Георги Йорданов – съзидател на българската духовност и държавност

Днес сво­я деветдесети юби­ле­ен рож­ден ден от­бе­ляз­ва го­ле­ми­ят деец на бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ност и ду­хов­ност Ге­ор­ги Йор­да­нов. Със си­гур­ност всич­ки, ко­и­то имат шан­са да го поз­на­ват и да об­щу­ват с не­го, зна­ят за ис­к­ре­но­то му ро­до­лю­бие и  нес­ло­ми­ма­та му вя­ра в соци­ал­на­та идея. Но най-уди­ви­тел­но­то ка­чес­т­во на Ге­ор­ги Йор­да­нов и днес, на та­зи пат­ри­ар­шес­ка въз­раст, е не­го­ви­ят мла­деж­ки, тър­сещ дух и уди­ви­тел­на енер­гия, про­я­ве­на в страст­та да се до­кос­не до вся­ка про­я­ва на бъл­гар­с­ка­та и све­тов­ната кул­ту­ра – кни­ги, из­лож­би, кон­цер­ти, фил­мо­ви пре­ми­е­ри. Там често той е и днес, пра­ви го със за­дъл­бо­че­ност­та на пок­лон­ни­ка и на дъл­бо­кия поз­на­вач, прите­жа­ващ ба­гаж от зна­ния за ду­хов­ност­та, на ко­и­то би­ха за­ви­дели и го­ле­ми­те уче­ни. И днес Георги Йорданов може да намери точния цитат, пример, стих, философска максима и мисъл, която да илюстрира тезата му – с майсторството на големия оратор, но и с точността на Философа и Мъдреца!

На пос­та ми­нис­тър на кул­ту­ра­та през го­ди­ни­те след не­го­вия ман­дат се из­ре­ди­ха точ­но два­де­сет и петима ду­ши – ня­кои без­лич­ни чи­новни­ци и направо срамни за държавата ни недоразумения, а дру­ги – го­ле­ми име­на – му­зи­кан­ти, ху­дож­ни­ци, ак­тьо­ри, скулптори, диригенти. Но ни­кой от тях не пос­тиг­на ма­ща­ба на Ге­ор­ги Йор­да­нов ка­то уп­рав­ле­нец в об­ласт­та на кул­ту­ра­та, макар че поне на теория днес – в демократични и пазарни условия – това би трябвало да бъде по-лесна задача. Георги Йорданов и до днес остава удивителна комбинация между утвърден, знаещ и задълбочен интелектуалец и изкусен мениджър и комуникатор между държавата и творците. Най-добрата комбинация за министър на културата в една европейска държава!

Ро­ден в Твър­ди­ца, Сли­вен­с­ко, потомък на стар род с прогресивни традиции, Ге­ор­ги Йор­да­нов е чо­век, здра­во свър­зан със зе­мя­та, с обик­но­ве­ни­те хо­ра, раз­вил още от уче­ни­чес­ки­те и сту­ден­т­с­ки­те ком­со­мол­с­ки го­ди­ни не са­мо ка­чес­т­ва ка­то иде­а­ли­зъм, уче­но­лю­бие и тру­до­лю­бие, но и яр­ки ли­дер­с­ки ка­чес­т­ва. На­ри­чан от сво­и­те дру­га­ри в мла­деж­ка­та ор­га­ни­за­ция “Мо­гу­чий”, той е ес­тес­т­вен во­дач, лидер, от­к­ро­я­ващ се да­же на фо­на на по­ко­ле­ние, да­ло сто­ти­ци ус­пеш­ни уп­рав­лен­ци, уче­ни, сто­пан­с­ки дей­ци. За­вър­шил прес­тиж­ния Юри­ди­чес­ки фа­кул­тет на Со­фий­с­кия уни­вер­си­тет в края на 50-те го­ди­ни, Йор­да­нов ра­бо­ти ка­то про­ку­рор в род­ния край, а след то­ва е прив­ле­чен на от­го­вор­на ком­со­мол­с­ка и пар­тий­на ра­бо­та в Сли­вен. Ед­ва на 30 го­ди­ни ста­ва сек­ре­тар по иде­о­ло­ги­чес­ки­те въп­ро­си на Град­с­кия, а пос­ле на Ок­ръж­ния пар­ти­ен ко­ми­тет, а на Хрис­то­ва­та въз­раст ог­ла­вя­ва  Сли­вен­с­ки ок­ръг – от­ко­ле цен­тър на ин­дус­т­ри­я­та и на кул­ту­ра­та, ре­ги­он с клю­чо­во во­ен­но стра­те­гичес­ко зна­че­ние. Това доверие е доказателство, че още тогава в негово лице е провиждан мащабен ръководител, а човешките му качества, такт, дипломатичност, но и ръководният му стил – са достойни за човек, много по-възрастен и зрял. Очевидно е – Георги Йорданов още като млад ръководител е надраснал възрастта си, придобил е така важния за политиката и управлението житейски и ценностен опит, идейност и отношение към обикновените хора!

