Да си спомним за де­е­ца на бъл­гар­с­ка­та на­у­ка и кул­ту­ра проф. Мил­чо Гер­ма­нов

На 6 ноември се навършват 15 години от смъртта, а на 18 но­ем­в­ри се на­вър­ш­ват 93 го­ди­ни от рож­де­ни­е­то на проф. Мил­чо Гер­ма­нов. Той е бъл­гар­с­ки учен ма­те­ма­тик и един от пи­о­не­ри­те на из­пол­з­ва­не­то на из­чис­ли­тел­на­та тех­ни­ка и на ме­то­ди­те на ки­бер­не­ти­ка­та у нас още през 60-те го­ди­ни на ХХ век. Ра­бо­тил в Ма­те­ма­ти­чес­кия ин­с­ти­тут към БАН, а по-къс­но е ди­рек­тор на ин­с­ти­тут в сис­те­ма­та на МВР и зам.-на­ча­л­ник на Уп­рав­ле­ние “Ин­фор­ма­ция и ана­лиз”. През 70-те го­ди­ни е прив­ле­чен ка­то един от ос­нов­ни­те раз­ра­бот­чи­ци на уп­рав­лен­с­ки мо­де­ли в еки­па на то­га­ваш­ния зам.-пред­се­да­тел, а по-къс­но и пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра Люд­ми­ла Жив­ко­ва.

С вицепремиера Георги Йорданов и световноизвестния оперен певец Николай Гяуров

От 1975-1982 г. за­е­ма ре­ди­ца от­го­вор­ни пос­то­ве: ди­рек­тор на На­уч­ноин­фор­ма­ци­о­нен цен­тър към Ко­ми­те­та, зам.-пред­се­да­тел, а от 1979 г. с мо­ти­ва, че е ну­жен организаотор и учен сис­те­ма­тик, е наз­на­чен и за пър­ви зам.-пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та с ранг на министър – член на правителствата на Станко Тодоров и Гриша Филипов. За крат­ко след смърт­та на Люд­ми­ла Жив­ко­ва вре­мен­но ог­ла­вя­ва Ко­ми­те­та до из­бо­ра на нов пред­се­да­тел.

С държавния глава Тодор Живков и японския философ, религиозен лидер и борец за мир Дайсаку Икеда

По-къс­но е на от­го­вор­ни длъж­нос­ти в Дър­жав­ния съ­вет – за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Съ­ве­та за со­ци­ал­но уп­рав­ле­ние, а от 1986-1990 г. на Ко­ми­си­я­та по Ди­мит­ров­с­ки­те и меж­ду­на­род­ни­те наг­ра­ди.

Член на ЦК на БКП в периода 1981-1986 г., избран на Дванадесетия конгрес на БКП. Народен представител от Созополски мажоритарен избирателен район в Осмото Народно събрание (1981-1986 г.). Носител на орден “Народна република България”, на граждански и научни отличия и отличия в системата на МВР. Старши научен сътрудник – Първа степен (професор).

Мил­чо Гер­ма­нов не­по­ко­ле­би­мо вяр­ва в ко­му­нис­ти­чес­ка­та идея и ос­та­ва ве­рен на БКП и БСП от 1964 до кон­чи­на­та си на 6 но­ем­в­ри 2009 г. в Со­фия.

Поклон пред свет­ла­та ти па­мет и неп­ре­жа­ли­мо­то ти де­ло, пред уди­ви­тел­на­та чо­веш­ка доб­ри­на и мощ­ния ти ин­те­лект!

ЗЕ­МЯ пуб­ли­ку­ва от­къ­си от спо­ме­ни на съ­рат­ни­ци, ко­ле­ги и при­я­те­ли на проф. Мил­чо Гер­ма­нов:

Проф. Ве­се­лин Спи­ри­до­нов, ма­те­ма­тик и ин­фор­ма­тик

Съд­ба­та ме съб­ра с Мил­чо Гер­ма­нов през 1964 г. в Ма­те­ма­ти­чес­кия ин­с­ти­тут на БАН. В то­зи ин­с­ти­тут през 1961 г. бе съз­да­ден пър­ви­ят в Бъл­га­рия из­чис­ли­те­лен цен­тър и той за­поч­на да се на­ри­ча “Ма­те­ма­ти­чес­ки ин­с­ти­тут с из­чис­ли­те­лен цен­тър” (се­га Ин­с­ти­тут по ма­те­ма­ти­ка и ин­фор­ма­ти­ка) на БАН. Ди­рек­тор на ин­с­ти­ту­та през пе­ри­о­да 1964-1968 г. бе проф. Лю­бо­мир Или­ев, то­га­ва член-ко­рес­по­ндент на БАН.

