Доктрината “Брежнев” и либералният световен ред. Как САЩ възприеха от СССР военните намеси по целия свят

Коледният подарък, който продължава да се повтаря

На 24 декември 1989 г. заместник-министърът на външните работи  на СССР Иван Абоимов ме информира от името на съветското правителство: „Предадохме ви доктрината „Брежнев“ с уважение. Считайте я за коледен подарък.“
Сега, около 34 години по-късно, трябва да обясня какво представляваше доктрината „Брежнев“, обстоятелствата, при които беше направен този подарък, и защо смятам, че това беше подарък, който и до днес влива сили във външната политика на САЩ.

Доктрината „Брежнев“

Според доктрината „Брежнев“ „социалистическите“ страни (управлявани от комунисти) имат правото и задължението да се намесват във всяка страна, в която „социалистическото“ правителство е застрашено. Идеята се развива след като Съветският съюз нахлува в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 година. Основната логика е, че „социализмът“ е неизбежен етап в човешкото развитие и че ако той е застрашен в дадена страна, задължение на другите „социалистически“ държави е да се намесят, за да го запазят. Карл Маркс беше предсказал, че „пролетариатът“ ще се разбунтува срещу управляващата „буржоазия“ и чрез диктатура ще създаде социалистическо общество, което ще еволюира от социализъм (всекиму според приноса) към комунизъм (всекиму според потребностите). Въпреки че „социалистическите“ държави не бяха постигнали целта на комунизма, те бяха водени от Съветския съюз, управляван от партия, чието име напомняше за крайната цел: Комунистическата партия на Съветския съюз.

Обстоятелствата

В световната политика декември 1989 г. започна с първата среща на високо равнище между Джордж Буш и Михаил Горбачов, която се проведе на съветски пътнически кораб в пристанището на Малта. (Бурното море попречи планираните срещи да се проведат на американски разрушител, който бе закотвен наблизо.) Двамата се познават, тъй като са се срещали няколко пъти, когато Буш е вицепрезидент, но това е първата им среща след встъпването му в длъжност като президент. И за двамата това означава край на Студената война. В съвместното им изявление се посочва, че Студената война е приключила, че СССР няма да се намесва в Източна Европа, за да предотвратява политическите промени, и че Съединените щати няма да се „възползват“ от съветската сдържаност. Президентът Буш потвърди тези ангажименти в писмо до Горбачов, което ми беше възложено да предам, след връщането ми в Москва от Малта.

На 16 декември в Румъния избухна насилие срещу режима на Чаушеску. Дотогава падането на доминираните от Съветския съюз правителства в Източна Европа беше изключително мирно. Горбачов удържа на думата си, че Съветският съюз няма да се намесва. Всъщност неговата политика благоприятстваше смяната на властта, тъй като той настояваше, че комунистическите правителства в Източна Европа трябва да се реформират, и отказа всякаква помощ, за да ги задържи на власт. Той приветства посланиците, които новите демократични правителства изпращаха в Москва, тъй като те заместваха посланиците, представляващи доминираните до този момент от комунистите сателити. В края на декември Румъния беше в разгара на кървава революция.

След това, на 20 декември, Съединените щати нахлуха в Панама, за да отстранят диктатора Мануел Нориега, който търгува с наркотици – инвазия, която продължи до януари следващата година. Според „Уикипедия“ тя причинява 516 панамски жертви (314 военни и 202 цивилни) и 26 американски (23 военни и 3 цивилни). Доста висока цена за арестуването на наркобарон, който някога е работил за ЦРУ.

