Време е да се замислим относно гаранциите на НАТО към Украйна

Би било проява на политическа мъдрост Съединените щати да започнат да отстъпват от ангажимента си спрямо Киев

Робърт Е. Хънтър*

Украйна няма да стане член на НАТО – нито сега, а най-вероятно никога. Но дори и продължаващото обсъждане на тази идея има незабавни негативни последици.

Това е очевиден факт, най-малкото по една причина: присъединяването към НАТО изисква съгласието на всичките 31 членове на алианса, т. е. пълен консенсус. Някои обаче, като Франция и Германия, дават да се разбере, че никога няма да се съгласят с това. Причината е, че в съответствие с чл. 5 на Договора за НАТО от 1949 г. „Страните са съгласни, че въоръженото нападение срещу една или няколко от тях ще се смята за нападение срещу всички и следователно те се съгласяват, че.. ако подобно въоръжено нападение стане факт, всяка от тях ще окаже помощ на държавата или държавите, подложени на нападение, чрез незабавното предприемане – индивидуално или съвместно с други страни членки, на такива действия, каквито сметне за необходими, включително използването на военна сила”.

Тоест в сегашните условия, ако Украйна беше член на НАТО, алиансът, включително САЩ, би следвало официално да влезе във война с Русия, а не само да участва в сегашната „опосредствана” или „марионетна” война. Нещо повече, съюзниците ще бъдат подложени на силен морално-политически, ако не и юридически натиск (поради възникналата „небходимост”), заради предприетите от тях далеч по-активно военни действия срещу Русия, в сравнение с тези, които се осъществяват в момента. Това се отнася най-вече за Съединените щати, които задължително определят дневния ред на НАТО и с чието лидерство се съобразяват всичките им съюзници от алианса, когато става дума за отношенията с Москва.

Това означава, че ако САЩ не се решат да влязат в пряк военен конфликт с Русия, за да противодействат на окупирането на част от Украйна (като неин съюзник от НАТО и в съответствие с прословутия чл. 5), доверието към гаранциите на САЩ по отношение на другите им съюзници ще се срине, също както впрочем и доверието към американските ангажименти пред съюзниците им в други региони и особено в Азия. Освен това на администрацията на Байдън ще се наложи да се откаже от своята даказала се политика, целяща ограничаване на рисковете от сериозна ескалация на конфликта с непредвидени, но опасни последици. Ето защо САЩ и другите държави от НАТО оказват на Украйна достатъчна военна подкрепа, така че тя да не загуби още територии и да може да сдържа руския натиск. Това обаче очевидно е недостатъчно, за да позволи на Киев, да речем, да се опита да си върне Кримския полуостров или да нанесе мащабни военни удари по самата Русия.

Именно от тази логика се ръководи украинският президент Владимир Зеленски (и никой не би могъл да го обвинява за това), настоявайки за по-скорошното вземане на решение за членството на страната му в НАТО: той изисква от Запада много по-голяма военна подкрепа и го призовава да поеме морални, политически и стратегически ангажименти за връщането на всички окупирани територии на Украйна. Впрочем от същата логика се ръководят и някои членове на НАТО, опитвайки се да „забавят” усилията за присъединяване на Украйна към алианса. През последните седмици изглежда, че и администрацията на Байдън също е започнала да ревизира обещанието, дадено от президента Джордж Буш-младши (и следователно от НАТО) на срещата на върха на Северноатлантическия алианс през 2008, че „Украйна и Грузия ще станат членове на НАТО” – обещание, което вече четири последователни американски администрации (а следователно и НАТО) продължават да дават, вероятно без да се замислят за последиците.

Всичко това се случва на фона на много по-широкия геополитически ландшафт. През 1989 г. президентът Джордж Буш-старши обяви нова голяма стратегия за „единна и свободна Европа” и гарантиране на мира. Президентът Бил Клинтън последва примера му – самият аз бях основният преговарящ на Клинтън в качеството си на представител на САЩ в НАТО. Стремежът ни беше да не унизим прекалено Съветския съюз (Русия) в хода на поражението му в Студената война и разпадането на държавата. Прецедентът от чието повторение се опасяваха във Вашингтон, както и в основните европейски столици, беше параграфът на Версайския договор от 1919 г. относно виновността за войната, изискващ Германия да поеме пълната отговорност за Първата световна война. Именно този параграф беше използван по-късно от Адолф Хитлер, за да провокира германския реваншизъм. Ето защо проницателният стремеж на САЩ, подкрепени в това отношение и от съюзниците си, беше да се опитаме да избегнем реванша на Русия. В общи линии, това работеше до края на 90-те години на ХХ век, когато хората в американското правителство, които бяха наясно с тази грандиозна стратегическа цел, бяха заменени от индивиди, които не виждаха смисъл в признаването на евентуалното възстановяване статута на Русия като велика държава и това в крайна сметка се оказа провал на историческото и политическо въображение с колосално значение.

Действията на Владимир Путин против Украйна, в комбинация с действията на руските военни и наемниците от групата “Вагнер”, имат много по-голямо значение, отколкото всичко друго, случило се през последните две десетилетия. Само че действията на Путин против Украйна не бяха предприети просто така. Възможно е той винаги да е споделял идеята да се опита да възстанови някогашния Съветски съюз или поне това, което според него представлява историческото единство между Русия и Украйна, макар то да е доста спорно.

