Бялата птица отлетя…

На днешния 21 юли 1981 г., ед­ва на 39-го­диш­на въз­раст, си оти­де Люд­ми­ла Жив­ко­ва. По произход – дъщеря на тогавашния български държавен глава. По призвание – културен деец и политик. По звание – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура. По мисия – човек на мащабните мечти!

Ней­но­то име е сим­вол на един пе­ри­од, кой­то без преувеличение мо­же да се на­ре­че вто­ри Зла­тен век на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра – повсеместно строителство на културни обекти, отваряне на българската култура към света, преминаването й от релсите на идеологията върху фундамента на общочовешките ценности, представянето на България по света с тракийското изкуство и православните ни икони, издигане на културната политика в ранг на национален приоритет (във времена, в които не по-малко от днес на почит са харчовете за войни и въоръжения!), мечтата за всенародно естетическо възпитание.

На­ро­дът то­га­ва спон­тан­но усе­ща­ше, че с Людмила нещо в съдбата на България се пречупва и си оти­ва ед­на епо­ха, за­ре­де­на с на­деж­ди.

Людмила Живкова с Индира Ганди

Из­г­ра­ди­ла и спло­ти­ла си­лен екип от зна­чи­ми уче­ни, поети, художници, архитекти, композитори, но и от специалисти по управление и по нови информационни системи – при­мер как ин­телек­ту­ал­ни­ят по­тен­ци­ал мо­же и тряб­ва да бъ­де впрег­нат в дър­жав­ни­те де­ла.

Ней­но­то уп­рав­ле­ние в сфе­ра­та на кул­ту­ра­та меж­ду 1975 и 1981 г. е при­мер за сво­бо­до­мис­лие, за ро­до­лю­би­ва ам­би­ция и са­мо­чув­с­т­вие, че мал­ка Бъл­га­рия мо­же да си извоюва правото да иг­рае ро­ля в гло­бал­ни­те де­ла, а ос­но­ва на та­зи ро­ля са не во­ен­ни­ят или ико­но­ми­чес­кият, а ду­хов­ни­ят по­тен­ци­ал – та­лан­тът, твор­чес­т­во­то, зна­ни­е­то.

Без­с­пор­на цел на по­ли­ти­ка­та и иде­и­те на Люд­ми­ла Жив­ко­ва бе Бъл­га­рия да се раз­ви­ва вър­ху прин­ци­пи­те на дър­жа­ва­та на Ду­ха. И борбата за мир, която не беше гол лозунг, а осъзната гражданска и лидерска позиция от името на България като страна, която през 70-те и 80-те бе съюзник в СИВ и Варшавския договор, но поддържаше активни връзки по света – в Европа, в Индия и Мексико, в арабските страни и Африка, бе добър съсед на Балканите с Гърция и Турция – въпреки историческите наслагвания и въпреки геополитическите разломи между Изтока и Запада. “Мир чрез култура” – това бе личната лидерска концепция на Людмила Живкова!

Ръ­кот­вор­ни­те па­мет­ни­ци от те­зи 6 го­ди­ни са как­то На­ци­о­нал­ни­ят дво­рец на кул­ту­ра­та, пре­вър­нал се в сим­вол на Со­фия, Монументът „Знаме на мира“, та­ка и безброй­ни­те те­ат­ри, кон­цер­т­ни за­ли, га­ле­рии, му­зеи, па­мет­ни­ци, пос­т­ро­е­ни по то­ва вре­ме. Ду­хът на епо­ха­та сти­му­ли­ра съз­да­ва­не­то на вър­хо­ви об­раз­ци в ли­те­ра­ту­ра­та, му­зи­ка­та, ки­но­то, изоб­ра­зи­тел­ни­те из­кус­т­ва. У нас гос­ту­ва­ха во­де­щи све­тов­ни твор­ци. Бу­мът на из­да­ва­не­то на кни­ги – хи­ля­ди заг­ла­вия от Бъл­га­рия и Русия, но и от Ев­ро­па, САЩ и све­та, пре­вър­на­ на­ци­я­та ни в ед­на от най-че­тя­щи­те и зна­е­щи­те. Мо­дер­ни­те ек­с­пе­ри­мен­ти и фор­ми в об­ра­зо­ва­ни­е­то съз­да­до­ха ед­но но­во мла­до по­ко­ле­ние, ко­е­то, уви, са­мо след 10 го­ди­ни пре­хо­дът пръс­на да реализира получените знания в чуж­би­на.