На 23 декември получих телеграма от Държавния департамент, в която ми се нареждаше да потърся среща със заместник-министър Абоимов, който отговаряше за Източна Европа, за да получа съветската оценка за ситуацията в Румъния. Срещата беше насрочена за 12:30 на следващия ден. Междувременно получих по наскоро инсталирания защитен телефон обаждане от заместник-министъра по политическите въпроси, в което ми се нареждаше да обясня на Абоимов, че ако съветското правителство сметне за необходимо да използва военна сила в Румъния – например за извеждане на свои граждани – президентът Буш няма да счита това за нарушаване на споразумението им от срещата в Малта. Той добави, че трябва да внимавам да не намекна, че насърчаваме подобна интервенция. Съобщих му, че не виждам как бих могъл да предам това послание, без да изглежда, че насърчаваме интервенция, но разбира се, ще следвам инструкциите.
Тогава се зачудих, защо това искане не е било включено в писмените инструкции, но предположих, че е било замислено от служителите на секретаря Джеймс Бейкър (или може би от самия Бейкър), когато са видели телеграмата до мен, вероятно изготвена и одобрена от EUR (Бюрото по европейските въпроси). Тогава не ми хрумна – макар че би трябвало – че висшите служители в администрацията на Буш всъщност са се надявали да има някаква съветска намеса в Румъния, за да се „балансират“ възприятията за подходящо поведение в съответните сфери на влияние.

Не се изненадах, когато Абоимов ме увери, че Съветският съюз няма да се намеси в Румъния. Изненада ме обаче, че той използва термина „доктрина „Брежнев“, за да се позове на по-ранната съветска практика, тъй като, макар и широко използван от Запада, този термин не се използваше от съветските служители, за да реферират към политиката си в Източна Европа. Поради това приех изказването му като умна закачка и го докладвах като такова на Държавния департамент. На следващия ден след срещата ни бунтът в Румъния приключи със залавянето и екзекутирането на Чаушеску.

По онова време нямах представа, че инвазията в Панама ще продължи още един месец и ще отнеме живота на толкова много хора. Вярвах, че нахлуването в Панама е еднократна акция, предприета защото беше малко вероятно Сенатът на САЩ да ратифицира Договора за Панамския канал докато Нориега контролира Панама. Гласуването на ратификацията беше предстоящо и се смяташе, че ратификацията е от жизненоважно значение за бъдещите ни отношения със съседите ни в Латинска Америка.

Тогава не ми хрумна, че военната намеса ще бъде възприета от американското правителство като предпочитан инструмент за насърчаване на „демокрацията“ в други страни. В края на краищата, ако е демокрацията е, както казваше Линкълн, управление от, чрез и за народа, как може външна намеса да я създаде? 

Откритата намеса в политиката на друга държава вероятно ще се върне като бумеранг, засилвайки автократичните сили, които ще могат да твърдят, че демократичните сили са агенти на външен съперник или още по-лошо – враг.
От доктрината „Брежнев“ до либералния световен ред

Маркс предсказа, че комунзмът е неизбежното бъдеще на човечеството, затова опитите да му се помогне са просто действия в съответствие с хода на историята. В средата на 80-те години на 20 век съветските лидери все още се придържат към това убеждение. Когато президентът Роналд Рейгън пита по време на първата им среща съветския външен министър Андрей Громико дали вярва в съществуването на световна комунистическа държава, Громико отговаря, че вярва, така както вярва, че утре слънцето ще изгрее от изток. Това не се нуждае от съветска помощ. (Той не добави, че „Няма нищо лошо в това да се помага“, както вероятно си е мислел.)

По-късно, когато Рейгън се срещна за първи път с Горбачов, той се оплака от съветската подкрепа за революционните движения в Африка и Латинска Америка. Горбачов обясни, че Съветският съюз действа в хармония с неизбежната деколонизация на тези райони и Съединените щати трябва да разберат, че това е бъдещето. Всъщност той посъветва Рейгън да свиква с това – то ще се случи, така че престанете да се оплаквате.

Към края на 1989 г. Горбачов промени мнението си по този въпрос. В речта си пред Общото събрание на ООН през декември той заяви, че съветската политика ще се основава на „общите интереси на човечеството“. Това беше косвено, но ясно отхвърляне на марксистката „класова борба“, която преди това беше в основата на съветската външна политика, включително доктрината „Бержнев“. След това Горбачов каза, че промяната в идеологията е истинска – през 1989 г. СССР не се опита да попречи на демократичните революции в Източна Европа. Следователно доктрината „Брежнев“ е била на разположение за предаване, когато Абоимов е предал подаръка.