С Мил­чо Гер­ма­нов бях­ме ко­ле­ги и ра­бо­тих­ме за­ед­но в ин­с­ти­ту­та в един кра­тък пе­ри­од от око­ло три го­ди­ни – от края на 1964 докъм края на 1967 г. Ви­на­ги ще пом­ня те­зи го­ди­ни ка­то най-твор­чес­кия, при­я­тен и ус­пе­шен пе­ри­од в на­уч­на­та ми дей­ност. До го­ля­ма сте­пен то­ва се дъл­жи на моя ко­ле­га и при­я­тел Мил­чо.

В из­чис­ли­тел­ния цен­тър на Ма­те­ма­ти­чес­кия ин­с­ти­тут ра­бо­те­ха за­ед­но ин­же­не­ри и ма­те­ма­ти­ци, но през 1966 г. поч­ти всич­ки ин­же­не­ри и част от ма­те­ма­ти­ци­те се от­де­ли­ха в но­во­съз­да­де­ния Ин­с­ти­тут по из­чис­ли­тел­на тех­ни­ка (по-къс­но на­ре­чен Цен­т­ра­лен ин­с­ти­тут по из­чис­ли­тел­на тех­ни­ка – ЦИ­ИТ). От 1964 г. в на­шия из­чис­ли­тел­ен цен­тър бе дос­та­вен от СССР един ком­пю­тър от вто­ро по­ко­ле­ние (на тран­зис­тор­на ос­но­ва) “Минск-2”, под­хо­дящ за ре­ша­ва­не на не­го­ле­ми по обем ма­те­ма­ти­чес­ки за­да­чи.

Ма­те­ма­ти­ци­те в из­чис­ли­тел­ния цен­тър бя­ха раз­п­ре­де­ле­ни по гру­пи спо­ред нап­рав­ле­ни­я­та на дей­ност­та им. През 1964 г. те всич­ки бя­ха обе­ди­не­ни в сек­ци­я­та по из­чис­ли­тел­на ма­те­ма­ти­ка, ръ­ко­во­де­на от Бла­го­вест Сен­дов. Дру­ги сек­ции все още ня­ма­ше по­ра­ди от­със­т­ви­е­то на дос­та­тъч­но ха­би­ли­ти­ра­ни уче­ни в цен­тъ­ра. Съз­да­де­ни бя­ха гру­пи по ав­то­ма­ти­за­ция на прог­ра­ми­ра­не­то, по чис­ле­ни ме­то­ди, по край­ни ав­то­ма­ти, по ма­те­ма­ти­чес­ка лин­г­вис­ти­ка и др. По-на­та­тък те се пре­вър­на­ха в от­дел­ни сек­ции. От на­ча­ло­то на 1965 г. бе съз­да­де­на и Гру­па­та по опе­ра­ци­он­ни из­с­лед­ва­ния, ко­я­то от­на­ча­ло включ­ва­ше са­мо 4-ма ду­ши – Мил­чо Гер­ма­нов, Ве­се­лин Спи­ри­до­нов, Здрав­ка Ка­ра­ми­те­ва и Мар­га­ри­та Ди­мит­ро­ва. По-къс­но, ко­га­то на­пус­нах, в нея се вклю­чи­ха и дру­ги хо­ра. За ръ­ко­во­ди­тел на гру­па­та бе из­б­ран Мил­чо Гер­ма­нов, кой­то бе най-опит­ни­ят и ком­пе­тен­тен спе­ци­а­лист из­меж­ду нас и един­с­т­вен с на­у­чен стаж ка­то асис­тент по вис­ша ма­те­ма­ти­ка.

Под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Мил­чо Гер­ма­нов гру­па­та по опе­ра­ци­он­ни из­с­лед­ва­ния из­вър­ши зна­чи­тел­на по обем на­уч­ноиз­с­ле­до­ва­тел­с­ка, учеб­на и при­лож­на дей­ност. Мил­чо и аз се на­со­чих­ме към не­ли­ней­но­то прог­ра­ми­ра­не (се­га вмес­то “прог­ра­ми­ра­не” се из­пол­з­ва тер­ми­нът “оп­ти­ми­ра­не”, за да се раз­г­ра­ни­чи от ком­пю­тър­но­то прог­ра­ми­ра­не). Та­зи об­ласт на опе­ра­ци­он­ни­те из­с­лед­ва­ния през 1964 г. все още бе не­дос­та­тъч­но раз­ви­та и ак­ту­ал­на. За ня­кол­ко ме­се­ца Мил­чо и аз про­у­чих­ме със­то­я­ни­е­то в та­зи об­ласт и оп­ре­де­лих­ме ня­кои ин­те­рес­ни за­да­чи, ко­и­то все още ча­ка­ха ре­ше­ние. В ре­зул­тат са­мо за две го­ди­ни (1965 и 1966 г.) с Мил­чо нап­ра­вих­ме шест съв­мес­т­ни пуб­ли­ка­ции в прес­тиж­ни спи­са­ния