След още че­ти­ри го­ди­ни на ак­тив­на ре­ги­о­нал­на ра­бо­та обе­ща­ва­щи­ят млад ръ­ко­во­ди­тел Ге­ор­ги Йор­да­нов ста­ва фак­тор в на­ци­о­нал­на­та по­ли­ти­ка – през 1971 го­ди­на е из­б­ран за пър­ви сек­ре­тар на Сто­лич­ния град­с­ки ко­ми­тет на БКП. А аз­буч­на ис­ти­на е, че в сто­ли­ца­та се случ­ват най-важ­ни­те по­ли­ти­чес­ки, меж­ду­на­род­ни, кул­тур­ни съ­би­тия, про­ти­чат най-ам­би­ци­оз­ни­те ико­но­ми­чес­ки и ур­ба­нис­тич­ни про­ек­ти, сто­ли­ца­та е вит­ри­на­та на дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то. А София през 70-те го­ди­ни на ХХ век се раз­ви­ва бур­но, ак­тив­но, мо­дер­ни­зи­ра се удар­но, при то­ва в труд­ни ус­ло­вия – гра­дът се раз­рас­т­ва със сто­ти­ци хи­ля­ди но­ви жи­те­ли, прив­ле­че­ни в сто­ти­ци но­ви заво­ди (днес власт­та се хва­ли с вся­ко но­во от­к­ри­то цех­че!?), но за тях са оси­гу­ре­на ра­бо­та, ев­ти­ни и удоб­ни жи­ли­ща, стро­ят се пъ­ти­ща, об­ла­го­ро­дя­ва се град­с­ка­та сре­да, тран­с­пор­тът, тър­го­ви­я­та, туризмът, социалната политика, непознати са (при много повече млади хора!) днешните дефицити на детски градини и училища, няма го разделението на София-център и София-периферия, неравенството между които е фрапиращо и присъщо на Третия свят. Со­фия от 70-те ста­ва ис­тин­с­ки ев­ро­пей­с­ки град и един от ли­де­ри­те, най-важ­ни­ят мо­тор на то­зи про­цес е имен­но ръ­ко­во­ди­те­лят на со­фий­с­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция – по силата не само на известния Член Първи на тогавашната Конституция, но и на човешките качества, енергията и инициативността на Георги Йорданов. Име­то на Ге­ор­ги Йор­да­нов е не­раз­рив­но свър­за­но с ма­щаб­ни­те стро­е­жи – на На­ци­о­нал­ния дво­рец на кул­ту­ра­та, на це­ли но­ви жи­лищ­ни ра­йо­ни, на сгра­ди от на­ци­о­нал­но зна­че­ние, на уни­кал­ни спор­т­ни съ­о­ръ­же­ния, за­поч­на­то е стро­и­тел­с­т­во­то на со­фий­с­ко­то мет­ро.

