. Влиза и за дълги години в затвора заради идеите си. Жена му Милтана го напуска, защото тя иска мъж до себе си, а не човек, който да е вечно зад решетките. Взема със себе и Роза. Дъщеря си Козарев вижда след много, много време. Вече като нелегален, се маскира до неузнаваемост и отива в градската градина на Разлог, за да зърне, макар и отдалеч, Роза, която се разхожда със свои съученички. Прави така, защото не иска да й навреди, все пак опасен враг е на държавата. Не е споделил на другарите си за налегналите го мисли от тази мимолетна среща, но със сигурност си е казал, че един божи ден дъщеря му със сигурност ще живее в един по-справедлив свят. А и какво друго може да си помисли един безумен идеалист, какъвто е бил той.

Излиза от затвора и се захваща да си направи рибарник, за да докаже на злите езици, че комунистите не са мързеливци и лентяи. Близо две години сам чопли земята на бащината си нива под Пирина, изхвърля количка след количка стотици кубици пръст и вади от реката тежки камъни, за да иззида трите рибарника. ”Идвахме често младежи в съботен или неделен ден да му помагаме – спомня си моят баща. – Той все ни говореше как един божи ден светът ще бъде по-хубав, нямало да има бедни и богати. И ние като слепци вярвахме на тези негови думи!” В денят, когато започва да продава отгледаната в собствения му рибарник  пъстърва из цялата околия, враговете му млъкват, защото той наистина им доказва, че не е мързеливец. Но както често се случва в живота, когато не искаш, каруцата се обръща.

През февруари 1941 г. Иван Козарев минава в нелегалност, пак заради комуната. Царската власт го обявява за разбойник, но в писмо до председателя на Народното събрание той казва, че не е такъв, защото никого не е убил и ограбил, а е подгонен от полицията заради идеите си за социална справедливост. Не минава ден, без да наобиколи рибарника си, но къде се крие, никой не знае. И когато Германия напада Съветска Русия, властта веднага преценява, че нелегалният става много опасен, защото и други могат да хванат гората, а съберат ли се заедно, вече са сила. Четири дни след нападението полицията устройва засада  край рибарника му, завързва се престрелка, има ранени и убити униформени, но Иван Козарев успява да се скрие в реката и след няколко часа се измъква към Пирина. Тръгва сам по партизанските пътеки, но скоро ще се събере с другари и ще станат наистина сила до 9 септември 1944 година. Но дотогава остават много, много дни, изпълнени с тежък нелегален живот.

Зимата на изключително лютата 1941 – 1942 г. Козарев изкарва сам в планина от съображения за сигурност, пък и да не навреди на ятаците си. Между две гранитни скали си прави скривалище и като див звяр намира сили няколко месеца, без да пали огън, да оцелее сред снеговете и студовете единствено и само в името на идеята. Бърлогата му е сред камънаците, а тя наистина е такава и днес може да се види високо в Пирин планина като доказателство, че е имало такива безумни идеалисти. И не е бил само той. Народните песни за Никола Парапунов и Асен Лагадинов, които и днес се пеят по Пиринско, също са красноречиво доказателство за отстояване на вяра, заплатена с цената на живота им. Пита се днес – кой политик ще зареже милионите и ще захвърли бронираните мерцедеси, които го пазят от народната любов, за да отстоява по този начин идеите си, както Козарев и неговите другари? Никой, абсолютно никой, пък бил той ляв или десен! А какво да кажем за Хазайката? Истинското име на тази скромна жена е Мара Михайлова от Добринище. Заедно с мъжа си Мито те са най-верните ятаци на Козарев. През ноември 1942 г.  той влиза посред нощ в дома им, за да им каже, че отново ще зимува сам в планината, но няма и грам храна. Тогава Хазайката му казва: ”Не се тревожи, бай Иване, ще заколим кравата и ще ти направим саздърма. С нея ще изкараш спокойно зимата!” „Но това е единствената ви крава, а имате три деца да храните!” – рекъл Козарев. ”Все ще се оправим някак си, а ти, ти си нужен на революцията!“ – отговорил му Мито. Тази история многократно лично съм я чувал от яташкото семейство. Дали точно това са си казали помежду си, никога не съм ги питал, но със сигурност мога да сложа Мито и Мара при безумните идеалисти. Нима не е безумие в онези гладни години да лишиш децата си от прехрана и да заколиш единствената си крава, за да спасиш живота на друг един безумен идеалист! Днес всичкото това звучи като някаква приказка с хепиенд, или както се казва, с щастлив край, но в онези времена, преди малко повече от 70 години, е била жестока реалност, защото разбере ли царската власт, че си помагач, никакви оправдания за хуманност няма да ти спасят главата. Да, така е било!