Пом­ня учас­ти­е­то ни с Мил­чо на Ев­ро­пей­с­ка­та кон­фе­рен­ция (Joint Euro-pean Meeting) на Об­щес­т­во­то по ико­но­мет­ри­ка (Eco-nometric Society – ES) и Ин­с­ти­ту­та по на­у­ки за уп­рав­ле­ние (The Institute of Management Sciences – TIMS) във Вар­ша­ва от 2 до 7 сеп­тем­в­ри 1966 г. За нас то­ва бе за­бе­ле­жи­тел­но за вре­ме­то си на­уч­но съ­би­тие. Док­ла­ди по по­ка­на има­ха Jan Tinbergen, кой­то през 1969 г. ста­на пър­ви­ят ла­у­ре­ат на Но­бе­ло­ва пре­мия по ико­но­ми­ка, и Tjalling Koopmans, кой­то през 1975 г. за­ед­но с Ле­о­нид Кан­то­ро­вич съ­що по­лу­чи Но­бе­ло­ва пре­мия по ико­но­ми­ка за ра­бо­ти­те си по ли­ней­но и не­ли­ней­но прог­ра­ми­ра­не. И Мил­чо, и аз имах­ме при­е­ти док­ла­ди за кон­фе­рен­ци­я­та, нап­ра­вих­ме 20-ми­нут­ни пре­зен­та­ции и учас­т­вах­ме в дис­ку­си­и­те.

Проф. Чав­дар Доб­рев, ли­те­ра­тор, кул­ту­ро­лог, кри­тик, пуб­ли­цист

Ко­га­то доб­ро­та­та по­се­ти ин­те­ли­ген­та

То­ва се слу­чи през вто­ра­та по­ло­ви­на на 70-те го­ди­ни от ми­на­лия век. В един Бо­жи ден на шес­тия етаж на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра ста­на про­мя­на в един от ка­би­не­ти­те му, пред­наз­на­че­ни за за­мес­т­ни­ци­те на Люд­ми­ла Жив­ко­ва. Зае го но­ви­ят пър­ви зам.-ми­нис­тър Мил­чо Гер­ма­нов, за ко­го­то бър­зо се раз­не­се слу­хът, че бил ин­же­нер, тех­ни­чар, прог­ра­мист, кой­то ще въ­ве­де мул­тип­ли­ка­цион­ния ефект в кул­ту­ра­та, на кой­то Лю­дми­ла то­га­ва мно­го дър­же­ше. През то­ва вре­ме ръ­ко­во­дех раз­ра­бот­ва­щия блок в Ин­фор­ма­ци­он­ния цен­тър за кул­ту­ра, из­вес­т­но вре­ме бях и не­гов ди­рек­тор. И тъй ка­то но­ви­ят зам­.-шеф ще­ше да от­го­ва­ря и за нас от Цен­тъ­ра, за всич­ки­те бу­ма­ги, ко­и­то все­кид­нев­но про­из­веж­дах­ме – ана­ли­зи на вът­реш­ни и вън­ш­ни съ­би­тия и про­це­си в раз­лич­ни­те кра­и­ща на све­та, про­ек­то­док­ла­ди и про­ек­то­ре­зо­лю­ции, про­ек­то­пос­та­нов­ле­ния и про­ек­то­пис­ма, про­ек­то­поз­д­ра­ви­тел­ни ад­ре­си и про­ек­то­нек­ро­ло­зи до кла­си­ци и гла­ви на дър­жа­ви, тряб­ва­ше да се явя пред Гер­ма­нов и да го за­поз­ная с ра­бо­ти­те, ко­и­то вър­шим. Пък и да раз­бе­ра що за пти­ца е.