В пар­ти­ен план Ге­ор­ги Йор­да­нов е един от най-мла­ди­те чле­но­ве на на­ци­о­нал­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на БКП – през 1966 г. е кан­ди­дат-член, а от 1971 г. е член на ЦК на БКП, през 1972 г. е из­б­ран за член на Сек­ре­та­ри­а­та на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет и така влиза в най-висшия ешелон на властта едва на 38-годишна възраст. Чис­ли се към ед­но по­ко­ле­ние на пар­тий­ни дей­ци, ос­та­ви­ли трай­на ди­ря в об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­кия жи­вот – Ге­ор­ги Ата­на­сов, Алек­сан­дър Ли­лов, Пе­тър Дюл­ге­ров, Пе­тър Мла­де­нов, Ан­д­рей Лу­ка­нов, Ге­ор­ги Ка­ра­ма­нев, Пе­тър Меж­ду­реч­ки, Ог­нян Дой­нов и мно­го дру­ги. То­ва е по­ко­ле­ни­е­то на се­дем­де­сет­те го­ди­ни, нап­ра­ви­ло пър­ви по­ли­ти­чес­ки стъп­ки в ком­со­мо­ла, но при­те­жа­ва­що за­вид­но за вре­ме­то си об­ра­зо­ва­ние, прак­ти­чес­ки опит, раз­мах за ра­бо­та.

През 1979 г. Ге­ор­ги Йор­да­нов е из­б­ран за кан­ди­дат-член на По­лит­бю­ро на ЦК на БКП и за ви­цеп­ре­ми­ер с ши­рок кръг от ре­со­ри – кул­ту­ра, об­ра­зо­ва­ние, спорт, со­ци­ал­на по­ли­ти­ка. Ка­то та­къв той ос­та­ва ан­га­жи­ран в кул­тур­на­та по­ли­ти­ка по вре­ме­то, в ко­е­то тя из­жи­вя­ва ис­тин­с­ки ре­не­санс – от­ва­ря­не­то към све­та, ли­бе­ра­ли­за­ци­я­та, връ­ща­не­то й към пат­ри­о­тич­ни­те ко­ре­ни, ма­щаб­но­то кул­тур­но стро­и­тел­с­т­во, ини­ци­а­ти­ви­те ка­то “1300 го­ди­ни Бъл­га­рия”, Асам­б­лея “Зна­ме на ми­ра” и дет­с­кия пар­ла­мент за мир, све­тов­ни­те пи­са­тел­с­ки сре­щи. Програмата за все­на­род­но­то ес­те­ти­чес­ко въз­пи­та­ние. След преждев­ре­мен­на­та кон­чи­на на глав­ния ини­ци­а­тор на те­зи идеи Люд­ми­ла Жив­ко­ва Ге­ор­ги Йор­да­нов е из­диг­нат и за пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра. Под раз­лич­ни фор­ми (Съ­вет за ду­хов­но раз­ви­тие, Ми­нис­тер­с­т­во на кул­ту­ра­та, на­у­ка­та и прос­ве­та­та) Ге­ор­ги Йор­да­нов ръ­ко­во­ди сек­то­ра до са­ми­те про­ме­ни в края на 1989 го­ди­на. Под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во кул­тур­но­то ве­дом­с­т­во не гу­би ни­то частица от по­ли­ти­чес­ка­та зна­чи­мост, ко­я­то е при­до­би­ло в ман­да­та на Люд­ми­ла Жив­ко­ва, ос­та­ва си ед­но от най-важ­ни­те, ак­тив­ни и ини­ци­а­тив­ни ве­дом­с­т­ва в дър­жа­ва­та (осо­бе­но срав­не­но с днеш­но­то не­за­вид­но по­ло­же­ние на Кул­тур­но­то ми­нис­тер­с­т­во ка­то “зах­вър­ле­но­то си­ра­че” на не­о­ли­бе­рал­ната ка­пи­та­лис­ти­чес­ка дър­жа­ва с минимален бюджет и подвластно на влиянието и подаянията на чужди по дух и политика фондации и соросоидни НПО-та).

