Външната политика на Запада: „За моите приятели – всичко, а за моите врагове – законът

Изтъкнатият учен Уолтър Ръсел Мийд наскоро алармира за „разпадането“ на така наречения основан на правила световен ред.

За съжаление, анализът му в Wall Street Journal демонстрира слаба когнитивна емпатия и отразява антиутопични възгледи. И двете отдавна са характерни за западните учени в областта на външната политика.

Мийд се оплаква, че „светът е по-малко стабилен, отколкото през февруари 2022 г.“, а „западните лидери сякаш все още не са разбрали необятността на задачата, която стои пред тях“. За съжаление има много повече неща, които западните лидери не схващат, особено в собствените си държави.

Той любопитно започна своето j’accuse, като се насочи към ООН. „[Тя] трябваше да бъде перлата в короната на базирания на правила ред“, пише Мийд, „но напоследък влиянието и престижът на този вечно изоставащ орган са паднали до нови низини.“

Мийд би послужил по-добре на читателите си, ако беше обяснил по подходящ начин тези „слаби резултати“. Можеше да започне, като подчертае, че слабостта на ООН се дължи преди всичко на петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Китай, известни още като “ P5″ – които от десетилетия парализират институцията със своите разногласия.

ООН налага вето

Почти всички генерални секретари в историята на ООН са били принудени да бъдат нотариуси на решенията на P5. Единственият, който се опита наистина да ръководи ООН в името на всички нейни членове, египтянинът Бутрос Гали през 90-те години, преживя унижението да види как през 1996 г. на подновяването на мандата му в ООН е наложено вето (14 на 1).

Познайте коя държава му наложи вето? Разбира се, това беше тогавашният шампион на демократичния мултилатерализъм – САЩ при президента Бил Клинтън. Колкото по-скоро Мийд и неговите читатели осъзнаят, че ООН работи само ако P5 я допускат, толкова по-добре.

От друга страна, Мийд е прав, когато твърди: „Имаше време, когато хората се интересуваха от това какво ще каже ООН за международните кризи – от поредицата преврати в Африка и конфликта между Азербайджан и Армения до предполагаемото участие на Индия в убийството на Халистански активист в Канада.“

Като оставим настрана какво можеха да си помислят и кажат хората и ООН, когато САЩ и НАТО нападнаха Сърбия, Ирак и Либия, в примерите, които той цитира, може да се направи много деликатен тест.

Ако днес една държава – членка на ООН, внесе в Съвета за сигурност на ООН резолюция, осъждаща агресията на Азербайджан срещу Армения, може да бъде наложено вето. Но то със сигурност няма да дойде от Русия или Китай.

И едва ли е необходимо да се казва, че ако подобен тест се проведе по отношение на почти 60-годишната окупация на палестинските територии от Израел, със сигурност ще има повече от едно вето. Но отново не от Русия или Китай. 

Ако Канада бъде толкова безразсъдна, че внесе в Съвета за сигурност резолюция, осъждаща Индия за предполагаемото ѝ участие в убийството на активист на Халистан в Канада, най-вероятно четири от петте постоянни членки на Съвета за сигурност (САЩ, Великобритания, Франция и Русия) ще бъдат дълбоко смутени поради собствените си национални интереси.

Въпросът дали те ще използват правото си на вето или не, вероятно е академичен, тъй като резолюцията почти сигурно никога няма да стигне до етап на гласуване.

Това, на което ставаме свидетели тук, не е недостатъчна ефективност на ООН, както твърди Мийд, а ясен пример за това как работи организацията – т.е. основните ѝ заинтересовани страни ѝ пречат да действа в защита на основополагащите си ценности.

Двойни стандарти

Вероятно по невнимание Мийд е хвърлил светлина върху истинската причина за разпадането на световния ред, основан на правила, и тя може да се обобщи с две думи: двойни стандарти.

Случаят с индийския активист, Хардип Сингх Ниджар, убит в Канада, както се твърди, по заповед на индийското правителство, е ярък пример.

Убийството предизвика смущение, тъй като администрацията на Байдън и Западът се опитват да привлекат Индия в кампанията си за сдържане на Китай. С други думи, Индия е твърде важна, за да бъде критикувана на този етап, и затова широко декларираните ценности на основания на правила ред този път не важат.

За най-голямата демокрация в света важи нещо като правило „Мохамед бин Салман“ или „Израел„. По думите на един перуански президент от началото на XX век то е съвсем просто: „За моите приятели – всичко, а за моите врагове – законът“.

Не е изненадващо, че по въпроса за Индия Мийд и много други западни общественици не успяват да признаят слона в стаята – че истинският проблем не е дали Индия е поръчала извънсъдебно убийство на канадска земя, а че Западът – предимно САЩ – е извършил привидно безнаказано хиляди извънсъдебни убийства по целия свят през последните две десетилетия.