Истината обаче е, че Западът, начело със Съединените щати, волно или неволно, подхранваше вътрешнополитическата пропагандна машина на Путин, като систематично осъществяваще действия, потвърждаващи аргументите на руския лидер, че САЩ унижават отслабналата Русия и използват НАТО за нейното обкръжаване. В очите на много руснаци, последното беше демонстрирано от постоянното разширяване на НАТО, чрез присъединяването към алианса на държави от някогашния Варшавски пакт, както и от постоянното отхвърляне на изискването на общоевропейската сигурност относно това, че Украйна не бива да се обединява във военно отношение нито с НАТО, нито с Русия.

Освен това, САЩ анулираха съветско-американския Договор за противоракетната отбрана от 1972 и Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег от 1987 г., под предлог че последният се нарушава от Русия. Съединените щати разположиха противоракетни комплекси в бившите съветски сателити. И което беше още по-лошо, няколко седмици преди Путин да присъедини Крим, в медиите се появи информация за телефонния разговор с участието на помощника на държавния секретар на САЩ за необходимостта от противодействие на руското влияние, под предлог да не се допусне евентуален „поврат” в руската политика на самата Америка.

Не бива да изключваме, че постигането на каквото и да било практическо споразумение с Русия относно бъдещето на европейската сигурност можеше да се окаже невъзможно. Както и, че Путин и мнозинството руснаци, споделящи визията му за съдбата на Русия, никога не биха се примирили с нещо друго, освен с равнопоставения статут на страната им със САЩ. Така или иначе, днес тази възожност вече е пропусната. Тоест и двете страни споделят отговорността за случилото се, като степента на вината им е въпрос на позицията на всяка от тях.

Изглежда, че днес САЩ напълно споделят гледната точка, която започна да се налага в края на 90-те години на ХХ век, че Русия следва (и може) да си остане слаба. Но ако Русия се развива по начин, противоречайщ на собствената и история и присъщите и особености, като започнем с географията и свършим с редица други ключови фактори, увереността, че в дългосрочна перспектива тя ще се провали, е по-скоро резултат на необосновани надежди, отколкото на трезв анализ.

Впрочем следва да признаем и още нещо: укрепването на двете страни в новата „студена война” – да се надяваме, че тя няма да ескалира в открит „горещ” сблъсък – ще струва скъпо не само на Русия, но и на САЩ. Тази зараждаща се „студена война” ще постави началото на нова ера на агресивно мислене и политика, която много трудно може да бъде преодоляна в бъдеще. Което ще изисква САЩ да продължат да играят водещата роля в сдържането на Русия, разполагайки основните си военни сили в Европа. Освен всичко друго това означава и че САЩ ще разполагат с много по-малко ресурси, време и интелектуална/политическа енергия за разрешаването на другите важни проблеми и в частност, възхода на Китай.

Ето защо би било проява на политическа мъдрост, Съединените щати – като започнем с предстоящата среща на върха на НАТО във Вилнюс през юли, да започнат да отстъпват (или поне да забавят във времето) от ангажимента си да вкарат Украйна в НАТО. Освен това следва да започнем спокойно да обсъждаме със съюзниците следвоенните си стремежи относно сигурността на Европа – както го правеха САЩ и другите страни след Втората световна война – и да стартираме (дори и в сегашната напрегната ситуация) преговори за евентуалното прекратяване на руско-украинския конфликт. В това отношение вече разполагаме с възможен модел, в лицето на т. нар. Втори Мински споразумения от 2015, според които Украйна ще възстанови суверенитета над цялата си територия, но районите с предимно рускоезично население, свързано с руската култура, ще получат значителна автономия, а самата Украйна ще остане неутрална държава. Както е известно, и двете страни в конфликта нарушиха тези споразумения.

Знаем, че „всички войни все някога приключват”. Администрацията на Байдън, а това означава и НАТО – следва да започнат да мислят, какво би означавало това за Украйна и особено за възможната бъдеща роля на Русия в Европа. Няма никакви признаци обаче, че администрацията го прави – вместо това, тя, изглежда, залага на надеждите, че Русия ще остане слаба още дълги години.

Освен обещанието за укрепване отбраната на НАТО и постигането на съгласие за предоставяне на още повече оръжие на Украйна, срещата на върха във Вилнюс може или да постави началото на сериозен дебат за бъдещето, или да задълбочи новата „студена война”. При всички случаи по-нататъшните стъпки за присъединяване на Украйна към НАТО ще ограничат бъдещите възможности и ще влошат общата ситуация.

*Авторът е бивш представител на САЩ в НАТО (1993 – 1998), бил е директор за Западна Европа и за Близкия изток в Съвета за национална сигурност по времето на президента Картър, както и старши съветник в RAND Corporation през 1998 – 2011 г. и директор на Центъра за изследване на трансатлантическата сигурност в Националния университет за отбрана. Член е на Американската дипломатическа академия. Анализатор на Responsible Statecraft.

От сайта на списание “Геополитика”

Подзаглавието е на ЗЕМЯ