Ка­то ми­нис­тър Ге­ор­ги Йор­да­нов оси­гу­ря­ва го­ля­ма при­ем­с­т­ве­ност на мащаб­ни­те кул­тур­ни ини­ци­а­ти­ви от 70-те го­ди­ни. Но за раз­ли­ка от ана­ло­гич­ния про­цес при Люд­ми­ла Жив­ко­ва, кой­то е повече на­со­чен към гло­бал­ни мир­ни ини­ци­а­ти­ви и към Из­то­ка, при Ге­ор­ги Йор­да­нов бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра се от­ва­ря в още по-го­ля­ма сте­пен към Евро­па, кул­тур­ни­ят жи­вот се под­чи­ня­ва на по-праг­ма­тич­ни це­ли и за­да­чи. Ини­ци­а­ти­ви ка­то Но­во­го­диш­ния му­зи­ка­лен фес­ти­вал, Све­тов­на­та ки­но­па­но­ра­ма, от­к­ри­ва­не­то на Га­ле­ри­я­та за чуж­дес­т­ран­но из­кус­т­во, при­об­ща­ва­не­то на ве­ли­кия Бо­рис Хрис­тов към Ро­ди­на­та, бит­ка­та за ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на (в то­ва чис­ло в спор със съ­вет­с­ки уп­рав­ля­ва­щи сре­ди) по т. нар. ма­ке­дон­с­ки въп­рос и мно­го дру­ги са доп­ри­нес­ли мно­го за ин­тег­ри­ра­не­то на бъл­гар­с­ка­та и ев­ро­пей­с­ка­та кул­ту­ра, за тър­жес­т­во­то на на­ци­о­нал­ния ни ав­то­ри­тет.

Ге­ор­ги Йорда­нов е ли­чен при­я­тел на во­де­щи ев­ро­пей­с­ки по­ли­ти­ци, сред ко­и­то кан­ц­ле­рът на нем­с­ко­то един­с­т­во Хел­мут Кол, ве­те­ра­нът на нем­с­ка­та по­ли­ти­ка Франц-Йо­зеф Щра­ус, с фи­лан­т­ро­па и ми­ли­ар­дер Ар­манд Ха­мър, с от­к­ри­ва­те­ля на ком­пю­тъ­ра Джон Ата­на­сов, с Инди­ра Ган­ди и Фран­соа Ми­те­ран. Въл­ну­ва­щи са раз­ка­зи­те му за лич­но­то при­я­тел­с­т­во с Хер­берт фон Ка­ра­ян и ве­ли­кия ху­ма­нист акад. Ли­ха­чов, за гениите на световната музика като Юрий Григорович, Емил Чакъров и Валерий Гергиев, за Ели­са­ве­та Баг­ря­на и Еми­ли­ян Ста­нев, с Ни­ко­лай Гя­у­ров и акад. Свет­лин Ру­сев, с проф. Величко Минеков, с Ни­ко­лай Хай­тов и сливналиите Георги Джагаров и Дамян Да­мя­нов, с гениалния хирург проф. Александър Чирков. И днес ин­те­лек­ту­ал­ци­те от по-въз­раст­но­то по­ко­ле­ние приз­на­ват, че ня­ма ми­нис­тър, кой­то тол­ко­ва доб­ре да е поз­на­вал и тол­ко­ва адек­ват­но да е от­к­ликвал на тех­ни со­ци­ал­ни, твор­чес­ки, чо­веш­ки, здра­вос­лов­ни проб­ле­ми. За по-мла­ди­те не го­во­рим – днеш­на­та дър­жа­ва аб­ди­ки­ра от фи­нан­си­ра­не­то на кул­ту­ра­та, от гри­жа­та за твор­чес­ки­те лич­нос­ти, ко­и­то са ос­та­ве­ни на про­из­во­ла на съд­ба­та и на “ми­лост­та” на пазара, което неминуемо превръща великото изкуство в халтура и подменя големите цели и опита за „летене“ с опит за оцеляване.