Сре­ща­та ни за­поч­на в пред­две­ри­е­то на ка­би­не­та му, до­ка­то обяс­ня­вах на оша­ша­ве­на­та от смя­на­та  сек­ре­тар­ка за­що съм тук. Пър­во­то, ко­е­то ми нап­ра­ви впе­чат­ле­ние, бе­ше не­го­во­то об­ръ­ще­ние към сек­ре­тар­ка­та му – яв­но той ед­ва се­га я опоз­на­ва­ше, за­що­то дър­жа­не­то му кло­не­ше меж­ду из­ви­ни­тел­но­то по­ве­де­ние на гост и не­лов­кия опит на на­чал­ни­ка да ус­та­но­ви кон­такт с ли­це, ко­е­то му е под­чи­не­но, но той го смя­та за рав­но на се­бе си. То­ва, как­то ми се сто­ри, не бе­ше кур­то­а­зия, а ис­к­ре­ност на чо­век, кой­то е де­ли­ка­тен. 

В ка­би­не­та го­во­рех глав­но аз, в сми­съл че го ин­фор­ми­рах за не­ща­та, ко­и­то пра­вим. До­ка­то той, по спо­со­ба отпре­ди мал­ко, гле­да­ше да сто­пи раз­с­то­я­ни­е­то по­меж­ду ни, да по­ка­же, че ня­ма за­що да се де­лим на на­чал­с­т­ва и под­чи­не­ни. Из­не­на­да­ ме, че из­ва­ди бе­леж­ник и се зае да за­пис­ва ка­то уче­ник де­тай­ли­те, ко­и­то му съ­об­ща­вах. След то­ва  на­дъл­го и на­ши­ро­ко ми опи­са как тряб­ва­ло да сис­те­ма­ти­зи­ра­ме при­до­би­та­та ин­фор­ма­ция, как­ви би­ли об­щи­те чер­ти меж­ду ма­те­ма­ти­ка­та и из­кус­т­во­то, как щял да из­пол­з­ва но­ви­те тех­но­ло­гии в та­ка­ва “не­уп­рав­ля­е­ма сфе­ра” ка­то из­кус­т­во­то.

Нав­ле­зе  не тол­ко­ва бър­зо в за­дъл­же­ни­я­та си на висш ад­ми­нис­т­ра­тор в Ко­ми­те­та. Ка­би­не­тът му пос­те­пен­но за­жу­жа ка­то ко­шер, в не­го за­поч­на­ха да вли­зат и из­ли­зат раз­лич­ни ли­ца – слу­жи­те­ли и гос­ти, ко­и­то той пос­ре­ща­ше и из­п­ра­ща­ше веж­ли­во. Меж­ду тях бях пос­то­я­нен по­се­ти­тел, ви­ка­ше ме ту за ед­но, ту за дру­го. Сте­ни­те на ка­би­не­та му, из­ця­ло за­пъл­не­ни с про­зор­ци, от ко­ито шур­те­ше днев­на свет­ли­на, се из­пъс­т­ри­ха с таб­ли­ци и ди­аг­ра­ми, с чер­на дъс­ка и таб­ле­ти, на ко­и­то се мъд­ре­ха из­пи­са­ни зна­ци и циф­ри. Той ста­ва­ше прав и с пръ­чи­ца, ка­то съ­вес­тен учи­тел, обяс­ня­ва­ше кое как се свър­з­ва ед­но с дру­го, как Кам­ба­ни­те ще из­г­леж­дат ка­то сим­вол на дет­с­ка­та про­бу­да и как Дво­ре­цът на кул­ту­ра­та ще съ­бе­ре ме­да на ос­нов­ни­те двор­ци на кул­ту­ра­та в Ев­ро­па, и най-ве­че на Цен­тъ­ра “Пом­пи­ду” в Па­риж. Лич­но аз се от­на­сях не­до­вер­чи­во към “тех­но­ло­ги­зи­ра­не­то” на кул­тур­на­та дей­ност, но в съ­що­то вре­ме  си да­вах смет­ка, че дви­же­ни­е­то нап­ред е не­из­беж­но: пред очи­те ни нас­тъп­ва­ше на­уч­но­-тех­ни­чес­ка­та ре­во­лю­ция, как­то се­га си про­би­ва път елек­т­ро­ни­зи­ра­на­та ин­фор­ма­ция.

