Георги Йорданов: Николай Гяуров бе „пеещият велик актьор“

От края на опустошителната световна война беше изминало по-малко от десетилетие. Раните на София, причинени от жестоките англо-американски бомбардировки, постепенно се заличаваха. Усилено се строяха сградите в подновяващия се център на столицата. Поводи за радостни преживявания имаха и почитателите на музиката. Най-после София се сдоби с нова сграда на националната опера. 

И за мен – студент по право в Софийския университет, бе истински празник, когато попаднах във фоайето и в голямата зала. За пръв път виждах такава красота и удобства, създадени за артисти и публика. Посрещнахме с аплодисменти появата на щастливите артисти върху най-високата българска сцена.

В началото на лятото на 1955 г. тук се състоя тържественият концерт на българските участници в поредния Световен младежки фестивал, който предстоеше да се открие във възобновена Варшава. Лауреати на проведени фестивали бързо ставаха популярни: Академичният хор „Георги Димитров“ под ръководството на диригента Ангел Манолов, хор „Бодра смяна“ на Бончо Бочев, индивидуални изпълнители. Ето защо представянето на българските участници на новия младежки форум пораждаше надежди за отличия. А танцьорите и хористите от известния ансамбъл за народни песни и танци с ръководител Филип Кутев засилваха увереността ни, че български таланти отново ще бъдат отличени.

От Варшава долетя радостната вест: първа награда е получил студентът от Московската консерватория Николай Гяуров. За пръв път чувах това име. Не мина много време и радиото, и вестниците гръмнаха с ново съобщение: на приключилия в Париж международен конкурс за оперни певци Николай Гяуров е удостоен с Голямата награда, а тенорът Димитър Узунов – с Първа награда. Прочетохме и думите на председателката на журито, прославената Тоти дел Монте: „България трябва да се гордее със своите певци“.

Не секваха коментарите за проявите в Москва на изключителния млад бас Николай Гяуров. Бях в залата на Софийската опера, която се тресеше от овации при неговото първо встъпване на българска сцена в ролята на дон Базилио от „Севилският бръснар“ на Джоакино Росини. Оттук, от сцената на Софийската опера, започваше невероятният път на новата звезда на световната музика. За кратко време Николай Гяуров покори европейските сцени. Специалистите вече го нареждаха до легендарните баси – Фьодор Шаляпин и Борис Христов.

През тези години добивахме представа за творческите сполуки на изключителния артист от радиото и кинопрегледите, от вестниците. Все по-често четях отзиви за шеметния триумф на вече утвърдения бас номер едно, както наричаха красивия български певец. Не крия, че желанието ми да се запозная с него нарастваше с дни и месеци.

Срещнах се и се запознах отблизо с прославения артист в началото на 70-те години на миналия век. Оттогава до сетните му мигове бяхме в най-близки приятелски отношения. Имам грамофонни плочи, филми и други записи на почти всички негови изпълнения. Бях истински щастлив, че в лицето на Николай Гяуров открих един от най-близките си хора.

Споделяхме еднакви мисли за развитието на българската музика, за създаването на условия постиженията на музикалното ни изпълнителско изкуство да се съизмерват с най-високи образци.

При всяко негово идване в София прекарвахме часове и дни заедно. Много пъти сме били на лов, на културни и спортни празници. 

Разказвал ми е за динамичния си живот, за творческите реализации със забележителни музиканти – диригенти, певци, режисьори. Както и за пречки, които са му създавали завистници, недоброжелатели.

Въпреки невероятната си заетост – програмата му беше запълнена с ангажименти за 4-5 години напред, той се отзоваваше на всяка наша покана за участие в постановки на Софийската опера, в тържествени концерти, музикални записи, които разпространявахме чрез най-реномирани музикални къщи.

Чудесните изпълнения на Николай Гяуров на сцената на Софийската, Пловдивската, Варненската опери, на концерти в зала „България“, в зала „Универсиада“, а от 1981 г. и в голямата зала на НДК, е трудно да бъдат изброени.

Николай Гяуров не прекъсна своите връзки със Софийската опера. Присъстваше като неин солист на почти всичките ѝ изяви в чужбина. Той бе най-младият народен артист: заслужено бе удостоен с всички високи български държавни награди и отличия. Всяко признание, което получаваше, го насърчаваше за нови големи творчески планове и намерения.

