Доналд Тръмп вече променя геополитиката

По всеки въпрос – от преговорите за климата, търговията или подкрепата на НАТО за Украйна до опитите да се убедят Путин, Си Дзинпин или Мохамед бин Салман да действат – Байдън и неговият външнополитически екип се оказват във все по-неблагоприятно положение, тъй като техните партньори преценяват обещанията или заплахите на Вашингтон спрямо вероятността след една година да имат работа със съвсем различно правителство. Тази година обещава да бъде година на опасностите, тъй като държавите по света наблюдават политиката на САЩ с комбинация от недоверие, очарование, ужас и надежда.“

Как съюзниците и противниците на САЩ реагират на шанса за неговото завръщане?

Вдесетилетието преди голямата финансова криза от 2008 г. председателят на Федералния резерв Алън Грийнспан се превърна във виртуален полубог във Вашингтон. Както американският сенатор Джон Маккейн, републиканец от Аризона, прочуто посъветва: „Ако е жив или мъртъв, няма значение. Ако е мъртъв, просто го подпрете и му сложете тъмни очила.

През двете десетилетия на Грийнспан като председател, от 1987 г. до 2006 г., Фед изигра централна роля в период на ускорен растеж на икономиката на САЩ. Сред източниците на славата на Грийнспан е това, което финансовите пазари наричат ​​„Fed put“. („Рut“ е договор, който дава на собственика правото да продаде актив на фиксирана цена до определена дата.) По време на мандата на Грийнспан инвеститорите вярват, че колкото и рискови да са новите продукти, които финансовите инженери създават, ако нещо се обърка, системата можеше да разчита на Фед на Грийнспан да се притече на помощ и да осигури праг, под който акциите няма да могат да падат. Залогът се изплати: когато обезпечените с ипотеки ценни книжа и деривати на Уолстрийт доведоха до колапса на Lehman Brothers, предизвиквайки финансовата криза от 2008 г., която предизвика Голямата рецесия, Министерството на финансите на САЩ и Фед се намесиха, за да предотвратят изпадането на икономиката във втора Великата депресия.

Тази динамика си струва да се припомни, когато се има предвид ефектът, който президентските избори в САЩ през 2024 г. вече имат върху решенията на страните по света. Лидерите започват да осъзнават факта, че след година бившият президент на САЩ Доналд Тръмп може действително да се завърне в Белия дом.

Съответно някои чуждестранни правителства все повече включват в отношенията си със САЩ това, което може да стане известно като „Trump put“ – отлагане на избори в очакване, че след една година ще могат да договорят по-добри сделки с Вашингтон, защото Тръмп на практика ще определи долната граница, до която нещата могат да се влошат за тях. Други пък започват да търсят нещо, което може да се нарече „хеджиране на Тръмп“ – анализиране на начините, по които неговото завръщане вероятно ще ги остави с по-лоши възможности, и съответна подготовка.

ПРИЗРАКЪТ НА МИНАЛОТО ПРЕЗИДЕНТСТВО

Изчисленията на руския президент Владимир Путин във войната му срещу Украйна са ярък пример за това, което Тръмп поставя. През последните месеци, когато на места се очертава патова ситуация, нарастват спекулациите относно готовността на Путин да прекрати войната. Но в резултат на решението на Тръмп е много по-вероятно войната да продължи да бушува и догодина по това време. Въпреки интереса на някои украинци към продължително прекратяване на огъня или дори към примирие, което да сложи край на убийствата, преди още една мрачна зима да вземе жертви, Путин знае, че Тръмп е обещал да сложи край на войната „за един ден“. По думите на Тръмп: „Бих казал на [украинския президент Володимир] Зеленски: никаква повече [помощ]. Трябва да сключиш сделка.“ Изправен пред големия шанс след една година Тръмп да предложи условия, много по-изгодни за Русия от всичко, което президентът на САЩ Джо Байдън би предложил или Зеленски би се съгласил днес, Путин ще изчака.