Не зная до­кол­ко Гер­ма­нов ус­пя в сво­и­те на­ме­ре­ния, но че проп­ра­ви  пър­ти­на за въ­веж­да­не на мо­дер­ния “ме­та­е­зик” в кул­ту­ра­та – на то­ва съм не­пос­ред­с­т­вен сви­де­тел. Ня­ма да из­па­дам в из­чер­па­тел­ност, без­спор­но е оба­че, че той учас­т­ва­ше и вли­я­е­ше се­ри­оз­но вър­ху по­ли­ти­ка­та на Ко­ми­те­та, че ус­пя­ва­ше да об­ла­го­ро­ди ат­мос­фе­ра­та, да стоп­ли кли­ма­та в то­ва мощ­но уч­реж­де­ние на кул­ту­ра­та, че пра­ве­ше из­вън­ред­но мно­го за ум­но­жа­ва­не/мул­тип­ли­ци­ра­не на иде­и­те и ини­ци­а­ти­ви­те в кул­ту­ра­та, за  тях­но­то ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ние. И пред­с­та­ве­те си, не про­я­вя­ва­ше  ни­как­ва ко­рист във фа­во­ри­зи­ра­но­то ни  ве­дом­с­т­во, ко­е­то през оне­зи вре­ме­на щур­му­ва­ха не един или два­ма об­раз­цо­ви ка­ри­е­рис­ти, за­ло­жи­ли на Люд­ми­ли­на­та бла­гоп­рис­той­ност и “на­и­ви­тет”.

Гер­ма­нов из­пи­та­ше ви­дим пи­е­тет пред Люд­ми­ла Жив­ко­ва, без да го де­мон­с­т­ри­ра с по­каз­ни ду­ми или жес­то­ве.

Ге­ор­ги Йор­да­нов, зам.-пред­се­да­тел на Ми­нис­тер­с­кия съ­вет и дъл­го­го­ди­шен пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра

Осо­бе­но важ­но е да не се заб­ра­вя при­но­сът на спе­ци­а­лис­ти, все­от­дай­но ра­бо­те­щи в оп­ре­де­ле­ни об­лас­ти на об­щес­т­ве­но­то би­тие. Раз­би­ра се, и те са мно­го­об­раз­ни. Ед­ни – шум­но рек­ла­ми­рат вто­рос­те­пен­ни свои про­я­ви и де­ла, как­то е днес. Нас­лу­шах­ме се на са­мох­вал­с­т­ва на учас­т­ва­щи в уп­рав­ле­ни­е­то на стра­на­та през т. нар. де­мок­ра­ти­чен пре­ход. Са­мох­вал­с­т­ва, ко­и­то са мно­го, мно­го да­леч от дей­с­т­ви­тел­ност­та и от жи­во­та на хо­ра­та. Ня­кои от те­зи хва­лип­ръц­ков­ци, доб­ра­ли се за жа­лост, до ви­со­ки пос­то­ве, при­ли­чат на де­ца, ко­и­то дръз­ко се опит­ват да на­би­ват в пред­с­та­ви­те ни свои ма­ло­мер­ни пос­тъп­ки и дей­с­т­вия, ко­и­то в очи­те им из­г­леж­дат ед­ва ли не ка­то ис­то­ри­чес­ки де­ла.

Но има дей­ци, без чи­и­то зна­ния, опит и уме­ния е труд­но да си пред­с­та­вим ус­пе­хи­те в сис­те­ми­те и уч­реж­де­ни­я­та на дър­жа­ва­та, в нап­ре­дъ­ка на се­ли­ща­та в стра­на­та. Мно­го от тях от­бяг­ват да го­во­рят са­ми за се­бе си, рис­ку­вай­ки доб­ри­те им на­чи­на­ния и ре­зул­та­ти да ос­та­нат не­за­бе­ля­за­ни. Ала та­ки­ва дей­ци зас­лу­жа­ват ви­со­ко ува­же­ние и приз­на­тел­ност. Убе­ден съм: та­ка­ва лич­ност е бив­ши­ят пър­ви за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра, а по-къс­но и от­го­во­рен сът­руд­ник в Дър­жав­ния съ­вет на ре­пуб­ли­ка­та – Мил­чо Гер­ма­нов.

За пър­ви път за не­го чух от Люд­ми­ла Жив­ко­ва, из­б­ра­на за пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра на мяс­то­то на го­ле­мия по­ет Па­вел Ма­тев. Тя има­ше съз­на­ние, че й лип­с­ва дос­та­тъ­чен ад­ми­нис­т­ра­ти­вен и уп­рав­лен­с­ки опит и ди­ре­ше сът­руд­ни­ци, на ко­и­то да раз­чи­та при уп­рав­ле­ни­е­то на слож­ни­те и де­ли­кат­ни про­це­си в ду­хов­на­та об­ласт. То­ва бя­ха ав­то­ри в об­ласт­та на ли­те­ра­ту­ра­та, из­кус­т­во­то и на­у­ка­та, ка­то Алек­сан­дър Фол, Лю­бо­мир Лев­чев, Па­вел Пи­са­рев, Мил­чо Брай­нов, Пею Бер­бен­ли­ев, Сте­фан Га­нев, Ди­ми­тър Фи­ли­пов и дру­ги. Люд­ми­ла Жив­ко­ва прив­ле­че в ръ­ко­вод­ния екип на кул­тур­но­то ве­дом­с­т­во и Мил­чо Гер­ма­нов, ут­вър­ден спе­ци­а­лист по на­уч­на ор­га­ни­за­ция в уп­рав­ле­ни­е­то на про­це­си­те в ма­те­ри­ал­на­та и ду­хов­на­та об­ласт. Той ве­че има­ше ре­а­ли­зи­ра­ни про­ек­ти в дру­ги дър­жав­ни ин­с­ти­ту­ции и при­те­жа­ва­ше уп­рав­лен­с­ки опит и уме­ния.