Спомням си с какво вълнение подготвяхме 50-годишния му юбилей през есента на 1979 г. в Софийската опера. Той консултираше проектантите, които подобряваха акустиката в залата, подбираше участниците в галаконцерта. Българската публика за пръв път преживя неописуемия възторг от изпълнителското майсторство на звездите на световната опера: Мирела Френи, Хосе Карерас, Пиетро Капучили… 

Беше ми драго да слушам най-топли отзиви за майсторството на Николай Гяуров от високите гости. Кинорежисьорът Никола Корабов направи прекрасен документален филм за творческия път на юбиляра. 

Разбира се, изключителните художествени резултати на Николай Гяуров са плод на системно обучение и висока култура, на работоспособност и всеотдаденост на музикалното изкуство. Той използваше всеки свободен ден от престоите си в София да репетира във вилата си в Бояна, да се подготвя за новите си сценични изяви, за предстоящите записи в най-реномираните музикални студиа. Постоянно бе във въздуха на път за Чикаго, Лос Анджелис, Сан Франциско, Ню Йорк, Буенос Айрес, Токио, за всяко голямо европейско музикално средище.

През 1984 г. на прочутия фестивал в Залцбург Херберт фон Караян беше привлякъл Николай Гяуров, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Маргарита Лилова, хора на Софийската опера. Присъстваше и Мирела Френи, съпругата на Гяуров. Чудех се на издръжливостта на Николай. Бурни аплодисменти придружаваха всяко негово изпълнение. Последен се оттегляше от залата, защото трябваше да дава автографи на безчет почитатели. От ранни зори подготвяше следващото си участие. А в малкото свободни часове бързаше да отиде на риболов в някоя от буйните алпийски реки около града на Моцарт.

А как се възхищаваше от красотите на природата! След всяка уловена рибка или ловна слука се радваше, както се радва при възторжени аплодисменти на публиката.

Николай беше фен на футболния „Милан“. При кратките му престои в София посещаваше интересни мачове. Заедно със своята Мирела изразяваха нескрито вълнение при успех на любимия отбор.

Бивахме често във Велинград, в милата му бащина къща. Неговите съграждани го посрещаха с най-сърдечни чувства. Не криеха гордостта си, че е техен земляк. Напомняха му за първите музикални изяви в ученическия оркестър и в програми на читалищната сцена. Мечтаеше да организира музикален фестивал в родния си град. Пристъпихме към строителство на съвременен културен дом.

Разказвал ми е свидни спомени от своето детство и младост. Като юноша заедно със семейството е интерниран в Търговищкия край, защото брат му – ученикът от Пазарджишката гимназия, известният по-късно обществен деец Костадин Гяуров, е бил сред родопските партизани.

От тези младежки години идва чистата приобщеност на Николай към левите идеи. С чувство на отговорност постъпва във Военното училище в София. Подготвя се да измине целия път на офицер от българската армия…

С усмивка разказваше, че избраният път е прекъснат, сам не знае за добро или за лошо, след фестивал на войнишката самодейност. Направили го солист на хора на Военното училище. Изпълнявал солова партия от „Мы за мир“ на Мурадели. След концерта началникът му го извикал, обяснил му, че акад. Петко Стайнов желае да се срещне с него. Големият композитор и учен – незрящият Петко Стайнов, бил категоричен: ще ходатайства да го освободят от военна служба, за да учи музика. Започва да взема първи уроци при професора от Музикалната академия, авторитетния баритон с впечатляващи изяви в страната и чужбина Христо Бръмбаров. Именитият музикален педагог му вдъхва увереност, предрича му голямо бъдеще.

Постъпва в консерваторията в Ленинград. Заради доказано дарование е прехвърлен в Московската консерватория, която носи името на гениалния Пьотр Илич Чайковски.

Николай Гяуров бе признателен на своите първи учители – българи и руснаци. Спомняше си за тежките следвоенни години, когато са споделяли оскъдицата на преживелите войната съветски граждани. Със смях казваше, че хайверът – червен и черен, бил в изобилие и го консумирали без ограничение. Благодарение и на това имал сили да учи без спиране, да изпълнява най-трудни партитури и арии. Първите му музикални изяви са на московска сцена. След зашеметяващите успехи във Варшава и в Париж е поканен за участие в големи европейски оперни театри. Изучава италианското белканто и италианския език. При това толкова прилежно и задълбочено, че и най-големите специалисти сочеха изпълненията му като образец на съчетание на красивото италианско пеене с топлото славянско звучене. В тези първи години неоценима помощ му оказва съпругата му Златина Мишакова, негов корепетитор, критик, педагог и майка на двете му деца – бъдещия диригент Владимир Гяуров и завършилата артистично майсторство в Италия Елена.