Ду­хов­ни­ят по­дем на Бъл­га­рия бе ка­у­за и ми­сия на ней­ния кра­тък, но уди­ви­те­лен жи­вот. Дъ­ще­ря на по­ли­ти­ка и дър­жав­ник То­дор Жив­ков, са­ма­та тя е учен с модерен об­лик – ис­то­рик и из­кус­т­во­вед. Ли­дер в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та – да­ла им­пулс за дъл­бо­ки про­ме­ни и важ­ни про­це­си в бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра, а от­там и в дър­жав­ността.

Но по-важ­ни са не­ръ­кот­вор­ни­те па­мет­ни­ци. Бла­го­да­ре­ние на ней­ни­те ду­хов­ни тър­се­ния, идеи и ини­ци­а­ти­ви бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра се от­во­ри към све­та, гра­ни­ци­те на кул­тур­на­та ни дип­ло­ма­ция стиг­на­ха до пет континента. В иде­ен план Люд­ми­ла Жив­ко­ва из­п­ре­ва­ри сво­е­то вре­ме с мно­го.

Кул­тур­но­то ни от­ва­ря­не бе бъл­гар­с­ки­ят път към со­ци­а­ли­зъм с чо­веш­ко ли­це. При то­ва – реално проправен! Случи се 9 – 10 години след разгрома на Пражката пролет и години преди Горбачовата Перестройка.

В сво­я­та кул­тур­на по­ли­ти­ка тя се упо­ва­ва­ше не на идеологията, а на об­що­чо­веш­ки­те цен­нос­ти – мир, ху­ма­ни­зъм, ди­а­лог на ци­ви­ли­за­ци­и­те. За това бе обвинявана от “своите” и подозирана от “чуждите”…

Асам­б­ле­я­та “Зна­ме на ми­ра” и све­тов­ни­те пи­са­тел­с­ки сре­щи за мир са са­мо част от при­ме­ри­те. Децата, които рисуваха, пееха и рецитираха заедно в София, днес са 50-годишни, много от тях са лидери, политици, бизнесмени, дипломати, хора на медиите, творци – какъв капитал би било за България, ако пазеше връзката си с тях!?

“Един­ни в раз­но­об­ра­зи­е­то” и “Ин­тег­ра­ция” са мо­дер­ни  ев­ро­пей­с­ки прин­ци­пи, но 40 го­ди­ни по-ра­но бя­ха осъ­щес­т­ве­ни реално и ефективно в Бъл­га­рия чрез те­зи ини­ци­а­ти­ви.

Друг кру­пен ис­то­ри­чес­ки при­нос на Люд­ми­ла Жив­ко­ва е  чес­т­ва­не­то на 1300-го­диш­ни­на­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва, до­ве­ло до не­виж­дан в новата ни ис­то­ри­я­ пат­ри­о­ти­чен по­дем – това бе един от малкото периоди, в които се чувствахме горди, че сме Българи, припомнихме на себе си и на останалите, че сме една от най-старите държави в Европа и че няма друга държава, оцеляла тринадесет века с едно и също име, устояла на поробвания и насилие. А днес – 42 години по-късно – властимащи безродници се гнусят даже от българския трибагреник…

Де­ло­то на Люд­ми­ла Жив­ко­ва ще се пом­ни и те­пър­ва ще бъ­де пре­от­к­ри­то, ще над­жи­вее и зло­ба­та, и нихилизма, и кле­ве­ти­те, и нездравото настървение на жъл­та­та пре­са.

Пок­лон!

Д-р Теофан Германов

БТА ПРИПОМНЯ:

Чужди информационни средства по повод кончината на Людмила Живкова:

София, 22 юли 1981 г. (БТА) Вестта за преждевременната и внезапна смърт на члена на Политбюро и председател на Комитета за култура Людмила Живкова предизвика широки отзиви на западни агенции – световни и национални. С Людмила Живкова, пише кореспондентът на АФП от Виена Ян Краузе, за чиято смърт след кратко боледуване беше съобщено вчера, изчезва една от най-необикновените личности на политическата сцена в източните страни. Амбициозна, енергична, вдъхновена, тази млада жена, винаги облечена в бяло, вярваше толкова в хармонията в света, колкото и в революцията, в културата на “планетата“ и във вредата от империализма – така в най-общи линии рисува портрета й Краузе.