Съветският съюз отиде в историята на 25 декември 1991 г., когато Горбачов обяви: „Прекратявам дейността си на поста президент на СССР“, съветското червено знаме бе спуснато от кремълската мачта и на негово място бе издигнат руският трикольор. Това събитие породи широко разпространената вяра в три съмнителни предположения: 1, че Съединените щати или Западът, са спечелили Студената война; 2, че западният натиск е причинил разпадането на Съветския съюз; 3, че Русия е победена страна.Внимателно вникване във всички факти би подсказало, че: 1, Студената война приключи с преговори, когато

съветският лидер се отказа от политиката, която я предизвика и която беше в интерес както на СССР, така и на САЩ и НАТО; 2, Съветският съюз се разпадна поради вътрешен натиск, а не поради външен натиск от страна на САЩ и НАТО; 3, Борис Елцин, избраният президент на Руската социалистическа федеративна съветска република, обяви независимостта на Русия и предизвика разпадането на СССР.

Това се случи в рамките на няколко месеца през 1991 година. През това време администрацията на Буш се надяваше, че Горбачов може да запази доброволен съюз без трите балтийски държави. В реч, произнесена пред украинската Върховна рада на 1 август 1991 г., Буш посъветва украинците (и косвено другите съветски републики извън Прибалтика) да се присъединят към доброволния съюз, както предлага Горбачов и да избягват „самоубйствения национализъм“.

Следователно пълното разпадане на СССР през декември 1991 г. е поражение за американската политика по онова време, а не победа, както впоследствие ще се твърди и вярва от повечето хора и в САЩ, и в Европа.

След разпадането на Съветския съюз американските неоконсерватори, които твърдяха, че преговорите със СССР ще бъдат безплодни, внезапно обявиха, че Съединените щати са единствената оцеляла „свръхсила“, което означава, че докато световната политика е била „двуполюсна“, контролирана от САЩ и СССР, сега тя е „еднополюсна“, контролирана само от САЩ. Единственият дебат в тези среди беше дали „еднополярността“ ще бъде перманентно състояние или само временно – „еднополюсен момент“, както някои го нарекоха.

Проблемът с това тълкуване беше поне двоен: военната сила може да разрушава, но едва ли е полезна за изграждането на нещо ново, а военните заплахи към друга държава е много по-вероятно да насърчат авторитаризма, отколкото демокрацията.
През 1993 г. Франсис Фукуяма, политолог, който известно време е работил в отдела по планиране на политиката на Държавния департамент, предоставя още един основополагащ елемент за това, което започва да се нарича „либерален световен ред“, в една своя широко цитирана книга, озаглавена „Краят на историята и последният човек“, публикувана през 1993 година.

„Това, на което може би сме свидетели, е не просто краят на Студената война или отминаването на определен период от следвоенната история, а краят на историята като такава: т.е. крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството и универсализирането на западната либерална демокрация като окончателна форма на човешко управление.“
Предсказанието, че която и да е настояща система би могла да бъде „последната форма на човешко управление“, е спиращо дъха твърдение, напълно лишено от каквито и да е исторически факти. 
То беше също толкова фантастично, колкото и предсказанието на Карл Маркс, че пролетарската революция ще доведе до свят, свободен от конкуриращи се класи, правителствена принуда и размирици. И все пак то доведе до презумпцията, че Съединените щати могат да използват военната и икономическата си мощ, за да превърнат други общества в демокрации с капиталистически икономики, които ще живеят в мир помежду си. Тази цел започна да се нарича либерален световен ред. Обърнете внимание на следните съответствия:

Доктрината „Брежнев“

Възможност и задължение на СССР и неговите съюзници да разпространяват и защитават „социализма“от вътрешни и външни заплахи.

Либералният световен ред

Възможност и задължение на САЩ и техните съюзници да разпространяват и защитават „демокрацията“ от вътрешни и външни заплахи.

Обърнете внимание и на това, че в нито един от случаите спонсорите на доктрината „Брежнев“ и на либералния световен ред не са дефинирали точно какво имат предвид под социализъм или демокрация. На практика се считаше, че само доминираните от тях национални държави отговарят на необходимите критерии.

Край на Студената война или Гореща война?

