Берлин даде нов живот на доктрината за ограничения ни суверенитет
Република България поддържа исканията на българите в Република Северна Македония да получат всички колективни права, предвидени в конституцията и законите на тази държава. България иска да се спре и злостната антибългарска кампания в нашата югозападна съседка. За постигането на тези цели България използва дипломатически инструменти и се придържа към принципите и нормите на международното право и на правото на Европейския съюз.
Позицията на България на ниво Европейски съюз в защита на правата и интересите на българската общност в Република Северна Македония чрез институциите, механизмите и нормите на Съюза предизвиква негативни реакции сред ръководителите на институциите на ЕС и на някои държави членки, но и не само. Това е учудващо, защото принципите за правовата държава, правата на човека, борбата с расизма и с говора на омразата, защитата на историческото и културното наследство, осъждането на тоталитарното минало и отхвърлянето на фалшификациите са основни за Европейския съюз и това се вижда в основополагащите документи на тази организация. В случая с Република Северна Македония България защитава евро-атлантическите ценности със своите искания, а не просто свои тесни национални интереси.
Освен че защитава евро-атлантическите ценности, България е много по-значима държава от Република Северна Македония в геополитически аспект и би трябвало да получава подкрепата или поне внимателно отношение по Македонския въпрос не само от останалите страни от ЕС, от институциите на Съюза, но и от т. нар. Велики сили. България би трябвало да получава най-малкото разбиране и за използването на възможностите и инструментите, които са предоставени на всички страни членки при оценката на готовността на страните, които кандидатстват за присъединяване към ЕС, защото не може да започне преговори за членство в ЕС страна, която системно нарушава правата на определена общност въз основа на институционализирана омраза.
Омразата срещу българите в Северна Македония и срещу българите като цяло изобщо не се дължи на българското „вето”, както се опитват да ни убеждават в Скопие, а на официалната политика и идеология в тази територия от почти 80 години. Позорно е твърдението на някои български политици и „експерти”, които разпространяват тази нагла македонистка лъжа, защото така оправдават престъпленията на македонизма срещу българите. Освен това те показват пълното си непознаване на процесите в Република Северна Македония, защото, изглежда, не са прочели и един тамошен „академичен” труд, в който става дума за българите, нито обръщат внимание на медийната среда там. Дали омразата към България се дължи на българското „вето”, или на добре организираната и идеологизирана политика от страна на институциите в Скопие, може лесно да се види например при изследването на учебните текстове в тази страна, както и от динамиката в двустранните отношения.
Да припомним, че Договорът за приятелство между Република България и Република Северна Македония беше подписан на 1 август 2017 г. Властите в Скопие започнаха да симулират някаква дейност по неговото изпълнение, но след като на 20 февруари 2019 г. българският парламент гласува за членството на нашата югозападна съседка в НАТО, всякакви маски край Вардар паднаха. Скопските политици и публични фигури започнаха открито да се подиграват на България, спряха всякаква дейност по изпълнението на договора и решиха, че са изпълнили своята цел – да заблудят България, да спечелят време, през което да смачкат всеки македонски гражданин със запазено българско самосъзнание и да разрушат всеки български паметник, а след това ехидно да ни питат какво искаме. Българските политици бяха принудени от скопската наглост да реагират по някакъв начин и се стигна до поставянето на въпроса за правата на българите в Северна Македония на ниво ЕС.
В този период България би трябвало да получи пълната подкрепа на институциите на ЕС и на страните членки, но реалността беше съвсем различна – българската позиция започна да се представя от „партньорите” като заплаха едва ли не за бъдещето на ЕС. Стана очевидно, че подходът на „партньорите” по отношение на България се развива според принципа на „малката правда” и на „голямата правда”.
По времето на комунизма българските интереси бяха „малката правда”, която трябваше да се жертва в името на „голямата правда” – интересите на СССР, на неговата геополитика и идеология. В случая със Северна Македония обаче дори не може да става дума за някакви сериозни геополитически ползи за западните страни от започването на преговорите за членство в ЕС, защото тази държава тепърва ще бъде разтърсвана от сериозни етнически противопоставяния и ще бъде източник на нестабилност за региона и ЕС.