Зна­чим е при­но­сът на Йор­да­нов и в спор­та ка­то ре­со­рен вицепреми­ер – под не­гов пат­ро­наж и ор­га­ни­за­ци­он­но ръ­ко­вод­с­т­во са из­диг­на­ти кан­ди­да­ту­ра­та ни за олим­пий­с­ка сто­ли­ца (мъ­нич­ко не дос­ти­га, за да ус­пе­ем) през 1992 и 1994 г., про­ве­де­ни са ев­ро­пей­с­ки и све­тов­ни пър­вен­с­т­ва, раз­ви­та е ма­те­ри­ал­на­та ба­за на елит­ния и ма­сов спорт. Незабравими са успехите на футбола, художествената гимнастика, леката атлетика – все сфери, към които Георги Йорданов като ресорен вицепремиер има пряко отношение за решаване на финансови, организационни, социални и други проблеми на бъдещите шампиони и техните треньори, с много от които е личен приятел и до днес.

Значим принос – буквално в последните дни преди 10 ноември 1989 г. – Георги Йорданов има и във връзка с нормализирането на отношенията ни с южната ни съседка Република Турция в контекста на т. нар. Възродителен процес и „Голяма екскурзия“. На Йорданов е поръчано да води българската делегация (на мястото на подалия оставка и активно участващ в подготовката на преврата на 10 ноември външен министър Петър Младенов) за преговорите с турския външен министър Месут Йълмаз в Кувейт, където са проправени първите важни крачки за компромис и диалог в това сложно време. А именно такива първи крачки бяха фундамент за това България да има щастливата съдба да бъде остров на етнически мир и заедност на фона на конфликтите и войните на Балканите. Така градостроителят, деецът на родната духовност Георги Йорданов се доказа и като дипломат от международен мащаб!

Де­се­ти но­ем­в­ри 1989 г. пос­ре­ща Ге­ор­ги Йор­да­нов по вър­хо­ве­те на власт­та – ка­то ви­цеп­ре­ми­ер и кан­ди­дат-член на По­лит­бю­ро. Ав­то­ри­те­тът сред ин­те­ли­ген­ци­я­та, ли­бе­рал­ни­те му въз­г­ле­ди в рам­ки­те на офи­ци­ал­на­та ли­ния би­ха да­ли всич­ки въз­мож­нос­ти в но­ви­те ус­ло­вия Ге­ор­ги Йор­да­нов да за­е­ме мно­го по-ви­сок пост в пар­ти­я­та и дър­жа­ва­та. А и той искрено подкрепя промяната, приемайки че тя е нужна, но не за разруха и отрицание, а в името на запазването и надграждането на социалната държава!