Реакцията на Запада майсторски и акробатично подминава всякакви намеци, че е замесен в извънсъдебни убийства.

Някой би могъл да твърди, че убитите от западняци са били „терористи“ и че списъкът с цели е бил изготвен по надлежния ред в съответствие със западните закони.

Ако оставим за момент настрана факта, че тези убийства са извършени извън юрисдикцията на западните държави и че не е искано разрешение от държавите, в които са извършени, има един допълнителен и обезпокоителен въпрос: ако Индия действително е извършила убийството, тя го е направила, следвайки националните си закони, които определят целта като терорист.

Иска ли някой да каже, че законите за борба с тероризма на Индия, най-голямата демокрация на света, не са валидни или са по-малко подходящи?

Лиценз за убийство

За съжаление, Западът е свикнал да възприема „своите“ правила за световен ред като даващи на САЩ и на определен брой техни съюзници право да убиват собствените си граждани и други хора извън техните национални юрисдикции.

Ако убитите бяха само терористите, това можеше да бъде поне поносимо. Но бяха и продължават да бъдат убити хиляди невинни минувачи, чиито семейства не получават обезщетение. По същество за всеки убит терорист се създават поне още 10.

Ако правилата на световния ред са валидни за всички, с изключение на избран брой държави, никой не бива да се учудва – а и Уолтър Ръсел Мийд не бива да се учудва – ако този ред се разпада.

Ако индийското правителство наистина е разрешило убийството, това е подъл акт, който трябва да бъде осъден безрезервно. Но ако някои държави си присвояват, пренебрегвайки международното право, правото да решават кой от техните списъци с терористи да бъде убит, къде и как, как можем да бъдем шокирани и разстроени, ако издигащи се сили като Индия или Саудитска Арабия се позовават на подобни права, като се позовават на собствената си сигурност?

Кой има право да решава кое искане за обезпечение е валидно и кое не? В идеалния случай Съветът за сигурност на ООН, ако процесът на вземане на решения не беше толкова парализиран.

Мийд обвинява и Световната търговска организация (СТО), която той нарича „сянка на предишното си аз“, а неуспехът да се постигне глобално разбирателство по отношение на търговските условия със сигурност е колективен провал.

Може би щеше да е по-добре Мийд да не казва, че „програмата за свободна търговия… е неразделен елемент на основания на правила ред от преговорите в Бретън Уудс“, тъй като едно от първите съществени нарушения на „основания на правила световен ред“ се случва на 15 август 1971 г., когато САЩ нарушават споразуменията от Бретън Уудс, като едностранно прекратяват един от основните им стълбове – конвертируемостта на щатските долари в злато.

„Политически упадък

Правилно е поставен акцент и върху друг стълб на основания на правила ред – преговорите за контрол над въоръженията и разоръжаването, които са „извън дневния ред“.

Очаквано, Мийд споменава мащабното ядрено строителство в Китай, заплахата на Русия да използва ядрени оръжия в Украйна и приближаването на Иран до ядрения праг. Още веднъж, за протокола, военният бюджет на САЩ все още е по-голям от този на всички останали големи световни сили, взети заедно.

Договорът за неразпространение на ядрените оръжия от 1968 г. задължава всички подписали го страни да не разработват военни ядрени програми, при условие че основните ядрени сили, по това време САЩ и СССР, драстично намаляват ядрените си арсенали. САЩ и Русия все още притежават хиляди ядрени бойни глави. И, разбира се, единствената държава в историята, която е хвърлила атомна бомба в знак на гняв, са САЩ.

И накрая, що се отнася до Иран, Мийд щеше да е добре да напомни на читателите на WSJ, че по този въпрос САЩ могат да обвиняват единствено себе си. Първо, те се оттеглиха от JCPOA през 2018 г. и, второ, напразно усложниха преговорите за повторно присъединяване към споразумението през 2021 г.

Мийд също така изглежда обезпокоен от „безславния крах на френската власт в Африка“. Струва си да го попитаме защо през 2023 г., повече от седем десетилетия след деколонизацията, в Африка все още има френска власт.

Едва в последното си изречение Мийд признава, че световният ред, основан на правила, също е „подкопан от политическия упадък и институционалния разпад отвътре [западните демокрации]“. Твърде малко и твърде късно, както обикновено.

Ако Уолтър Ръсел Мийд беше отделил повече внимание на този аспект и на многото слонове в стаята, увеличени от патологичния двоен стандарт, той щеше да служи по-добре на своите читатели и най-вече на цялостния дебат по този важен въпрос.

*Марко Карнелос е бивш италиански дипломат. Работил е в Сомалия, Австралия и Организацията на обединените нации. Работи във външнополитическия екип на трима италиански министър-председатели между 1995 и 2011 г. Напоследък е координатор на близкоизточния мирен процес, специален пратеник за Сирия на италианското правителство, а до ноември 2017 г. е посланик на Италия в Ирак.