Кореспондентът на АФП посочва по-нататък, че Людмила Живкова е имала планове да превърне своята малка страна в истински борец за световна култура, като организира в България честването на годишнината на Ленин след честването на Леонардо да Винчи. Пак в тази връзка Краузе подчертава, че инициативата да се отбележи с голяма тържественост 1300-годишнината на българската държава до голяма степен е нейна.

Амбициозна и волева жена, известна с големите си организаторски способности, в България тя се радваше на голямо уважение заради това, че  издигна ролята на изкуството и културата и заради връзките й с културните дейци в страната. Тя е автор на редица статии за културния живот.

В Англия госпожа Живкова е изнасяла лекции по българска история в Оксфорд и в Лондон – за приноса на българите в европейската цивилизация, посочва АПА. Нейната личност, подчертава от своя страна ЮПИ, беше много сложна. “Природата е създала всички възможности за човека да общува със заобикалящата го среда – цитира агенцията думите от едно интервю, дадено миналата година. Проблемът е да се осигури този човек да се развива всестранно и да се използва неговият потенциал. Всеки отделен човек има творчески възможности.“

Тя пътуваше много като неофициален български посланик в ролята си на човек, представляващ българската култура. Людмила Живкова говореше често в Обединените нации и беше главният български пратеник на конференцията на ЮНЕСКО в Белград през миналата година – завършва краткия си биографичен очерк ЮПИ. 

При Людмила Живкова – се казва в друг материал на ДПА – имаше учудващо разгръщане на изкуството в стилово отношение и истински културен обмен. “Българското съвременно изкуство, както и това от миналото бяха представени в чужбина, и то не само носещите валутни постъпления певци, но също така художници, писатели, композитори.

На личността на Людмила Живкова посвещава очерк и Ройтерс: “Госпожа Живкова е завършила история в Софийския университет и е прекарала една година в Оксфорд, подготвяйки докторска дисертация за британската политика на Балканите преди Втората световна война.

През 1971 година тя беше избрана в Комитета за изкуство и култура, а през 1975 година стана негов председател. През 1979  година влезе в 12-членното Политбюро на Комунистическата партия. Тя отхвърли предположенията, че може да стане приемник на баща си, като заяви пред Ройтер миналата година: “Този въпрос не ме засяга… Само времето може да му даде отговор“.

По-нататък агенцията отбелязва: “Госпожа Живкова отдаде голяма част от огромната си енергия в стремеж към изграждането на “новия социалистически човек“. Тя откри достъпа на избрани образци от западната култура в България и създаде местни съвети за култура във всеки град и във всяко село, за да приближи културата до народа. Тя стоеше също зад строителството на гигантския културен център в София.

Особено широко място в информационните си емисии отделя на ярката личност и на трагичната й кончина и агенция ДПА, която посочва, че в своята дейност като културен деец тя е вложила “много интелигентност и енергия“.

“Големи надежди за културно разведряване бяха свързани с нейното име, изтъква дописникът на ДПА. Нейното разбиране за социалистическа културна политика се изразяваше в желанието да се направят достъпни за колкото може повече хора големите културни и хуманни постижения на човечеството.“

Към основите на нейната културно-политическа дейност може да се причисли и широкото народно образование (в училищата музикалните дисциплини заемат значително място) и едно все по-нарастващо чувство за културното своеобразие на българите. Извън политическата си дейност Людмила Живкова написа много исторически трудове, между които е и излязлата на немски език книга “Казанлъшката гробница“- за един паметник, намиращ се под охраната на ЮНЕСКО.

Тази юбилейна година – отбеляза в заключение ДПА – 1300-годишнината от създаването на българската държава, се чества и в чужбина по енергичната българска инициатива. Само във Федералната република има създадени три юбилейни комитета. Сега остава само да се изчака дали обнадеждаващото начало, което осезателно оживи българския културен живот, ще може да бъде продължено със същата енергия и след ранната смърт на Людмила Живкова.

В “Поверителен бюлетин” с гриф С-3 пише:

Английски журналист за ролята на Л. Живкова

Радио Би Би Си, 14 октомври 1981 г. (18:30 часа) Кореспондентът за Източна Европа на британския неделен вестник “Обзървър“ Марк Франклънд се завърна преди няколко дни от България и дойде в нашата редакция, за да сподели впечатленията си. На въпроса дали е забелязал някакви промени в България след смъртта на Людмила Живкова той отговори: “В момента няма промени. Възхвалите за нея продължават. Писатели и други творци на изкуството, с които имах възможност да разговарям, настояват, че Комитетът за култура ще продължава да следва нейната политика. Но аз мисля, че смъртта x ще има отражение”.