Защо тогава македонистката доктрина се ползва с широка подкрепа сред западните политици, интелектуални кръгове, медии?
Само активното лобиране на Скопие и пасивността на българската държава ли са причината? Отговорът трябва да се търси в цялостната идеологическа среда в Европа:
Македонизмът е част от неолибералните постмодернистки идеологии, според които всичко се подлага на деконструкция и могат да се конструират нови идентичности, независимо от обективните факти. След като за тези доминиращи на Запад кръгове Бог, ДНК, история, култура, традиции нямат никакво значение и всеки може да „се чувства, както си иска”, да променя миналото и да изкривява настоящето според собствените си фантазии, защо и в Скопие да не могат да конструират „славното и древно минало на македонския народ” в пълен ущърб на историческата правда и на българските интереси и това да среща подкрепа в тези кръгове?
Дискриминацията на българите, фалшифицирането на българската история, говорът на омразата, унищожаването на българското културно наследство се осъществява въз основа на расистката доктрина на македонизма. Според тази доктрина българите били „диви азиатци”, „жълта раса”, „татаро-монголи”, „фашисти” и т. н., които тероризирали „белите, европеидни македонци”. Всичко това го пише черно на бяло в техните учебници и „академична” литература, разпространява се във всички нива на публичната сфера. Подкрепата за тази доктрина от кръгове в ЕС и САЩ би била странна, но не и ако си припомним за огромните исторически проблеми с расизма в тези общества.
Разбира се, много малко хора в ЕС се интересуват от историята на Балканите, но сред западните историци, ангажирани с темата, преобладават концепциите за представянето на българите в Македония като „аморфна маса” – българите в Македония не били способни да развият национално съзнание дори в началото на ХХ век и всякакви геополитически експерименти с тях били в реда на „нормалното”. Тази линия е не само продължение на сръбските расистки идеи, но и разпространение под нова форма на нацистките идеи за унтерменшите („подчовеците”), които били имали по-различни интелектуални и културни способности и стремежи.
Прикриването на престъпленията на т. нар. Велики сили срещу българите е друг мотив за приемане на македонистката теза. Тези държави налагаха изключително несправедливи договори на България (Берлински конгрес, Ньойски договор) и носят пряка вина за геноцида срещу българите в Македония, Тракия. Съществуването на българска общност в Република Северна Македония представлява укор срещу тяхната политика в миналото, но вместо да се извинят за своите престъпления, тези държави искат да ги прикрият чрез пълно пренебрегване на историческата истина.
Западните учени са създали свои схеми, концепции и теории за произхода и развитието на етносите, нациите, държавите. Историческите процеси, формирали другите етнически групи и култури, са вкарвани в калъпа на техните теории, независимо от различното историческо и културно развитие на отделните общности. В тази връзка българската позиция по Македонския въпрос се схваща като влизаща в противоречие със западните теории, но и като българска претенция за различен път на историческо развитие, което е недопустимо за западния културен хегемонизъм.
Правата на българите в Република Северна Македония се нарушават систематично, но това не смущава представителите на ЕС и САЩ, което показва, че цялата им пропаганда относно човешките права е само предлог за намесата им във вътрешните дела на определени държави, а не принципен въпрос, което извиква спомените за ограничения суверенитет.
Доктрината за ограничения суверенитет по комунистическо време в случая с България се изразяваше в забрана от СССР нашата страна да поставя пред Югославия въпроса за правата на българите в тази държава и за геноцидната им денационализация.
Аргументът на съветската страна беше „да не се тласне Югославия в лагера на американските империалисти”. Близо шестдесет години по-късно германският Бундестаг и канцлерът Олаф Шолц отново заявиха какви ограничения се налагат пред българската външна политика като цяло и на ниво ЕС в частност – България да не поставяла „двустранни въпроси” на ниво ЕС. Доктрината „Брежнев” получи нов живот, защото германската страна реши едностранно да определя каква трябва да бъде българската политика и явно всеки български опит за самостоятелна външна политика дразни не само германското ръководство, но и чиновниците в Брюксел.