В началото на 90-те години на миналия век изглеждаше, че светът се е насочил към период – може би дори към бъдеще – на мир между големите нации. Тук-там имаше конфликти, някои от които включваха сериозни зверства, но те изглеждаха локални и сякаш можеха да бъдат смекчени и дори разрешени без прякото участие на Съединените щати на едната или на другата страна.
Съединените щати, които сами по себе си са практически неуязвими за нападения от други държави, имаха възможност да развият система за сигурност, основана на сътрудничество между по-големите държави. Вместо това САЩ твърде често предпочитаха хегемонията пред сътрудничеството, точно както Съветският съюз по време на разцвета си правеше в Източна Европа.

Позволете ми да предложа само няколко примера, които илюстрират защо подаръкът на Абоимов продължава да се повтаря. Те са извлечени от изключително сложни ситуации, които изискват много по-подробно разглеждане и обсъждане, за да бъдат разбрани в пълнота. Но през всички тях преминава постоянната нишка на американските опити да използват военна сила или икономическа мощ, за да облагодетелстват едната или другата страна в техните спорове, които биха могли да бъдат решени само с дипломация и компромис.

Европа

След края на Студената война и разпадането на Съветския съюз Европа се нуждаеше от система за сигурност, която да преодолее предишното разделение между Изтока и Запада и да гарантира сигурността на всички. След Втората световна война Съединените щати мъдро настояха Франция и Германия да заровят томахавките и да започнат да обединяват, а не да разделят Западна Европа. Това беше косвено, но реално условие за икономическата помощ, която планът „Маршал“ предостави.

През 90-те години на 20 век задачата на Европа беше да вкара Русия и държавите-наследници на Съветския съюз в система за взаимна сигурност, за да могат те да се заемат с трудната задача да превърнат своите контролирани от държавата командни икономики в пазарни. В процеса на работа те можеха да преговарят за икономически отношения с Европейския съюз като група, планирайки постепенното развитие на общ пазар. Вместо да подкрепят този процес, САЩ се опитаха да откъснат бившите съветски републики от руското влияние.

В сферата на сигурността от края на 90-те години на 20 век всяка следваща американска администрация добавяше нови членове към НАТО и след това започваше да разполага военни бази на територията на новите членове. Администрацията на Клинтън и нейният наследник не успяха продължат усилията за намаляване на ядрените оръжия, а при втората администрация на Буш САЩ започнаха да се оттеглят от споразуменията, които бяха спрели надпреварата в ядреното въоръжаване и позволиха да се сложи край на Студената война. Този процес продължи до момента, в който единственото останало споразумение за контрол на ядрените оръжия („Ново начало“) беше преустановено от Русия след нахлуването ѝ в Украйна.

В Европа настъпва третата година от началото на войната в Украйна, която можеше да бъде предотвратена, ако САЩ бяха готови да гарантират, че Украйна няма да получи членство в НАТО. Вместо това, САЩ и техните съюзници от НАТО се опитват да задушат Русия икономически със санкции, които обикновено биха били допустими само при официално обявяване на война. В този процес самото съществуване на Украйна като независима суверенна държава е застрашено и има малко пречки за използването на ядрени оръжия, ако тази война продължи.

Близкия Изток

Война се води и в района, който традиционно наричаме Близък Изток: Израел продължава да атакува Газа, където в продължение на десетилетия държи палестинците, много от които са бежанци от Израел, в затвор под открито небе. Война с такава интензивност носи белезите на геноцид, тъй като заветната цел на Израел е да елиминира или прогони палестинците от техния традиционен дом.

Това не е война, започната от Съединените щати, но тя е война, която можеше да бъде предотвратена чрез различна дипломация. През 90-те години на миналия век тихата дипломация на Норвегия доведе израелското правителство и водещите палестинци до ръба на споразумение, което щеше да осигури две държави в палестинската област – една еврейска и една палестинска. В крайна сметка това се провали и въпреки противопоставянето и предупрежденията на САЩ, Израел продължи да увеличава еврейското присъствие в окупирания „Западен бряг“, да поддържа блокадата на над два милиона палестинци в малката ивица Газа и когато почувстваше заплаха (често възприемана неточно), да напада съседите си в нарушение на международното право.