Съюзниците на Украйна в Европа, напротив, трябва да обмислят хеджирането на Тръмп. С наближаването на края на втората година от войната всекидневните снимки на разрушенията и смъртните случаи, причинени от руските въздушни удари и артилерийски снаряди, разбиват европейските илюзии, че живеят в свят, в който войната е остаряла. Предсказуемо, това доведе до възраждане на ентусиазма по отношение на алианса НАТО и неговия гръбнак: ангажимента на САЩ да се притекат на помощ на всеки нападнат съюзник. Но тъй като съобщенията за социологически проучвания, според които Тръмп побеждава Байдън, започват да се появяват, нараства страхът. Особено германците помнят заключението на бившия канцлер Ангела Меркел от болезнените ѝ срещи с Тръмп. Както тя го описа: „Трябва сами да се борим за бъдещето си“.

Тръмп не е единственият американски лидер, който се пита защо европейската общност, която има три пъти по-голямо население от Русия и БВП повече от девет пъти по-голям от нейния, трябва да продължава да зависи от Вашингтон за своята защита. В едно често цитирано интервю с главния редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг през 2016 г. президентът на САЩ Барак Обама разкъса европейците (и други), че са „свободни ездачи“. Но Тръмп отиде по-далеч. Според Джон Болтън, който по това време е съветник на Тръмп по националната сигурност, Тръмп е казал: „Не ми пука за НАТО“ по време на среща през 2019 г., на която е говорил сериозно за пълно оттегляне от алианса. Отчасти заплахите на Тръмп бяха пазарлък, за да принуди европейските държави да изпълнят ангажимента си да отделят два процента от БВП за собствената си отбрана – но само отчасти. След две години опити да убеди Тръмп в значението на съюзите на Съединените щати, министърът на отбраната Джеймс Матис стигна до заключението, че различията му с президента са толкова дълбоки, че не може повече да изпълнява задълженията си – позиция, която той обясни откровено в писмото си за оставка от 2018 г. Днес уебсайтът на предизборната кампания на Тръмп призовава за „фундаментална преоценка на целта и мисията на НАТО“. Когато обмислят колко танка или артилерийски снаряди да изпратят в Украйна, някои европейци сега се спират, за да се запитат дали може да имат нужда от тези оръжия за собствената си защита, ако Тръмп бъде избран през ноември.

Очакванията, произтичащи от избора на Тръмп, бяха налице и по време на наскоро приключилата среща на върха COP28 за изменението на климата в Дубай. Исторически погледнато, споразуменията на COP за това какво ще направят правителствата, за да се справят с предизвикателството на климата, са били с дълги стремежи и кратки резултати. Но COP28 се простираше още по-далеч във фантазиите, като обявяваше това, което наричаше историческо споразумение за „отказ от изкопаемите горива“.

В действителност подписалите го страни правят точно обратното. Основните производители и потребители на нефт, газ и въглища в момента увеличават, а не намаляват използването на изкопаеми горива. Нещо повече, те правят инвестиции, за да продължат да го правят и занапред, докъдето поглед стига. Най-големият производител на петрол в света, САЩ, разширява производството си ежегодно през последното десетилетие и през 2023 г. ще постави нов рекорд за добив. Третият по големина емитент на парникови газове, Индия, празнува собствения си превъзходен икономически растеж, задвижван от национална енергийна програма, чийто централен елемент са въглищата. На това изкопаемо гориво се падат три четвърти от производството на първична енергия в Индия. Китай е на първо място по производство както на „зелена“ възобновяема енергия, така и на „черни“ замърсяващи въглища. Така че, въпреки че през 2023 г. Китай е инсталирал повече слънчеви панели, отколкото Съединените щати през последните пет десетилетия, в момента той изгражда и шест пъти повече нови въглищни централи, отколкото останалата част от света, взети заедно.

Ето защо, въпреки че на COP28 бяха поети много ангажименти относно целите за 2030 г. и след това, опитите да се накарат правителствата да предприемат каквито и да било скъпоструващи и необратими действия днес срещнаха отпор. Лидерите знаят, че ако Тръмп се върне и изпълни обещанието си от кампанията да “drill, baby, drill,” (сондирай, бейби, сондирай), такива действия няма да са необходими. В една лоша шега, която обиколи баровете по време на COP28, се казваше: „Какъв е необявеният план на COP28 за отказ от изкопаемите горива? Да ги изгори възможно най-бързо.“

