Вежди Рашидов: Да си подариш победата от изборите на едни случайни хора, за мен е близо до класиката в предателството

Не бих се наел нито да коментирам, нито да давам съвети на хора, чиято политика се прави отвън, от посолства, казва бившият депутат и член на ГЕРБ  интервю за Павлета Давидова от “24 часа”.

– Г-н Рашидов, върнахте се в политиката с обяснението “Хората ме искат”. Какво ви казват хората сега, когато я напускате?

– Резултатите от последните избори за мен красноречиво говорят за това какво хората искат. Това, че хората в една толкова голяма областна структура, каквато е Пловдивската, ми дадоха своето доверие като водач на листа, и от 17 общини 14 да бъдат за ГЕРБ – това убедително говори какво е желанието на населението. Не мога да приема днес хората, гласували ми доверие, да ме питат какви ги вършим.

– (Не)коалицията между ГЕРБ и ПП – ДБ бе представена като необходимия компромис, за да се излезе от кризата. Вие обаче не си спестявахте критиките по тази тема, как оценявате постигнатото дотук?

– Да си подариш победата от изборите на едни случайни хора, за мен е далеч от компромис, а по-скоро е близо до класиката в предателството. Аз въпреки нежеланието ми, но като член на Изпълнителната комисия на ГЕРБ нямах правото да бъда извън общото решение. Това беше компромисът, който се наложи да направя в името на общото.

Но да се приемат експресни закони в името на Истанбулската конвенция, ползвайки един-единствен случай на Дебора, вдигайки на крака организирани хора с много скъпи и хубави плакати, да се приемат нови закони при наличието на съществуващи, които не се прилагат – аз като човек, който не приема персонифицирането на насилието, не разбирам каква е разликата между насилието над жена, над дете, над мъж, над възрастни хора – нима останалото не е насилие? С джендърски текстове демографският проблем ще става все по-голям. По какъв начин ще бъде възпроизвеждането на човешкия вид, за мен е неясно. А всичко това е тъжно. Бог е създал мъжа и жената не да изпитват удоволствие, бъркайки си в ушите, а да може мъжът да опложда, а жената да износва възпроизведения човешки вид, за да има земя и бъдеще.

– “Има и сега закони. К’во чешеме езици? Всички ку*ви се събудиха да се сетят, че са били преди 15 години изнасилвани. Като с оня американския режисьор, където го направиха на маймуна” – какво точно искахте да кажете с това и съжалявате ли, че го изрекохте?

– Деветдесет процента от българите добре разбират какво съм искал да кажа. На всеки му е ясно, че аз като човек имам две големи прекрасни внучки, прекрасна съпруга, прекрасна снаха, прекрасна дъщеря, прекрасни приятелки и приятели, че боготворя женското тяло и женската красота и като художник, и като човек. Трябва да е луд, за да си помисли някой, че аз бих адресирал тези думи към жените.

В този неформален частен разговор аз въобще не съм персонифицирал когото и да е. Извинението ми на човек с достойнство е пред тези, които биха могли да се припознаят.

А колкото до вулгарната дума, би било хубаво хората с големи претенции за интелигентност да разлистят речника на Найден Геров, защото няма друга българска дума, за да се определи една прослойка с разгулно поведение, която преследва порочни цели и печалби в живота. Както и днес нямаше да можем да четем с охота Ги дьо Мопасан, “Кентърбърийските разкази”, “Декамерон” и много друга литература със световна значимост.

А колкото до примера с американския режисьор Харви Уайнстийн – не е тайна, че много жени в Холивуд пътеки направиха към леглата на продуценти и режисьори, за да са днес известни и богати и след 15-ина години се сетиха за насилие, за да прикрият пошлите си икономически интереси. Бих се радвал, ако някой ми каже това как се нарича.

А онова, заради което аз не бих гласувал за въпросния закон, е това, че аз съм за основната клетка на обществото – българското семейство, а този закон, освен че беше закон за текстове от Истанбулската конвенция, той ще развали и много семейства, защото дава възможност за рекет, тъй като всичко в живота опира до битка за оцеляване и икономически интерес. За мен е тъжно една държава на 1300 години с наслоени хилядолетни културни пластове, богата история, днес да сервилничи и да приема за свои чужди закони особено когато се отнася до държави на 200 години с макдоналдска цивилизация и култура, възвишена до хотдога.

– А сега накъде? Пътят напред само през изкуството ли е, или може да очакваме ново завръщане, ако ГЕРБ или обществото отново ви поиска в политиката?

– Такава дилема никога не е стояла пред мен. Целият ми съзнателен живот е бил в моето ателие и в моя свят. Случайността в политиката ме пое в продължение на 15 години във водевила си.

Два мандата като министър достойно изпълнявах задълженията си и създавах немалко – от музеите до театрите, от археологията до паметниците. Работил съм за авторитета на българската култура през най-престижните зали в Европа и света. Осем пъти съм избиран за депутат, председателствах два пъти откриването на парламента като най-възрастен депутат. Имах честта да председателствам Народното събрание и получих уважението и респекта на най-младите ми и стари колеги, за което безкрайно им благодаря. Правих всичко възможно да бъда полезен на хората и на обществото. Но в крайна сметка най-мъдро е времето, никой не може да избяга от съдбата си.

– Започва нов парламентарен сезон, ще ви чуят ли най-сетне депутатите – да спрат с противопоставянето? С какво най-напред трябва да се захване НС?

– Не бих се наел повече нито да коментирам, нито да давам съвети на хора, чиято политика се прави отвън, от посолства, където някаква си Галя може да казва какво да се гласува и какво да се отстрелва. А колкото до противопоставянето и наслоената в обществото ни омраза, достигнала неподозирани размери, то аз много отдавна съм сигнализирал за това.

Позволих си лукса през 2013 година като министър да кажа на тогавашната американска посланичка Марси Рийс, че американските фондации правят нещо безобразно – разделят обществото, затова помолих това да бъде прекратено. Слуги на такива фондации и до днес си остават кръгът “Капитал”, безбройните грантаджии и плеяда умнокрасиви. Още тогава й обясних, че това ще даде много лоши последици един ден. Е, резултатите са налице и тяхната мишена бях аз. Затова днес съм свидетел как хора, лишени от каквато и да е хигиена на духа, се изживяват като моралистите на времето. Хора, които дори не разбират що е то… Е, това ми е в повече.

– Плановете за преместването на Паметника на Съветската армия отново се оказа разделителна линия, стигна се дори до ексцесии. Кажете като творец – сега ли е моментът, това ли трябва да е съдбата му? Очаквате ли и други паметници да го последват, пловдивският Альоша например?

– Тази истерия не може да изтрие с гумичка историята. Историята се прави с кръв и саможертва, а не с улични и публични гаври на случайности. Има си институции, има си власт и в обществената среда всички решения се вземат от държавата. Време е да се поучим от по-опитни държави като Германия, Австрия и други и не е лошо някои истерици да си направят в Берлин по една снимка пред паметника на съветската армия. А там, където отсъстват държавата и държавността, там е естествената среда на хаоса и анархията.

Интервю на Павлета Давидова за в. “24 часа” (със съкращения)