Пър­ви­те ми впе­чат­ле­ния от кон­так­ти­те и съв­мес­т­на­та ни ра­бо­та с не­го ос­та­на­ха трай­ни, не­из­мен­ни. На вид не осо­бе­но об­щи­те­лен, Мил­чо Гер­ма­нов из­лъч­ва­ше скром­ност, бла­го­въз­пи­та­ние. Го­во­ре­ше мал­ко, но смис­ле­но и точ­но. Не се нат­рап­ва­ше да бъ­де в цен­тъ­ра при об­съж­да­ния и в не­фор­мал­на сре­да, но каз­ва­но­то от не­го има­ше дъл­бок сми­съл.

Доб­ри­те впе­чат­ле­ния от пър­ви­те ми сре­щи с не­го пос­те­пен­но се обо­га­тя­ва­ха; ус­та­но­вих и но­ви цен­ни не­го­ви ка­чес­т­ва. Той пра­ве­ше то­чен ана­лиз на об­с­та­нов­ка­та в об­лас­ти­те, за ко­и­то от­го­ва­ря­ше в Ко­ми­те­та за кул­ту­ра; не скри­ва­ше неб­ла­го­по­лу­чи­я­та и при­чи­ни­те за проб­ле­ми и не­га­тив­ни яв­ле­ния; пра­ве­ше ра­зум­ни пред­ло­же­ния с въз­мож­ност те да се осъ­щес­т­вят в прак­ти­чес­ка­та дей­ност и да до­ве­дат до по­ло­жи­тел­ни ре­зул­та­ти.

Ка­то пър­ви за­мес­т­ник на Люд­ми­ла Жив­ко­ва, Мил­чо Гер­ма­нов ком­пе­тен­т­но под­гот­вя­ше ком­п­лек­с­ни прог­ра­ми и ре­ше­ния на Пред­се­да­тел­с­т­во­то на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра, от­на­ся­щи се до важ­ни об­лас­ти на ду­хов­ния жи­вот. Дос­та­тъч­но е да се от­бе­ле­жи при­но­сът му за прог­ра­ма­та “Бе­ле­жи­ти бъл­га­ри”, за про­я­ви, свър­за­ни с меж­ду­на­род­но­то дет­с­ко дви­же­ние “Един­с­т­во, твор­чес­т­во, кра­со­та”, и т. н. Мил­чо Гер­ма­нов от­го­ва­ря­ше и за Ин­с­ти­ту­та по кул­ту­ра към Ко­ми­те­та за кул­ту­ра; има лич­на зас­лу­га за се­ри­оз­ни про­уч­ва­ния. Уче­ни и спе­ци­а­лис­ти под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во пос­то­ян­но ге­не­ри­ра­ха но­ва­тор­с­ки идеи в кул­тур­на­та дей­ност.

От­го­вор­нос­ти­те му ка­то пър­ви за­мес­т­ник на пред­се­да­те­ля на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра осо­бе­но мно­го на­рас­на­ха през 1981  г. Ока­за се, че ня­кои дей­ци са из­вър­ш­ва­ли не­за­кон­ни дей­с­т­вия и прис­во­я­ва­ния при по­куп­ка­та на про­из­ве­де­ния на из­кус­т­ва­та от дру­ги стра­ни. Мил­чо Гер­ма­нов бе­ше мно­го, мно­го да­леч от по­доб­ни про­я­ви и мо­же­ше да слу­жи за при­мер ка­то мо­ра­лен и без­ко­рис­тен уп­рав­ле­нец. Ала по­со­че­ни­те дей­с­т­вия на ли­ца, на ко­и­то Л. Жив­ко­ва се бе­ше до­ве­ри­ла, дъл­бо­ко я раз­с­т­ро­и­ха. Тя се от­чая и се раз­ко­ле­ба, от­тег­ли се на про­дъл­жи­тел­на по­чив­ка. Спо­де­ли ми, че е дъл­бо­ко ра­зо­ча­ро­ва­на от пос­тъп­ки­те на ли­ца, на ко­и­то е вяр­ва­ла. По­мо­ли ме ка­то за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Ми­нис­тер­с­ки съ­вет още по-пря­ко да наб­лю­да­вам и под­по­ма­гам ней­ни­те за­мес­т­ни­ци и в час­т­ност – пър­ви­те за­мес­т­ни­ци. От тях Мил­чо Гер­ма­нов от­го­ва­ря­ше за об­що­то уп­рав­ле­ние, а Па­вел Пи­са­рев – за дей­нос­ти в об­ласт­та на из­кус­т­ва­та.

