Вежди Рашидов: Заведох България в най-престижните музеи и сцени по света. И платих цената!
В държава, където всичко е стигнало до дъното, деморализирано от самозабравила се, разпадаща се политическа класа, играеща си на голяма политика в бедна държава, сигурно задълго ще нося и моето чувство за съучастие и вина.
Осем месеца след като напусна парламента, ГЕРБ и политиката разговаряме с Вежди Рашидов за безпътицата, в която живеем; за страха и омразата; за грешките и цената; за войната и “спасителите”; за Бог и Пикасо; за изкуствения интелект и несъвършения човек; за Дали и политиката, обвита в целован; за гнева и смирението…
“Днес тази прекрасна илюзия – изкуството, за което винаги съм смятал, че е най-красивото бягство от реалността; изкуството, пълно с мечти, проклятие и любов, се обезсмисля от липсата на човешка чувственост”, казва с болка творецът, пред чиито талант десетилетия светът се прекланя.
“А за моите грешки – като всеки нормален човек не са ми чужди. В държава, където всичко е стигнало до дъното, деморализирано от самозабравила се, разпадаща се политическа класа, играеща си на голяма политика в бедна държава, сигурно задълго ще нося и моето чувство за съучастие и вина”, крещи в душата му политикът, понесъл своите разочарования.
И към откровенията:
– Накъде върви, светът Вежди? Живеем във войни, ежедневието ни е сблъсък с агресията, всеки ден виждаме лицето на злото – Господ ли ни наказва?
– Светът ври като катранен казан. От Втората световна война насам никой не помни такова напрежение. Живеем в несигурност, безтегловност, в свят на хаос и анархия, без какъвто и да е път за бъдещето. Човечеството е обгърнато от отчаяние – за миналото и за паметта на миналото, от страх за настоящето и страх от бъдещето. Безпътие! Войните все повече стават отворени, ескалиращи до небивала агресия. Хората все повече живеят както със страха си, така със защитната си реакция – всеки се страхува от всичко и всеки мрази всекиго.
– Това е път за никъде!
– За съжаление! Агресиите в хората стават все по-жестоки и извратени. Спомням си книгата на Антонио Конзи, съвременник на Микеланджело, който описва слабите хора, извършващи най-уродливите и извратени убийства. Днес слабостта ни избива в агресия – все повече виждаме в очите на хората злото и омразата. През 2012 година на срещата ми като министър с една американска посланичка си позволих да ѝ кажа, че има лобистка фондация, която финансира продадени съвести и грантаджии. Това е пътят, по който се настройваше една част от обществото срещу друга – на умни и красиви и на неумни и некрасиви.
– И какво последва от от тази среща с американската посланичка?
– Години наред на гърба си изпитах последиците от гнева на този разговор. Още тогава останах с усещането, че обществото ни ще бъде разделено от ненавист и омраза. И то се случи. Днес живеем в разделено и мразещо се общество. От дългия си живот знам, че когато някой “спасител” пред или зад океана се набърка да помага на България, то след това десетки години ни трябват, за да се оправим от тази “помощ”.
– Излиза, че “спасителите” всъщност не ни спасяват…
– Трябва да си кажем откровено, че ние, българите, няма защо да търсим враг отвън, защото ние самите сме врагове на собствената си държава. Има една поговорка, която казва: “Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти го направи.“
– Казват, че спасението е в изкуството. Но защо днес изкуството не може да ни спаси и да ни направи по-добри?
– Целият ми живот е построен така – да се раждам с изкуството, да живея с изкуството и да приключа с изкуството. Аз също мисля, че то е вечно, че творчеството винаги надживява и автора, и времето, в което той живее. Днес обаче тази прекрасна илюзия – изкуството, за което винаги съм смятал, че е най-красивото бягство от реалността; изкуството, пълно с мечти, проклятие и любов, се обезсмисля от липсата на човешка чувственост. Вече почти цяло едно поколение расте с липса на каквато и да е емоционалност и вътрешна енергия – живее вторачено в един екран, погълнато от готовата информация, която този екран му поднася. Това поколение все по-трудно ще контактува с близките си – то ще расте без мечти и това ще ни прави все по-самотни и все по-ненужни. Превърнали сме се в заблудени мечтатели, вярващи в някакъв си изкуствен интелект, без да си даваме сметка, че рано или късно всичко това ще се обърне против човека. Тъй както човекът е несъвършен – той е една недовършена рисунка на Бог, и всичко, което излиза от неговите ръце, не би могло да бъде съвършено – така ще бъде и със създадения от човека изкуствен интелект. Ще е несъвършен! А това вече е заплаха за бъдещето и за самото човечеството. Сещам се на младини за един виц между двама шопи, които си говорят. Единият казва, че партията ще внедри във всяко село нов икономически механизъм. А другият шоп простичко му отговаря: “Он, щом е механизъм, че се развали“.