Навсякъде другаде в Близкия Изток и съседните райони САЩ са инициирали или участвали в поне три пълномащабни войни и множество други военни интервенции. От 2000 г. насам САЩ нахлуха и окупираха Афганистан (за известно време), Ирак (където унищожихме цяло правителство и дадохме тласък на терористичните сили, с които привидно се борехме) и Сирия, където се намесихме без искането на признатото от нас правителство и донякъде с цел да го отстраним. В продължение на десетилетия поддържахме мащабни икономически санкции срещу Иран. След като администрацията на Обама участва в многостранно споразумение за предотвратяване на придобиването на ядрени оръжия от Иран, президентът Тръмп се оттегли от него. Като кандидат за президент Джоузеф Байдън обеща да се включи отново в споразумението, но след встъпването си в длъжност не го направи.

Сега, в средата на януари 2024 г., целият Близък Изток и прилежащите му райони (обърнете внимание на неотдавнашния военен обмен между Иран и въоръжения с ядрени оръжия Пакистан) приличат на гигантско буре с барут, което е на ръба да избухне. Нападенията от Аден застрашават корабоплаването в Червено море. Повечето арабски и много неарабски мюсюлмански страни врят в протести срещу това, което смятат за продължаващ геноцид в Газа и насилствено етническо прочистване на палестинския Западен бряг. Продължава размяната на ракети между Ливан и Сирия, от една страна, и Израел, от друга.

Въпросът не е в това, че САЩ създадоха цялото това насилие. В някои случаи (нахлуването в Ирак) те направиха това, но в други не бяха главният виновник. Независимо от това Израел не би могъл да продължи да избива до крак затвореното в капан палестинско население на Газа, ако САЩ откажат да доставят боеприпаси. Що се отнася до други конфликти, те можеха да бъдат овладени или избегнати, ако вместо да се намесват с военна сила САЩ бяха използвали влиянието си, за да успокоят или запазят локални многобройните териториални и доктринални спорове в района.

Източна Азия

След края на Студената война Китай постигна безпрецедентен напредък в задоволяването на човешките нужди на населението си. Въпреки очевидното отхвърляне на „демокрацията“ при потушаването на въстанието на площад „Тянънмън“ през 1989 г., Китайската комунистическа партия започна да насърчава капиталистическото развитие в голяма степен. Тя направи това без да изгуби окончателната си хватка върху властта, за разлика от опита на Комунистическата партия на Съветския съюз, когато нейният лидер, опитвайки се да се демократизира, изгуби контрол. 

Резултатът беше впечатляващ: от началото на 90-те години на 20 век до 2020 г. (началото на пандемията от Ковид-19) Китай вероятно постави световен рекорд за постигане на най-голямо подобрение в живота на най-много хора за най-кратко време. Това се случи без свободни конкурентни избори или каквито и да било претенции за демокрация от „западен тип“.
Сега, в хватката на китайския лидер Си Дзинпин, някои политически дисиденти са арестувани, някои от високопоставените капиталисти са поставени под контрол, избирателната свобода на Хонконг е ограничена, а членовете на уйгурското малцинство в Синдзян са вкарани в лагери за „превъзпитание“. Всички тези събития са достойни за съжаление и ще се отразят на качеството на живот на много китайци, но това са събития, които само китайците могат да обърнат или да променят. Те няма да бъдат смекчени с упреци от правителството на САЩ, особено когато са придружени от политики, целящи „сдържане на Китай“ или спъване на икономическото му развитие.

Независимо от това, икономическата политика на САЩ сама по себе си няма вероятност да доведе до въоръжен конфликт с Китай. Опасността идва от политиките и действията на САЩ, които китайското правителство възприема като заплаха за сигурността, националното достойнство или заслужения статут на Китай в региона. Практиката на САЩ да патрулират по въздух и море крайбрежието на Китай и да контролират прилежащите водни пътища се възприема като провокативна. Американската подкрепа за независимостта на Тайван се разглежда като недопустима намеса в китайската вътрешна борба.
Високопоставени американски политици и военни командири призовават да се подготвим за война с Китай, ако се наложи да защитим Тайван. Колкото и да се възхищаваме на икономическия напредък, постигнат от тайванския народ, и да съчувстваме на желанието му да не бъде контролиран от автократичното правителство в Пекин, би било безразсъдство, граничещо с лудост, САЩ да рискуват война с Китай в защита на Тайван.