Проф. Ор­лин За­го­ров, фи­ло­соф

С не­го ни свър­з­ват го­ди­ни­те, в ко­и­то той бе­ше пър­ви зам.-пред­се­да­тел на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра, на­че­ло с Люд­ми­ла Жив­ко­ва, а аз – пър­ви зам.-пред­се­да­тел на Из­пъл­ни­тел­ния ко­ми­тет на Ок­ръж­ния на­ро­ден съ­вет в Кър­джа­ли, от­го­ва­рящ за кул­ту­ра­та, и член на Ко­ми­те­та за кул­ту­ра през 70-те го­ди­ни на ХХ век. Свър­з­ва ни об­ща­та ра­бо­та през 80-те го­ди­ни и ис­к­ре­но­то ни при­я­тел­с­т­во след то­ва чак до не­го­ва­та смърт. От на­ча­ло­то на 80-те го­ди­ни на ХХ век до зак­ри­ва­не­то на Дър­жав­ния съ­вет през 1990 г. ра­бо­тих­ме в сис­те­ма­та на Дър­жав­ния съ­вет. От­на­ча­ло ка­то зам.-пред­се­да­те­ли на Съ­ве­ти – аз по раз­ви­тие на ду­хов­ни­те цен­нос­ти на об­щес­т­во­то с пред­се­да­тел Ге­ор­ги Джа­га­ров, зам.-пред­се­да­тел на Дър­жав­ния съ­вет на НРБ, а Мил­чо – на Съ­ве­та по со­ци­ал­но уп­рав­ле­ние с пред­се­да­тел Емил Хрис­тов, сек­ре­тар на ЦК на БКП. След то­ва до на­ча­ло­то на 1990 г. и зак­ри­ва­не­то на Дър­жав­ния съ­вет бях­ме за­мес­т­ник-пред­се­да­те­ли на Ко­ми­сии, ръ­ко­во­де­ни от ака­де­мик Джа­га­ров – той по Ди­мит­ров­с­ки­те и меж­ду­на­род­ни­те наг­ра­ди, а аз – по ези­ко­ва по­ли­ти­ка.

В де­ло­ви­те ни от­но­ше­ния Мил­чо Гер­ма­нов про­я­вя­ва­ше най-доб­ри­те ка­чес­т­ва ка­то ин­те­лект, мо­рал, ко­рек­т­ност и пре­циз­ност. Не бе­ше мно­гос­ло­вен. В мис­ли­те си бе­ше ви­на­ги кон­цен­т­ри­ран, ор­га­ни­зи­ран и пре­дел­но ясен. Скром­ност­та и уч­ти­вост­та към хо­ра­та, с ко­и­то ра­бо­те­ше, бя­ха трай­ни от­ли­чи­тел­ни чер­ти на не­го­вия благ ха­рак­тер. До­ри ко­га­то има­ше ос­но­ва­ние да не е до­во­лен от ка­чес­т­во­то на из­вър­ше­на­та ра­бо­та, той не по­каз­ва­ше про­мя­на в нас­т­ро­е­ни­я­та си. Ви­на­ги бе­ше сдър­жан, ла­ко­ни­чен, до­вер­чив, бла­го­раз­по­ло­жен и го­тов за по­мощ в от­но­ше­ни­я­та си към сво­и­те сът­руд­ни­ци. С ни­що не па­ра­ди­ра­ше, не оби­ча­ше да го­во­ри за се­бе си, за се­мей­с­т­во­то си и за лич­ни­те си жи­тей­с­ки проб­ле­ми. В ком­па­нии и слу­жеб­ни сбир­ки бе­ше мъл­ча­лив, кон­с­т­рук­ти­вен в из­каз­ва­ни­я­та си и ре­а­лист в на­ме­ре­ни­я­та и пла­но­ве­те на сто­я­щи­те над не­го ръ­ко­во­ди­те­ли. Не тър­се­ше ком­па­ни­я­та им. Бе­ше чо­век с ви­со­ко лич­но дос­той­н­с­т­во, с ши­ро­ки ду­хов­ни ин­те­ре­си. Зна­е­ше мно­го не­ща, но уме­е­ше да мъл­чи. Ув­ли­ча­ше се от ма­те­ма­ти­ка­та и ки­бер­не­ти­ка­та, от те­а­тъ­ра и жи­во­пис­та. Към кла­си­чес­ка­та му­зи­ка и ав­тен­тич­ни­те на­ци­о­нал­ни ме­ло­дии и рит­ми из­пит­ва­ше пок­лон­ни­чес­ки чув­с­т­ва. В сво­бод­ни­те ми­го­ве оби­ча­ше да ри­су­ва и да кон­с­т­ру­и­ра слож­ни ма­те­ма­ти­чес­ки мо­де­ли, чрез ко­и­то пред­с­та­вя­ше идей­ни­те си про­ек­ти. Чрез ге­о­мет­рич­ни фи­гу­ри, схе­ми и чер­те­жи фор­му­ли­ра­ше иде­и­те си, ко­га­то при­е­ма­ше и въз­ла­га­ше за­да­чи.