ЕДИН РАЗХВЪРЛЯН СВЯТ
Вторият мандат на Тръмп обещава нов световен търговски ред – или безпорядък. В първия ден от встъпването си в длъжност през 2017 г. Тръмп се оттегли от търговското споразумение за Транстихоокеанско партньорство. През следващите седмици бяха прекратени обсъжданията за създаване на европейски еквивалент, както и други споразумения за свободна търговия. Използвайки едностранните правомощия, които раздел 301 от Търговския закон от 1974 г. дава на изпълнителната власт, Тръмп наложи 25-процентни мита върху китайски внос на стойност 300 млрд. долара – мита, които Байдън до голяма степен запази. Както обясни търговският преговарящ на администрацията на Тръмп Робърт Лайтхайзър – когото кампанията на Тръмп определи за свой главен съветник по тези въпроси – в наскоро публикуваната си книга „No Trade Is Free“ (Никоя търговия не е свободна), вторият мандат на Тръмп ще бъде много по-смел.

В настоящата кампания Тръмп нарича себе си „Човекът на тарифите“. Той обещава да наложи десетпроцентна универсална тарифа върху вноса от всички страни и да се противопостави на тези, които налагат по-високи мита върху американските стоки, като обещава „око за око, тарифа за тарифа“. Пактът за сътрудничество с държавите от Азиатско-тихоокеанския регион, договорен от администрацията на Байдън – Индо-тихоокеанската икономическа рамка за просперитет – според Тръмп ще бъде „мъртъв още в първия ден“. За Лайтхайзър Китай е „смъртоносен противник“, който ще бъде основна цел на протекционистките търговски мерки на САЩ. Започвайки с отмяната на статута на „постоянни нормални търговски отношения“, който Китай получи през 2000 г. преди да се присъедини към Световната търговска организация, целта на Тръмп ще бъде да „премахне зависимостта от Китай във всички критични области“, включително електрониката, стоманата и фармацевтиката.

Тъй като търговията е основният двигател на световния икономически растеж, повечето лидери намират за почти немислима възможността инициативите на САЩ по същество да сринат търговския ред, основан на правила. Но някои от техните съветници сега проучват бъдещи варианти, при които Съединените щати могат да бъдат по-успешни в отделянето си от световния търговски ред, отколкото в принуждаването на другите да се отделят от Китай.

Либерализацията на търговията е стълб на един по-широк процес на глобализация, в рамките на който се наблюдава и по-свободно движение на хора по света. Тръмп обяви, че в първия ден на новата си администрация първото му действие ще бъде „затваряне на границата“. Понастоящем всеки ден в Съединените щати от Мексико влизат повече от 10 000 чужди граждани. Въпреки всички усилия на администрацията на Байдън, Конгресът отказа да разреши по-нататъшна икономическа помощ за Израел и Украйна без съществени промени, които значително да забавят тази масова миграция от Централна Америка и други страни. По време на предизборната кампания Тръмп превръща неуспеха на Байдън да защити границите на САЩ в основен проблем. Той обяви собствените си планове за събиране на милиони „нелегални чужденци“ в рамките на това, което нарича „най-голямата операция по вътрешна депортация в американската история“. В разгара на собствените си президентски избори мексиканците все още търсят думи, с които да опишат този кошмар, в който страната им може да бъде затрупана от милиони хора, идващи както през северната, така и през южната им граница.

ОЩЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ
В исторически план е имало епохи, в които различията между демократите и републиканците по основните външнополитически въпроси са били толкова скромни, че е можело да се каже, че „политиката спира на брега на водата„. Това десетилетие обаче не е едно от тях. Колкото и да е безполезно за създателите на външната политика и техните колеги в чужбина, Конституцията на САЩ планира четиригодишни еквиваленти на това, което в света на бизнеса би било опит за враждебно поглъщане.

В резултат, по всеки въпрос – от преговорите за климата, търговията или подкрепата на НАТО за Украйна до опитите да се убедят Путин, китайският президент Си Дзинпин или саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман да действат – Байдън и неговият външнополитически екип се оказват във все по-неблагоприятно положение, тъй като техните партньори преценяват обещанията или заплахите на Вашингтон спрямо вероятността след една година да имат работа със съвсем различно правителство. Тази година обещава да бъде година на опасностите, тъй като държавите по света наблюдават политиката на САЩ с комбинация от недоверие, очарование, ужас и надежда. Те знаят, че този политически театър ще избере не само следващия президент на Съединените щати, но и най-значимия лидер в света.