– Освен изкуствения интелект, истинска заплаха за човечеството са и войните. И това вече реално го усещаме. През миналия век Пабло Пикасо ярко се е противопоставил срещу варварщината на войната със знаменитата си картина “Герника”. Защо днес нямаме такива въздействащи художествени произведения срещу използването на оръжия, които убиват и причиняват страдания на хората?
– Нека не забравяме, че Пикасо – моят любим художник, първо – живее в друго време, и второ – с две грижовни „майки“: Франция и Испания. Тези две държави именно затова са велики, защото са дали на света не само Пикасо, но и много други велики имена в изобразителното изкуство като Франсиско Гоя, Веласкес, Хуан Миро, плеяда гениални импресионисти или основатели на модерните течения като Заткин, Малевич, Архипенко, Бранкузи до съвременните Челида, Сезар, Арман… все велики имена, които винаги са носили в творчеството си и своя протест. Посвоему.
А ние, наследници на земя, наслоена с много култури, ставаме все повече равнодушни и бездуховни. Политици, без ясна политика за развитието и бъдещето на българската духовност, се изживяват като управници със съмнителен манталитет, облечени във вносни скъпи костюми и концентрирани изцяло в личния интерес. И единственият олтар, пред който се кръстят, са финикийските знаци.
– Свикнали сме гневът ни да е насочен, с основание, към политиците. Но защо мълчи българската интелигенция? Безмълвна, сляпа, глуха, безучастна към това, което се случва с държавата, с обществото!
– Не бих искал да говоря и за българската интелигенция – тя е потънала в безкрайна, безмълвна тишина, когато улицата разрушава паметници. Тишина, в която може да се случи всичко; тишина, услужлива, обгърната в панически страх за бита. Такива творци, не само че не могат да направят творби с протеста на Пикасо, но те ще бъдат доказателство за оставените бели страници в българската култура в тези последни трийсет години. Страхът ражда страх, а бездарието – бездарие. Тъжно е!
– Пак ще се опра на Пикасо, който казва “Добрите художници копират, великите крадат идеи от Бог”. Ти какво крадеш от Бог, когато сте само двамата?
– Това е казано по повод на творци, които не носят съдбата в личностната си характеристика – в собствения им живот и личностните драми отсъства усещането за света. Художници, които като каталожен номер се имитират един друг и си приличат като сиамски близнаци. Това на обикновен език се нарича творчество на конфекцията. Уникалното им е в личното отношение на твореца към себе, или казано по-просто – Пикасо е единственият особняк, който е различен от сто други. А Пикасо е известен във Франция и със своето отношение към крадене на идеи. Това го е правил често – почти винаги, когато е бил по ателиетата на гости на свои приятели и колеги, той е умеел да вземе идеята на някого, после прибирайки се, я сътворява на мига и на сутринта тя вече е пресъздадена в негова картина. А колкото до Бог – аз мога да бъда единствено благодарен, че ме пазеше в годините и понякога деликатно ми даваше своите уроци да внимавам. Единственото, което бих си позволил да открадна от Бог, това е слънцето, което ще ми е необходимо всеки ден, за да виждам деня..
– Пред кое платно ти се насълзяват очите?
– Един от големите художници, които аз в младостта си съм харесвал, е Доменикос Теотокопулос (Ел Греко). Когато отидох в старата столица Толедо в ателието му, където е рисувал, за да договарям гостуването на дванайсетте апостола в България, в една от стаите видях малък уникален портрет на майка му със сълзи в очите. Това до такава степен ми подейства и ме разстрои, че спомняйки си за моята майка, и аз се просълзих. Това няма как да го забравя.
– Често казваме, че думите убиват. Уж се учим от грешките си, а все ни липсва мъдростта да простим, да погледнем с добро око другия. Защо?
– Това е житейска истина – че по-страшно оръжие от думите няма. Много често думата е давала живот и е отнемала живот; думата е побеждавала и е губила; думата е отваряла войни, но също така думата е давала възможност да има и мир. В думите се съдържа и добро, и зло.
А за грешките – като че ли все повече започнахме да живеем на този свят като безгрешни. Това ни прави слепи за всичко, което е около нас. Все по-малко забелязваме доброто и хубавото, все по-малко забелязваме, че се обичаме и все по-малко забелязваме другия, защото се разединихме като общество, изградихме се с жлъч и омраза един към друг и всичко това се захранва с отрицание, негативизъм и пошлост, с които ни заливат и от медийното пространство, и отвсякъде. Приехме злобата като начин на живот.