– Мислите ли, че новата тенденция на повече контакти със Запада ще пострада?

– Не, това би било трудно, защото ще бъде непопулярна мярка. Аз имах предвид по-скоро по-абстрактните идеи на източния мистицизъм, които сигурно лесно ще могат да бъдат изоставени. Людмила Живкова ще бъде запомнена с това, че тя направи западната култура по-достъпна за българите и също за успешните й усилия да запознае външния свят с културата на България.

– Това не е малко постижение.

– Не е, това е значително постижение.

– Докато бяхте в България някой повдигна ли въпроса за промени в ръководството?

– Веднага след смъртта на Людмила Живкова, мисля, че е ставало въпрос за възможно оттегляне на Тодор Живков, предвид на трагедията, която го сполетя. Още повече, че той претърпя друга трагедия, когато съпругата му почина в началото на 70-те години. Но сега изглежда, че той е решен да продължи със своята работа и да остане на поста си. 

***

Статия във в. “Фигаро”  за Людмила Живкова

Париж, 26 октомври 1981 г. (Кор. на БТА В. Митев) Под заглавие “Завръщане от България“ в. “Фигаро“ помества в днешния си брой следната статия на големия френски философ и литератор проф. Жан Гитон от Френската академия:

“Президентът на Народна република България ме беше поканил да посетя неговата страна по молба на дъщеря му Людмила Живкова, министър на културата. Тази привилегирована жена, която направи толкова много, за да отвори България за западния хуманизъм, почина на 21 юли, на 39 години. Тя се беше запознала с мен чрез статиите ми във вестник “Фигаро“. Тя вярваше, че е прозряла хармония между “свободната вяра“ и един просветен марксизъм, така че отидох при нея с почитание. Искам да изразя тук онова, което й дължа: надеждата за духовна връзка между Изтока и Запада, която да бъде фактор за укрепване на мира. 

На пръв поглед България, която е била толкова дълго окупирана от турците и два пъти е освобождавана от руснаците – 1878 г.  и после през 1945 г., създава впечатление за нация, изпълнена с надежда чрез труда си, сериозността, сдържаността, колективния си живот – нещо като всеобщо благоденствие. Всичко това е изградено на базата на официалния атеизъм, върху една философия, ориентирана към човека, към вярата в един безкраен прогрес и без отвъдно.

Но разговаряйки с “върховете“, смесвайки се с народа, слушайки в църквите, долових една скрита душевност, древна и нова. Именно в тази област, струва ми се, дейността на г-жа Людмила Живкова е забележително необратима. Както всяка култура – от времето на пирамидите до катедралите – се изразява в архитектурата, така и Людмила Живкова издълба в белия български камък символите на новото, способни да просвещават мълчаливо масите. Един от тях представлява огромна сграда, най-големият Дворец на културата, който съществува в Европа.

Не знам дали е достатъчно един храм да бъде изграден, за да се засели в него някой бог и дали това бляскаво великолепие, посветено на словото и пламъка, ще даде началото на истинска народна култура. Винаги обаче е добре да се предвижда, т. е. да се вярва. По-вълнуващ е паметникът на мира, посветен на всички деца по света. Представете си едно хълмче срещу София, нещо като висока кула, от която звънят камбани, наоколо в полукръг – ниши  с толкова камбани, колкото са нациите в света, и всяка камбана е изработена и подарена от съответната нация. Вижте децата, които, седнали върху раменете на бащите си, се приближават до камбаните и те зазвъняват дълго, всяка на своя глас. Замисълът на г-жа Живкова (сроден на замисъла на мистичната Марта Робен) е, че един ден мирът би трябвало да се роди от чистата молитва на всички деца по света.

В тази земя на траките, която е била земя и на Орфей, това, което ме порази, без да ме изненада, е поетичният порив в неговите три форми: лирична, епична и драматична. Не може да се забрави фактът, че през 863 г. двама монаси, братята Кирил и Методий, са дали на тази страна онова, което никоя друга страна не е получила като дар за развитието на своята литература – азбуката. Тази азбука, кирилицата, която произхожда от гръцката и я допълва, става азбука на Русия. Монасите пожелали славяните да четат Евангелието и то да остане дълбоко в паметта им.

Забелязах, че сегашните политически ръководители, които са положителни личности, без илюзии, често освен това са и възхитителни поети, сякаш двете дейности – творческата и държавническата – произлизат от един източник.“

БТА