Но са­ми­ят той ре­ша­ва дру­го – дек­ла­ри­ра, уповавайки се на моралните си устои и чувството за чест и достойнство, го­тов­ност­та да на­пус­не вис­ши­те пос­то­ве и да нап­ра­ви крач­ка на­зад, зо­ве за съ­що­то сво­и­те дру­га­ри (по възраст, кариера и партийно положение), сред ко­и­то Мла­де­нов и Лу­ка­нов. Но не би… дни по-къс­но те по­е­мат кор­ми­ло­то на БКП и дър­жа­ва­та, за­поч­ва про­цес на раз­де­ле­ние меж­ду дос­ко­рош­ни дру­га­ри на “на­ши” и “ва­ши”, на “пе­рес­т­рой­чи­ци” и “жив­ко­вис­ти”. Бол­ка­та от то­ва нес­п­ра­вед­л­иво от­но­ше­ние към по­ко­ле­ния кад­ри Йор­да­нов из­ра­зя­ва по-къс­но в про­чу­то­то пис­мо до Ан­д­рей Лу­ка­нов, пуб­ли­ку­ва­но в кни­га­та му “От­к­ро­ве­ния”. Пи­са­но през 1991 г., в не­го той пра­ви бо­лез­не­на ди­сек­ция на пре­хо­да, пра­ви и проз­ре­ния за не­го­вия ан­ти­со­ци­а­лен и раз­ру­ши­те­лен ха­рак­тер, които са безпогрешна прогноза за случилото се и случващото се и до днес – разруха, предателство, подмяна! В го­ди­ни­те на про­ме­ни Ге­ор­ги Йор­да­нов с при­съ­щия си ен­ту­си­а­зъм и енер­гия, ак­тив­но учас­т­ва в жи­во­та на БСП – ка­то ярък ора­тор на пар­тий­ни фо­ру­ми на на­ци­о­нал­но и сто­лич­но ни­во, ка­то без­с­по­рен ав­то­ри­тет сред ля­ва­та ин­те­ли­ген­ция, ка­то при­мер за по-мла­ди­те по­ко­ле­ния (да­но имат си­ла­та и ка­чес­т­ва­та да го след­ват). Без да за­е­ма фор­мал­ни пар­тий­ни пос­то­ве (в Ев­ро­па та­къв де­ец би имал та­къв ви­сок, по­че­тен ста­тут, би бил це­нен съ­вет­ник на дей­с­т­ва­щия дър­жа­вен елит), и днес ду­ма­та му в БСП, в лявото, в българската култура – се чу­ва. В труд­ни мо­мен­ти опит­ни­ят де­ец има как­во да ка­же, днес съ­що е нуж­на не­го­ва­та и на дру­га­ри­те му мъд­рост!

В пос­лед­ни­те го­ди­ни Ге­ор­ги Йор­да­нов се от­да­де на ед­но важ­но де­ло – на­пис­ва­не­то на ме­мо­а­рите “При­та­е­ни ми­го­ве” и „Съзидатели“. В из­лез­ли­те до­се­га то­мове има цен­ни сви­де­тел­с­т­ва (лични и документални) за кул­тур­но­то ни от­ва­ря­не към све­та, за вън­ш­на­та и вът­реш­на­та по­ли­ти­ка, за из­г­раж­да­не­то на мо­дер­на Со­фия, за от­дав­на из­гу­бе­на­та со­ци­ал­на дър­жа­ва у нас, за отношенията интелигенция – власт, за анализа на прехода и социализма, за възможните по-добри сценарии за преустройство и промяна на предишното общество (каквито реално се случиха в страни като Китай и Виетнам, които останаха социалистически и успешно съчетаха социалната държава с отварянето към света и пазарната инициатива). При то­ва Йор­да­нов с пре­циз­ност­та на юрист бо­ра­ви с ав­тен­тич­ни, не­пуб­ли­ку­ва­ни до­се­га до­ку­мен­ти. Спо­ме­ни­те на Ге­ор­ги Йор­да­нов са не прос­то ин­те­рес­ни и цен­ни, те са нас­тол­на кни­га за все­ки, кой­то чес­т­но ис­ка да на­у­чи ис­ти­на­та за близ­ко­то ни ми­на­ло.

ЗЕ­МЯ по­же­ла­ва на своя при­я­тел и рев­нос­тен чи­та­тел Ге­ор­ги Йор­да­нов дъл­го­ле­тие, твор­чес­ка енер­гия, здра­ве, за да бъ­де все та­ка един от го­ле­ми­те бъл­га­ри, ка­къв­то е бил в дъл­гия си и дос­то­ен път в жи­во­та и по­ли­ти­ка­та.

На мно­гая ле­та!