– Съзнавам, че политиката предизвиква много разочарования. Особено за творците, които имат по-обострена чувствителност. Грешка ли беше, че влезе в политиката? Ще ти припомня какво е казал Салвадор Дали: “Грешките са нещо хубаво, свещено. Никога не се опитвай да ги поправиш. Точно обратното – осмисли ги, разбери ги добре. Чак след това ще можеш да ги оцениш”. Оцени ли твоите грешки в политиката?
– Явно политиката, особено грешната, води до разочарования. Едва сега разбирам творци като Радичков, Валери Петров и много други защо са напускали партии и парламенти. Помня последните дни на поета Георги Джагаров и дълбокото му разочарование и срам от политиката, помня прощалното писмо на огорчението на Веселин Андреев, помня разочарованието на Любомир Левчев, както и до днес чувам разочарованието на прекрасния музикант Кирил Маричков.
Да, политиката е място, където, освен стойностни личности, добре битуват и доста хора без професии, амбициозни кариеристи или нереализирани в професиите си; хора, нищо незначещи за историята; хора, болни за пари и власт.
А дали съм сбъркал с влизането си в политиката – да, от една страна, се чувствам щастлив, че успях да направя реформа в театрите и няма да забравя как, когато по една телевизия казах, че ще се опитам да направя тази реформа, от болницата ми се обади Крикор Азарян. Отидох да го видя, в стаята беше сестра му и в тишината, която настъпи, той ми каза едно изречение, което никога няма да забравя: “Майна, ако ти направиш тази реформа в театрите, ти ще върнеш ренесанса на българския театър. Ще платиш висока цена“. Направих шест нови музея, ремонтирах десетина театъра, разкривахме археология от Червената църква в Перущица, през Арбанаси, Трапезица до Ларгото в София и до базиликите в Пловдив. И заведох България в най-престижните музеи и сцени по света. И платих цената! И може би още ще я плащам.
А Салвадор Дали е един от малкото царе на остроумието. За него се разказва следният случай – на своя изложба хвърля върху министъра на културата целофан с фекалии и се разгаря грандиозен скандал. На следващия ден неговият асистент му носи сутрешния вестник и му казва, че там има много лоша статия за него. Салвадор го пита сигурен ли е, че тази статия е за него. Асистентът му казва, – ето, вашето име с големи букви на първа страница. След като я прочита, Дали отговаря: “Не е важно какво пише срещу теб. По-важно е, като ти пишат името, да не го сбъркат“. Това е Дали. Това е жив сюрреализъм.
А за моите грешки – като всеки нормален човек, не са ми чужди. В държава, където всичко е стигнало до дъното, деморализирано от самозабравила се, разпадаща се политическа класа, играеща си на голяма политика в бедна държава (не може да имаш големи политици в мизерна държава), сигурно задълго ще нося и моето чувство за съучастие и вина.
– Изкуството е първият лукс, от който обществото се отказва в тежки времена, и творецът е първият пожертван в едно бездуховно време. Като творец усещал ли си липса на разбиране от страна на обществото?
– Обществото ненавижда политиците, а с гласа си ги докарва на власт. Когато живеем в страна, в която законите не функционират и тя се тресе от корупция, скандали, дрога, убийства, саморазправа по пътищата, това говори за липсата на каквато и да е държавност. За каква духовност да говорим при липса на какъвто и да е морал?
– Кога творецът става слуга на политиката? И кога оцеляването на изкуството е по-важно от политиката?
– Когато няма държава, няма как да има и култура.
– За какво е гневът ти днес?
– Че доживях до моята възраст в една лъжа, че рано или късно България ще бъде една обединена страна като Швейцария, където всяка личност ще остане в паметта на обществото. Днес живеем във време, където заедно с твореца умира и споменът за него.
– Пред какво се смиряваш?
– Не се смирявам.
– Какво ти липсва?
– Усмивката на улицата.
– От какво искаш да избягаш?
– От себе си.
– Към какво би се втурнал, дори с вързани очи?
– Към живота.
– Какво искаш да нарисуваш още?
– Всичко, което могат да виждат очите.
– Коя мисъл не може да предадеш с четката или с длетото?
– Няма такава мисъл. Четката и длетото са всичко, което съм аз в този живот.
– За какво си заслужава да се живее днес?
– За семейството и за приятелите. Абе, изобщо – заради самия живот…