Могат да се поставят поне няколко въпроса в тази връзка: Защо Германия не подкрепи „идентитетот” на Скопие в спора с Гърция? Защо Германия не заяви на същата тази Гърция, че нямала право да поставя своите действително едностранни условия в преговорния процес на Република Северна Македония и на Албания? Примерите могат да бъдат продължени с много други случаи, но очевидно Германия има наистина „специално” отношение към България, защото Доктрината „Брежнев” все пак беше насочена към всички страни от Източния блок, макар че българските комунисти единствени я следваха безусловно. Тук може да се постави и въпросът на какво основание САЩ се намесват в процеса на разширяване на ЕС? Явно и във Вашингтон имат афинитет към доктрината „Брежнев”, но активното лобиране от страна на представители на САЩ в полза на Скопие отваря път за намесата и на други външни сили във вътрешните работи на Съюза.
Ясно е, че българските политици няма да защитят националния интерес – нищо, че е в пълен унисон с принципите на ЕС, а България има много повече ресурси и инструменти от Скопие, за да реализира своите интереси. Не е нужно даже да се обяснява защо. Няма да го направят и българските казионни научни институции, чиято основна грижа е да не загубят държавно финансиране.
Утежняващ фактор са и малцината, но много шумни, български поддръжници на македонизма, които от криворазбрана евро-атлантическа ревност сами дискредитират ценностите на ЕС. Поне от времето на Коминтерна в България винаги се намират хора, които се поставят в чужда услуга, като си мислят, че изпълняването на някакъв интернационален дълг и омразата срещу собствената им родина и сънародници ги извисява интелектуално и духовно. В тази безперспективна ситуация, в която различни фактори са обединени в подкрепата си за македонистката лъжа, всичко е в ръцете на патриотичните представители на гражданското общество. От една страна, в световен мащаб тече процес на отхвърляне на западните теории и доминация в културната и в други сфери. Представителите на българското гражданско общество трябва да се съсредоточат върху ангажирането на вниманието на други геополитически и геокултурни фактори върху начина, по който една част от западните страни потъпкват всичките си принципи, защитавайки антибългарската, расистката и античовешката доктрина на Скопие.
Разбира се, тези изгряващи геополитически сили по никакъв начин не се интересуват от българските позиции, но те използват всеки повод, за да разобличават лицемерието на западните държави и да отхвърлят техните модели за намеса във вътрешните им работи по формулата за нарушаване „правата на човека”, „борба с дискриминацията, расизма” и т. н. Случаят с българите в Република Северна Македония много ясно разкрива, че зад тази реторика на ЕС и САЩ стоят само идеологическите интереси на доминиращите в тях политически кръгове и опитите им да оказват натиск върху неудобни за тях държави. И тук може да се направи една историческа препратка – геополитическите промени, по-точно скъсването между Сталин и Тито, спаси Пиринския край от македонизация, макар че тогавашните български управници продължиха да действа много страхливо и колебливо.
България може само да спечели от привличането и на други международни фактори в дебатите по Македонския въпрос, защото това би отслабило натиска върху българските политици и ще създаде пространство за дипломатически маневри, но това не може да реши нашите проблеми. По този толкова важен въпрос България трябва да разчита най-вече на себе си, защото не може да оставим своето бъдеще в ръцете на геополитическия шанс, а и никой няма да защити българските интереси заради историческата правда и заради човешките права на българската общност в Република Северна Македония.
Нужна е коренна промяна сред българската политическа класа, която трябва да се подлага на системен натиск, за да се принуди да защитава българските интереси, а не да се потопява в поредната утопия, че българският национален въпрос може да бъде решаван посредством „братството и единството в светлото евроатлантическо (този път) бъдеще”.
От сайта “Епицентър”
*Авторът е политолог и историк, експерт по Балканите и преводач от албански език