По-късно съвместните изяви с най-прочутото сопрано Мирела Френи възпламеняват взаимната им любов и от средата на 70-те години те заживяват като съпрузи. Заедно имат триумфални изпълнения на най-прочутите сопранови и басови партии. Мирела беше скромна, сърдечна, с чувство за хумор. Любовта ги озаряваше и вдъхновяваше за изключителни артистични успехи. Гениалният маестро Херберт фон Караян ми е споделял, че любовта между двамата допринася за върховите им изяви на световната сцена.

Мирела се включваше заедно с Николай в нашите концерти по случай 1300-годишнината на българската държава, на Двадесет и третата Генерална конференция на ЮНЕСКО в София, по други празнични поводи. Тя изпълни превъзходно сопранови партии в постановки на Софийската опера. Николай Гяуров и Мирела Френи са основатели и постоянни участници в Новогодишния музикален фестивал, който организирахме в Народния дворец на културата. Под ръководството на талантливия диригент Емил Чакъров имаха блестящо участие с фестивалния симфоничен оркестър по сцени на Европа. А записите им с оркестъра и български хорове и днес се разпространяват по света.

Израз на признание за забележителния влог на Стелла номеро Уно Мирела Френи в световното музикално изкуство и за заслуги към българската култура е високата държавна награда – орден „Кирил и Методий – първа степен“. На 9 октомври 1985 г. в Тържествената зала на Министерския съвет, в присъствието на видни представители на българската музика – проф. Асен Найденов, проф. Димитър Тъпков, проф. Георги Робев, композитори, писатели и артисти и естествено на съпруга ѝ Николай Гяуров, изразих към Мирела Френи нашата благодарност.

Подчертах, че творческото съдружие в изкуството и в живота с гордостта на българската култура – народния артист Николай Гяуров, я свързва и с нашата родина България. Благодарих, че откликва на всяка наша покана да гостува на българска сцена, че е сред големите дарители във Фонд „13 века България“.

Връзките на прочутата прима на световната опера с България не секнаха и след кончината, която прекъсна уникалния творчески път на великия ѝ съпруг Н. Гяуров. Тя бе удостоена с най-високото академично звание „Доктор хонорис кауза“ на Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“. Благодарен съм ѝ, че използва всеки повод, за да даде израз на нашето взаимно уважение и трайно приятелство. Ласкаят ме и поздравленията, които получих за скромни мои празници. Позволявам си да цитирам едно от тях:

„Скъпи Джорджо, 

Особено се радвам да ти изпратя хиляди сърдечни поздрави по случай твоя рожден ден! За мен е висока чест да изразя искреното си възхищение от твоята неизменна любов към музиката и благоразположението ти към изкуството. 

Още от първата ни среща при гостуването на Миланската скала с „Реквием“ на Джузепе Верди в голямата зала на НДК под диригентството на Клаудио Абадо, останах силно респектирана от огромната ерудиция и човеколюбие, които завладяват хората, общували с теб. Не мога да забравя дълбокото уважение, което изпитваше към нас, певците, „като гласове“, но преди всичко като личности…

Много съжалявам, че няма да бъда с теб и Мария, за да отпразнуваме подобаващо твоя юбилей. Сигурна съм обаче, че и Николай, макар и от небето, ще бъде близо до теб и заедно с него силно и с обич те прегръщаме. 

С дълбоко уважение и приятелство завинаги, 

Мирела Френи 

Юли 2004 г., Модена, Италия“

Николай Гяуров не е забравен. Той наистина продължава да е близо до своите приятели, почитатели, сънародници. Смайва ни с изключителното си творческо дело. Творческо дело, което неотлъчно е сродено с непреходните ценности на българското и световното музикално изкуство. За мащабите на художествените превъплъщения на „Бас номер едно“, както бе наричан приживе, свидетелстват изпълнените със завидно майсторство роли на прочути сцени, великолепните му музикални записи със светила на музиката. Не увяхва споменът за българския артист Николай Гяуров в: Миланската „Ла Скала“, Виенската „Щатсопера“, Парижката „Грандопера“, Лондонската „Ковънт гардън“, Ню Йоркската „Метрополитън“, Московския „Болшой театър“, Буенос Айреския „Колон“ и на почти всички прочути сцени в Италия, Испания, Германия, Япония, САЩ и къде ли не.

