В страната на лъжите истината е болест
Изборите на 9 юни, две в едно, ще са решаващи за бъдещето на България. Както във вътрешнополитически план, така и за по-смелото озвучаване на гласа на България в европарламента. Ситуацията в държавата ни е свръхкритична и гражданите трябва да обявят своя вот искат ли ПП да продължават да променят държавата чрез ликвидация на енергетиката ни, чрез идеи за батерийни стопанства, чрез нарастващо задлъжняване и неоснователни политически претенции, че ПП са последна инстанция на почтеността. Изборите по приницип би трябвало да дисциплинират управляващите партии, като позволяват на избирателите да ги наказват или възнаграждават. В действителност обаче партийната система у нас не предоставя на гражданите средства за дисциплиниране на правителството. Въпросът е защо?! Има няколко причини. Времето на живот на политическите партии в такива държави, каквито са новите демокрации на Източна Европа, е по-кратко, отколкото в западните демокрации. Тоест няма институционализирана партийна конкуренция. Затова аргументът, който често се развява срещу ГЕРБ, че управляват твърде дълго, или че БСП и ДПС са партии, идващи от миналото, не е много валиден. Институционализиране на конкуренцията означава да имаш като във Великобритания, консерватори и лейбъристи, или като в САЩ, републиканци и демократи. Когато няма подобна устойчивост в конкуренцията, това лишава избирателите от лостове, с които да държат партиите отговорни за политиките, които произвеждат. В демократизиращи се държави като нашата вместо силни вътрешно съгласувани партии с ясна идеология, имаме опции за хетерогенни коалиции и бракове по сметка. Точно такава беше и сглобката между ГЕРБ и ПП/ДБ. Такава е и самата коалиция между ПП и ДБ, вътрешно нестабилна, разнородна и без взаимно разбиране за действията. В подобна политическа среда имаме непредвидими правителства между програмно несъвместими партии, имаме възникване на нови и нови партии, но въпреки непрестанно появяващата се уж партийна конкуренция, тя не успява да ограничи поведението на правителствата. Защото колкото по-малко е институционализирана партийната система, толкова по-трудно се генерира вертикална отчетност. Самите партии са организационно нестабилни, много от тях се появяват и изчезват, което дава на избирателите възможност за някакъв протест, но не им осигурява реални лостове за контрол на поведението на правителствата.
Протестите винаги следва да имат оздравителен ефект, но в България отново е различно и тук дори протестите се обезсмислят. Всички наблюдавахме как терен, разчистен от продължителни и груби протести, се усвои във властта от бутафорията, наречена ПП. Казвам бутафорията, защото министерствата и административният апарат изграждат политиките на държавата. А политиките на ПП бяха оскърбителна изненада за българския национален интерес. Няма отново да изброявам пакостите им. Просто изводът е, че ПП са авантюристичен аватар на корпоративни интереси. Те събраха протестен вот от енергията на площада за нещо ново, но те нито имат, нито пък изграждат някакви идеологически или програмни връзки с избирателите. Просто искат да получат всичко за някакво време при някакви максимални условия. Както казва Асен Василев в записа от партийната сбирка, който беше разпространен преди време: „Да, това е коалиция, но коалиция, в която ние вземаме всичко.“
ПП получиха всичко. Сега е редно народът да каже на избори какъв е резултатът от това, че ПП получиха всичко и „нарязаха салама малко повече“, какъвто израз беше употребил лингвистът и лидер на партията Кирил Петков в същия този запис. Резултатът от нарязването на „салама малко повече“ е, че капацитетът на държавата се насочи в посока на задоволяване на един вътрешен кръг чрез достъп до държавни ресурси и грантове по линия на ЕС. Както е известно, много често добрите намерения на ЕС се ползват като прикритие за реформи, които засилват патронажа (покровителството) и клиентелизма в държавите, консуматори на грантове. От самата директорка на „Митници“ научаваме, че парите от контрабанда и наркотрафик се ползват за контролиране на политическия вот. Политиката на патронаж е най-голямото предизвикателство пред т.нар. нови демокрации, тъй като тя намалява ефективността и качествените политики на държавния апарат и забавя развитието на държавата. Това е ситуация, в която партийните лидери третират държавата като частна собственост и я управляват като „покровители“ чрез неформални връзки. Партиите използват извличане на държавен ресурс за вътрешнопартийно изграждане, за финансиране на избори и създаване на атмосфера на партийна лоялност като раздуват държавната администрация. Ефективността на държавната администрация е много трудно да се измери емпирично. Но е доказано, че бюрокрации основаващи се на патронаж, тоест на лични връзки и партийна лоялност, са слабо ефективни и лошо работещи.
Изключително характерно за новите демокрации и за трансформиращи се, проблемни общества, включително и за България е, че партиите имат нужда от масова подкрепа, но те не се стремят да я получат през одобрение на избирателите за добра и ефективна политика, тъй като избирателите в бедните общества са винаги недоволни. Затова за да оцелеят, партиите започват да изграждат мрежи на патронаж и клиентелизъм (тоест размяна на държавни ресурси срещу електорална подкрепа), пренебрегвайки напълно меритокрацията, което снижава качеството на държавните политики и се получава един много лош омагьосан кръг. В този смисъл високата избирателна активност е от изключително значение за преодоляване на тежестта на контролирания вот. И за разчупване на зависимостите от хранителните вериги в моделите на неопатримониално управление. Така че непременно гласувайте на 9 юни! И накрая на този коментар, тъй като видях много смешни и напълно необосновани протестни сигнали срещу коментарите в това предаване „Политически НЕкоректно“, ще завърша с една фраза на неподражаемия Джани Родари: „В страната на лъжите истината е болест.“
(с незначителни съкращения)