В мо­и­те пред­с­та­ви Мил­чо Гер­ма­нов ос­та­ва ка­то лич­ност с ус­той­чи­во тра­ди­ци­он­но бъл­гар­с­ко се­мей­но въз­пи­та­ние. Дъл­бо­ко лю­бящ ба­ща и из­тън­че­но вни­ма­те­лен съп­руг, ве­рен на при­я­те­ли­те си и пре­зи­ращ скри­то пре­да­те­ли и иде­о­ло­ги­чес­ки ре­не­га­ти, той не до­пус­ка­ше раз­то­чи­тел­с­т­во във вън­ш­ния из­раз на сво­и­те чув­с­т­ва и емо­ции. Бе­ше дос­то­ен и дос­то­ле­пен по­то­мък на тра­кий­с­ки бе­жан­ци, спо­ме­на за чи­и­то бол­ки и стра­да­ния но­се­ше дъл­бо­ко в ду­ша­та си. И се­га е пред очи­те ми как се въл­ну­ва­ше вед­нъж, ко­га­то по­се­тих­ме Ивай­лов­г­рад за учас­тие в кон­фе­рен­ция на мес­т­ния съ­вет за кул­ту­ра и из­кус­т­во. По вре­ме на раз­г­леж­да­не на ис­то­ри­чес­ки­те обек­ти на те­ри­то­ри­я­та на то­зи град, кой­то не­пос­ред­с­т­ве­но гра­ни­че­ше с Гър­ция, той пос­то­ян­но се взи­ра­ше от­въд раз­де­ли­тел­на­та по­ло­са, къ­де­то се на­ми­ра­ха зе­ми­те, ко­и­то не­го­ви­те пред­ци са би­ли при­ну­де­ни да на­пус­нат, ос­та­вяй­ки зад гър­ба си раз­г­ра­бе­ни и опо­жа­ре­ни жи­ли­ща и дру­ги имо­ти. Той раз­каз­ва­ше с не­о­пи­су­е­ма бол­ка как с окър­ва­ве­ни кра­ка и нев­ръс­т­ни де­ца – ед­ни вър­за­ни на гър­ба, а дру­ги плът­но при­тис­на­ти към май­ки­те си, за да не ста­нат жер­т­ва на жес­то­кост – бя­га­щи­те към май­ка Бъл­га­рия са би­ли прес­лед­ва­ни и уби­ва­ни в гръб. Той си спом­ня­ше име­на­та на се­ли­ща и мес­т­нос­ти, през ко­и­то пре­ми­на­ва­ли го­ле­ми гру­пи бе­жан­ци – глад­ни, жад­ни и из­то­ще­ни док­рай. Пре­жи­вя­ва­ше всич­ко то­ва, ся­каш в мо­мен­та гле­да­ше в ог­ле­да­ло­то на спо­ме­ни­те си от дет­с­ки­те го­ди­ни, ко­га­то оце­ле­ли род­ни­ни са му раз­каз­ва­ли за сво­и­те не­чо­веш­ки па­ти­ла.

Мил­чо Гер­ма­нов ока­за сил­но вли­я­ние вър­ху мен ка­то при­я­тел и съ­миш­ле­ник.

Стра­ни­ци­те под­гот­ви

д-р Те­о­фан Гер­ма­нов, гла­вен ре­дак­тор

на в. ЗЕ­МЯ