Оценка за неговия принос в световната култура са и най-високите награди, които получи в Италия, Франция, Австрия и други страни. В една от влаковите композиции под Ламанш през цялото време се слуша музика в изпълнение на Мирела Френи и Николай Гяуров. Изреждането на ролите, които той пресътвори с изключително майсторство, би отнело десетки страници: Филип Втори в „Дон Карлос“ на Верди, Борис Годунов, Пимен и княз Ховански от „Борис Годунов“ на Мусоргски, Мефистофел във „Фауст“ на Гуно, Дон Кихот от едноименната опера на Масне, Дон Жуан на Моцарт, Фиеско в „Симоне Боканегра“ на Верди, Мойсей в едноименната опера на Росини и т.н., и т.н. Той пресъздаде с голям успех ролята на Банко в „Лейди Макбет“ на Верди, княз Гремин в „Евгений Онегин“ от Чайковски и други – доказателство, че за големите артисти няма малки и големи роли.

В началото на 60-те години участва в постановки на Миланската скала: „Борис Годунов“ с Борис Христов, „Медея“ с Мария Калас. Има десетки съвместни върхови оперни реализации с Лучано Павароти, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Пиетро Капучили, Елена Образцова, Катя Ричарели… Ненадминатият Маестро Херберт Фон Караян го нарича „Най-великия Филип II“. Присъствал съм на негово участие в празнични представления във Виена, Милано, Париж, Москва… Тръпки на радостни чувства ме обземаха, наблюдавайки огромните опашки от почитатели, които го чакаха за автограф.

През 1986 г. в Миланската скала бе поставена гениалната опера на П. И. Чайковски „Евгений Онегин“ изцяло на руски език. Николай и Мирела трябваше да направят десетки поклони пред възторжената публика номер едно в света.

Николай Гяуров бе „пеещият велик актьор“ – така го наричаха заради неотразимото му сценично излъчване. За почти 50 години той изпя блестящо над 50 басови партии – в опери, оратории, реквиеми, кантатноораториални пиеси, звукови и визуални записи, филми. Винаги верен на италианския, руския, френския, немския, английския стил на композиторите Верди, Пучини, Росини, Моцарт, Белини, Масне, Вагнер, Гуно, Бойто, Мусоргски, Чайковски, Бородин, Хренников…

Неговият мощен и красив многопластов глас, звучен тембър – еднакво завладяващ и при фортисимо, и пианисимо, бе озарен с ясна дикция и отлично певческо дихание. Сложна мимика, прекрасно сценично излъчване. Споменът за Николай Гяуров продължава да ни изпълва с чувства на почит и възхита. Защото „Човек се възхищава от онова, което му е близко“ (Виктор Юго). А маестро Николай Гяуров ни е особено близък и скъп, тъй като описа световна музикална орбита чрез орбитата на неговата единствена родина. Той се гордееше, че е българин, и облиташе световните простори с червения паспорт на български гражданин. Показателни са дарителските му прояви в полза на Софийската опера, на културни институции, на Държавно-обществения дарителски фонд „13 века България“. Паметни са неговите изпълнения на творби на български композитори и на бисери от народното ни изкуство.

Обитаваше световния музикален връх, а бе естествен, отзивчив, човечен!

Земните радости, както и земните несгоди, са част от живота и на бележити личности. И той е бил огорчаван, неразбиран, клеветен. И него са го обливали с вълни на завист, интриги, неблагодарност. Отличиха го с високото звание почетен гражданин на Австрия и камерзингер на Виенската щатсопера. Такава награда се дава на чужди артисти за изключителни културни резултати. Със същата чест са удостоени Димитър Узунов и Анна Томова-Синтова. Ала маломерни чиновници от Министерството на външните работи „информираха“ дори Тодор Живков, че Н. Гяуров престава да бъде български гражданин. Добре, че сплетнята не стигна до прочутия артист… 

Николай Гяуров имаше щастливата възможност да участва в оперни постановки и звукозаписи под диригентството на велики имена в музиката от миналия век – Херберт фон Караян, Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Зубин Мета, Джон Причард, Генадий Рождественски, Асен Найденов, Константин Илиев, Добрин Петков, Емил Чакъров… Преживя вълнението в постановки и концерти, дирижирани от неговия син Владимир Гяуров в България, Европа, Япония. Най-големите оперни режисьори Франко Дзефирели, Алексей Любимов, Лукино Висконти, Маргарета Валмонт, Покровски, Драган Кърджиев, Петър Щърбанов, Пламен Карталов и други постоянно привличаха за изпълнител прочутия бас. Н. Гяуров бе сред българските артисти при провеждане на дните на българската култура в други страни. Няма да забравя например как в Болшой театър го посрещаха като най-ярка звезда в музиката.