Въпреки че като цяло Съединените щати имат много по-силна военна структура, Китай е развил модерна армия, военновъздушни сили и флот с нарастващ брой ядрени оръжия. Китай не е в състояние да се конкурира със Съединените щати като световен хегемон, както някои изглежда се опасяват, но Китай е силно чувствителен към чужди опити за ограничаване на суверенитета му, тъй като през 19 и началото на 20 век е бил разчленен от западните империалисти, а през 20 век е бил завладян от Япония. Китай почти сигурно може да надделее на местно ниво в конфликт близо до границата си. Ако реши да използва ядрени оръжия срещу американския флот в Тайванския проток, как САЩ биха могли да отвърнат, без да застрашат собствената си родина?

Свързващата нишка

Посочих само няколко примера за американска военна намеса в далечни конфликти, които не са застрашавали сигурността или благосъстоянието на американския народ. Точно както СССР подкрепяше революциите, за да създаде „социализъм“ и извършваше военна намеса в други страни, за да го запази (доктрината „Брежнев“), така и Съединените щати оправдават военната си дейност в чужбина като необходима за създаването, подкрепата и защитата на така наречената „демокрация“.
Възникват многобройни въпроси. Ето няколко измежду основните, както и тривиалните въпроси, избрани почти на случаен принцип:

Ако в един либерален световен ред (понякога наричан „ред, основан на правила“) една държава не нахлува и не воюва срещу друга, освен ако не е нападната или упълномощена от Съвета за сигурност на ООН, как така САЩ и техните съюзници от НАТО отприщиха необявена война, бомбардирайки Сърбия през 1999 година? Впоследствие беше извършено по-голямо нарушение, когато Съединените щати, заедно с Великобритания и няколко други държави, нахлуха, окупираха и унишожиха цялото правителство на Ирак, оправдавайки действията си с невярното твърдение, че Ирак незаконно е съхранявал оръжия за масово унищожение.

Как става така, че САЩ и НАТО водят почти обявена война срещу Русия заради нахлуването ѝ в Украйна, но предоставят оръжия и политическо прикритие на Израел, за да проведе геноцидна кампания срещу хората в Газа?

Позволява ли „редът, основан на правила“ една държава да нахлуе в друга и да се опита да отстрани нейния лидер?(Обърнете внимание на Сирия.)

Приемливо ли е могъща държава, която неведнъж е нарушавала правилата на либералния световен ред, да налага същите тези правила, които е нарушила, дори до степен да води икономическа война срещу обявения за нарушител?

Ако целта на САЩ е да създават и защитават демокрации, как така въоръжават една от последните останали абсолютни монархии в света – Саудитска Арабия?

Ако НАТО е съюз на демокрациите, как е възможно Черна гора, автокрация и една от най-корумпираните страни в света, да получи право на членство?

Списъкът може да бъде продължаван дълго, но общият извод трябва да бъде, че при цялата сложност и несигурност, които бележат днешните конфликти, има една обща нишка: военната намеса на САЩ за разрешаване на конфликти между и вътре в други държави. Точно както Брежнев нахлуваше в „социалистическите“ страни, за да запази социализма, нашето американско правителство се опитва да използва военната и икономическата си мощ, за да наложи своята политическа система в света. Това не се получава по-добре, отколкото при Брежнев. Време е Съединените щати да изхвърлят отровната чаша, която заместник-министър Абоимов ми връчи в навечерието на Коледа през 1989 година.

***

Джак Ф. Матлок-Младши е дипломат от кариерата, служил като посланик на САЩ в Съветския съюз в периода 1987-1991 година. Преди това е старши директор  по европейските и съветските въпроси в екипа на Съвета по национална сигурност на президента Рейгън, а в периода 1981-1983 г. е посланик на САЩ в Чехословакия. След оттеглянето си от дипломатическата служба е преподавател в Института за напреднали изследвания. Автор е на многобройни статии и три книги за преговорите, сложили край на Студената война, за разпадането на Съветския съюз и за външната политика на САЩ след края на Студената война.

Източник: americandiplomacy.web.unc.edu

Превод за “Гласове”: Екатерина Грънчарова