Моят баща и днес често ми разказва за жаркото лято на 1943 година, когато седмици наред след Петровден е бил затворен сам, без вода в карцера на 59-и пехотен пирински полк в Серес и посред нощ е извеждан на разпит, за да каже кои са участниците във войнишката комунистическа конспирация. Военните прокурори им били определели смъртна присъда, но както понякога се случва в живота, извадили късмет. И него го слагам сред хилядите безумни идеалисти, които повярваха в социалната справедливост. И когато след Девети септември е имал възможността да изкачи стъпала на държавната власт в столицата, той остава на село, за да укрепва и гради там основите на народната власт. Такива са били лозунгите в онези времена. ”Трябваше все някой години наред да обикаля без пари селата на Разложко, за да агитира хората, че наистина ще има справедливост и равенство. За хубаво или добро, на мен и на още много такива като мен,  се падна тази участ”,  съм чувал многократно да казва моят баща. Ден след ден агитация, месец след месец агитация, година след година агитация, времето забързано се оттичало като планински поток и  той така и не успял да осъществи най-голямото си младежко желание, след като взел отлична диплома от неврокопската гимназия – да завърши висше образование. И днес обаче продължава да е безумен идеалист, нищо че шепа „идеалисти” след Девети септември заживяха в един друг свят, коренно различен от този на идеята за комуната. Не може да говориш и да се биеш в гърдите, че си за идеята за социално равенство, а в същото време от позициите на най-висш партиен функционер да пратиш работници да ти отсекат вековни пирински мури, защото от тяхната дървесина ставала най-хубавата дограма за просторната като футболно игрище вила. Същите  безумни идеалисти останаха и Минчо Тъпанчев и Атанас Манушкин – Фронтето от разложкото село Бачево. На първия баща му Станко е убит от жандармерията заради комуната, а вторият, макар и цял живот безпартиен, все тази комуна поддържа. До гроб! Миле Даскало от Добринище, мой вуйчо и стар комунист, също бе от безумните идеалисти. След 10 ноември той много се ядосваше на предателствата и на безумието, обхванало хората. ”Отворихме очите на най-бедните, извадихме ги от мизерията, дадохме им хляб в ръцете, а те първи скочиха да горят стола, на който бяха седнали”, казваше той. Но както се казва, това е дълга, предълга тема, която историците години наред ще нищят кой прав и кой крив, а политиците ще се замерват с нея, опитвайки се да привличат електорат от всичките цветове на дъгата. В заключение няма как да не спомена Хазайката, която в един ден ми рече: ”Ако беше жив бай Иван, той нямаше да търпи това, което стана след Девети септември – шепа хора да яхнат партията. Той постоянно ни говореше колко хубаво ще е при комуната, никой няма да мисли за пари и облаги, а то стана обратното. И нямаше да е далеч денят, когато отново щеше да вземе пушката в ръка и да излезе да се бори пак за справедливостта, в която вярваше до безумие. А тръгнеш ли срещу властта, нищо добро не те чака”. Загинал при трагични обстоятелства  пет месеца преди Девети септември, Иван Козарев е погребан много скоро след това на лобното му място край Добринище. Изпратен е от цялото село. Над гроба му е направен циментов саркофаг, като отгоре има петолъчка, а в нея сърп и чук. Пак на циментова колона неизвестен майстор е издялал от бял мрамор образа на Козарев, а под него на бял мрамор се чете: ”Борец за народно благоденствие”. Тази написана малко след Девети септември мраморна признателност най приляга на този безумен идеалист, платил с кръвта си вярата в социалната справедливост. А дали някога тази справедливост ще я има, то времето ще покаже, но в днешните времена тя е само едно добро, добро пожелание, да не кажа далечна мечта!

9 септември 2014 г.,

Добринище