Знае се, че изпълнителското изкуство е неблагодарно. Много върхови постижения на театрални, оперни и концертни сцени постепенно изтляват заедно със спомена за участниците. Но благодарение на съвременните технически средства поколенията имат възможност постоянно да съпреживяват прекрасни изяви на първенци на световната музика, сред които достойно място заема и Николай Гяуров.

Разбира се, обаятелният артист Николай Гяуров не бива да бъде противопоставян на други големи певци. Как да не се вълнуваме, щом като в съзвездието на световната опера светят имената и на българските певци Борис Христов, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Райна Кабаиванска, Никола Гюзелев, Елена Николай, Люба Велич, Христина Морфова, Петър Райчев, Димитър Узунов, Тодор Мазаров, Никола Николов, Юлия Винер, Александрина Милчева, Веселина Кацарова, Стоян Попов… Те прославиха Отечеството. А сънародниците оцениха по достойнство техния творчески подвиг: проведената от Националната телевизия анкета определи като най-голям международен успех през ХХ век постиженията на българските оперни певци.

Големи международни импресарски къщи и ръководители на водещи оперни театри търсеха нашето съдействие, за да включат Николай Гяуров и други знатни български музиканти в своите програми. На 1 февруари 1988 г. получих поредното писмо от ръководителя на голямата импресарска компания „Колумбия артист“ в САЩ Ж. Ф. Мастрояни.

„Драги г-н Йорданов, 

Исках да Ви пиша отново, за да изразя моята голяма признателност и благодарност за записите на „Атила“, които Вие така любезно направихте и ми изпратихте. Аз смятам, че видеозаписът на „Аида“, който препратих с пристигането му, е чудесен документ за нашите любими приятели Мирела и Николай.

Представленията на операта Метрополитен в Ню Йорк и от последно време доказаха богатството на певци на България. Гена Димитрова бе в забележителна форма по време на дебюта ѝ като Турандот. След това беше Анна Томова-Синтова като Виолета в „Травиата“. Сега Николай в „Макбет“ е в забележителна форма. 

Аз съм толкова щастлив да науча за серията от опери, които България прави, и за филма с Емил Чакъров, Мишел Глоц и Пиер Луиджи Пици. Прекрасно е, че Николай участва и в двата проекта. А той е господстващият „Борис“ в света. 

– – – – – 

Искрено ваш, Ж. Ф. Мастрояни 

Изпращам копие на ръка по Николай Гяуров.“

Позволявам си да приключа спомена за големия артист с думи, които изрекох при награждаването му с орден „13 века България“. Това стана на 13 септември 1989 г. – 60 години от мига, в който планината на Орфей е чула неговия глас.

Драги Николай, скъпи приятелю, 

От все сърце и душа те поздравявам с твоята щастлива шестдесетгодишнина и отличаването ти с най-високия държавен орден „13 века България“. Приятно ми е отново да изтъкна: твоята жизнена и творческа равносметка е щедра и богата, звънка и забележителна. Ти покори най-високите оперни сцени на света. Впечатли публиката с красотата и силата на гласа си. Огря сцените и твоите почитатели с яркото си дарование, с артистичния си чар, с красотата на човешкото си обаяние. 

– – – – – 

Отрадно е, че властелинът на голямата музика българинът Николай Гяуров въздигна певческото изкуство до нови висоти. Родината се гордее с теб и вярвам, че и ти черпиш от нейния вечен огън топлина и вдъхновение. Възрастта не е порок. Тя е мъдрост и умение, подстъп към нови висини. Ето защо всеки юбилей не е друго, освен извор на нови стремления и надежди. А за теб е много, много рано да живееш със спомени, колкото и славни да са те. Ти целият си движение, очакване. Ти самият си неуморимият пътник към все нови и нови простори и светове на голямото изкуство. Какво мога да ти пожелая от цялото си сърце и душа, освен да останеш такъв и през идните десетилетия! Нека все така да триумфира името ти в съзвездието на великите майстори!

Преди 10 години, на 2 юни, в Модена, Италия приключи необикновеният жизнен път на Николай Гяуров. Той бе на музикалния връх не година-две, не десетилетие, а половин век. Колцина творци имат подобна щастлива участ? Ето защо Николай Гяуров е съвременник на бъдещето.

2 юни 2014 г.