Глас в пустиня
Или защо заради свръхпечалби и лобизъм българските плодове и зеленчуци бяха обречени
Разправията с украинската пшеница внезапно повдигна крайчеца на една дългогодишна зловеща афера, довела някога хранещата себе си и половин Европа аграрна България до един земеделски монокултурен/зърнен производител, лишила ни от хубавите български плодове и зеленчуци и най-накрая, или най-първо, обрекла на мизерия и безработица хиляди и хиляди селски труженици и обезлюдила българското село.
За какво става дума?
В едно скорошно изявление дългогодишната производителка на оранжерийни зеленчуци Атанаска Бялкова заяви, че още преди седемнайсет години, преди да встъпим в ЕС, е било договорено субсидиите за земеделие да отиват към производството на зърно. Защо ли? Ами накратко казано, това е единственият сектор от земеделието, който е почти напълно механизиран – от оранта и засяването, през пестицидната защита до обиране на реколтата. А производители на тази механизация са САЩ и няколко големи западноевропейски държави. Така че всяка помощ, дошла отвън за бедното българско село, трябва да отиде преди всичко към зърнарите. Защото те на свой ред ще купят модерни трактори и комбайни с климатизирани кабини от САЩ или Западна Европа. Тоест значителна част от субсидията – каквато е постоянната практика на Запада – ще се върне там, откъдето е дошла. И по този начин към страната ни са протекли милиарди, умело насочени с помощта (познайте каква?) на огромни мултинационални картели, свързани с аграрното машиностроене.
А за съжаление, останалото земеделско производство изисква много повече ръчен труд, напояване и т. н. – с две думи, не е привлекателно за големите играчи в агробизнеса, които търсят не просто печалба, а задължителна свръхпечалба. И така – година след година – помощта е отивала към производителите на зърно, част от които за кратък срок се превърнаха в милионери, а плодородна земеделска България се е превърна в уродливо същество – с една огромна ръка, научена да взима, и с друга – изсъхнала като от паралич.
И за това на нашите пазари ще намерите безвкусни домати, краставици и чушки, почти изцяло внос от Турция, Испания и откъде ли не, където този вид продукция също е „индустриализиран“ (в рамките на възможното). Тоест вместо някога вкусните и здравословни български плодове и зеленчуци, имаме точно обратното – получени по пътя на разни тъмни генни операции плодове на вид като картинка, но чието единствено „качество“ е не вкусът и витамините, а това, че издържат десетки и десетки дни в складове и камиони и даже могат да се използват вместо камъни в улична битка…
И много слабичък е гласът на останалите малцина производители на плодове и зеленчуци, защото те просто са едни последни донкихотовци в българската аграрна действителност. Защото докато 70 (Да!) процента субсидии отиват за зърнопроизводство, делът на грошовете за останалите агропроизводства е направо жалък.
И когато г-жа Бялкова каза, че колегите й въобще не са съгласни с текстовете на постигнатите (с много медиен фанфарен шум) договорености с Украйна, един от зърнарите с покровителствен тон ни обясни, че за останалото агропроизводство била нужна много повече вода, т. е. напояване, и поради това акцентът бил… естествено върху зърното. И че само някакви 200 хиляди дка били напоявани от четирите милиона селскостопанска площ у нас.
Ами първо как ще бъдат напоявани повече, когато може би 80 – 90 процента от въпросната площ е засята със зърнени култури. И как щом изградената преди 1989 година най-модерна и на световно ниво система за напояване бе разбита, както бе разбито и в цялост от тъмносини талибани реваншисти българското кооперирано и ефективно земеделие и животновъдство през 90-те години под абсурдния претекст, че така се разграждал комунизмът на село… Но всъщност бе разбито българското село!
Но злото вече е сторено. Тъжно е днес, в разгара на есента, да гледаме по пазарните сергии бледи, рахитично изглеждащи гроздчета, дошли кой знае откъде, да преглъщаме суперкрасивите, но трудносмилаеми и безвкусни домати, също от майната си. И гласът на Атанаска Бялкова е само един глас в пустиня. Поне засега.
