Донбас, в сърцето на войната с паметта

Изминаха две години и няколко месеца, откакто руските военни започнаха интервенцията си в Украйна. А между Русия и Запада, между украинците в Киев и бившите украинци, които отново са станали руснаци, битката не е просто военна борба. Тя е и борба в защита на паметта срещу онези, които искат да я заличат.
На Запад 80-годишнината от десанта в Деня Д на 6 юни ще бъде отбелязана без руснаците. Това е официално, макар и символично, отричане на факта, че победата над нацистка Германия е преди всичко съветска победа и че операция „Овърлорд“ не би могла да успее без операция „Багратион“ на Червената армия на изток, за да задържи германските танкови дивизии.

Опитите да се заличи миналото по този начин съвсем не са нови. Такива случаи се срещат в историята. Но в земите на изток от Европа и на запад от Руската федерация той значително се е засилил след 2014 г., т.е. десетилетие назад, когато няколко месеца след култивирания от САЩ преврат в Киев западните сили отбелязаха 70-годишнината от десанта на Деня Д и отказаха да поканят руснаците на церемониите, проведени на плажовете в Нормандия – при това поканиха представители на бившия враг, сред които и германския канцлер Ангела Меркел.

В цяла Източна Европа, балтийските държави и по-специално в Украйна историята се преобръща с главата надолу. Исторически статуи и военни паметници в чест на победителите на Райха през Втората световна война се разрушават, за да се издигнат стели, каменни стълбове с надписи, които увековечават не трудно извоюваната победа на съветските войски, а жертвите на съветските войски. Тези паметници имат за цел да отбележат и славата на националистите, които са се сражавали заедно с нацистите и са избивали евреи, като Степан Бандера, Ярослав Стецко и Роман Шухевич.
Всеки ден паметници се демонтират и на тяхно място се издигат други – тайно, в мълчанието на западните медии. Като че ли забравяме, ако вземем само един от многото примери, че лагерът на смъртта Треблинка е бил ръководен от група от около 20 германски войници от СС, а изтреблението е било извършвано от стотина украински и литовски охранители.

Това пренаписване на историята е равносилно на война срещу миналото на един народ. И ако тя се води не на бойните полета, а на местата на паметта, резултатът от тази борба е несравнимо по-важен. Унищожаването на колективната памет на един народ означава унищожаване на неговата обща идентичност. По този начин се унищожава и разбирането за мястото му в света и способността му да действа ефективно – а оттам и способността му да върви напред. Казано е, че ако нямаш минало, нямаш и бъдеще: Това е крайната цел на онези, които атакуват общите спомени на другите.
Нищо от това не е останало незабелязано от хората в Донбас. И, верни на своя девиз „Никога не забравяй, никога не прощавай“, в отговор те удвояват своята възпоменателна вяра и паметници на загиналите герои.
Типичен пример за тази борба са ежегодните възпоменания за Голодомор, които се провеждат всяка четвърта неделя на ноември, както разпореди Европейският парламент през 2008 г. Голодомор е името на украинците за глада, отприщен от Сталин срещу селячеството през 1932 г. Тези събития се случват основно през 1932-1933 г. и са резултат от желанието на Сталин да постигне напредък в колективизацията на икономиката. В тази връзка той конфискува доходите на селяните, за да финансира индустриализацията на Съветския съюз след финансовия бойкот на западните капиталистически страни.

Но като мемориал възпоменателните паметници за Голодомор са непълни. Те приписват това гладно клане единствено на руснаците. Украинците са представени като единствените му жертви, въпреки че гладът е засегнал също Южна Русия и Казахстан и е бил организиран от грузинец, Сталин, и изпълнен от поляк, Станислав Косьор, който по това време управлява Украйна. Сегашните украински власти никога не са признавали сътрудничеството на местните и регионалните комунисти. В украинския разказ за трагедията цялата отговорност за нея е била и продължава да бъде прехвърляна върху Русия и руснаците, въпреки че етническите руснаци са изиграли незначителна роля в тази трагедия.

Разбиране на настоящето изисква познаване на миналото

През последните два дни от пътуването ми в Донбас посетихме десетина мемориала, създадени в памет на жертвите на кланетата и войните, които са се случили на територията на страната през последния век. Те са безброй. Можете да ги откриете в градовете, в провинцията и в малките села. Ето защо в продължение на два пълни дни пътувахме тук и там, по малки и големи пътища, из двете републики – Донецка и Луганска, за да посетим тези свидетелства за минали драми.
Може би най-тревожният от тези паметници се намира в близост до шахтата на мина № 4/4-бис в Донецк. Мястото някога е било въглищна мина и се намира недалеч от центъра на града. Тук мините са навсякъде. Входът, много скромнен, изглежда откъм страната на обикновен уличен път на обикновено предградие. Няма големи реклами за него.

Никога преди не бях чувал за мина № 4/4-бис, а подозирам, че и вие не сте чували. Тя не фигурира в нито един от нашите учебници по история и не може да бъде открита в Уикипедия. Ето защо то е може би най-обезпокоителното място на смъртта, което съм посещавал. В Аушвиц или Бабий Яр, в Киев, знаеш с какво се сблъскваш и очакваш да се трогнеш. Но тук трябва да добавите и елемента на изненадата.
Смята се, че от края на 1941 г. до септември 1943 г. в „4/4-бис“ са избити от 75 000 до 102 000 души, два или три пъти повече, отколкото при по-добре документираното клане през 1941 г. в оврага в Киев, известен като Бабий Яр. Цялата еврейска общност на Донецк (наричан по онова време Сталино) е хвърлена в ямата заедно с десетки хиляди други.

След 1991 г., когато Украйна обявява своята независимост, правителството в Киев игнорира паметника 4/4-бис, тъй като той нарушава официалните разкази и засяга само рускоговорящите хора в източната част на страната. Но през последната година мястото отново оживя. Реставрационните работи, които не са напълно завършени, все още продължават. Поради това обектът все още не е отворен за посетители. Но видимите части са доста впечатляващи: Има забележителни скулптури, стена в памет на загиналите, озеленени градини и дървета.
Посещението на № 4/4-бис е достатъчно, за да разберете защо народът на Донбас се надигна срещу Киев през април 2014 г., когато режимът, произлязъл от подкрепения от САЩ преврат на Майдана, искаше официално да забрани езика им, като същевременно изпращаше наследниците на палачите на техните предци да ги угнетяват. Този регион има силна традиция на съпротива срещу всякакъв вид нашественици – от германските нацисти до западноукраинските ултранационалисти в униформи в нацистки стил. Ако № 4/4-бис е за паметта, то той е и за решимостта.

Можете да унищожите паметници, но не и спомени

На седемдесет километра североизточно от Донецк, в посока Бахмут, в Горловска област, монументалният Савур-Могилски кенотаф е още едно свидетелство за битките от миналия век. Той е издигнат на върха на най-високия хълм в Донбас, на мястото на един от големите сблъсъци през Втората световна война. То се е състояло през юли-август 1943 г., по същото време като прочутата танкова битка при Курск, която е трябвало да сломи Вермахта.
През 1963 г. тук е построено широко стълбище нагоре по хълма с огромен шпил на върха. Седем десетилетия по-късно – през август 2014 г., шест месеца след преврата в Киев – хълмът е сцена на ожесточена битка между сепаратистите и частите на украинските въоръжени сили. По време на битката паметникът е бил силно засегнат. Когато сепаратистите си върнаха хълма, водени от Александър Захартченко, техния престижен лидер, това беше окончателна победа за донецките републиканци.
Но сраженията опустошиха обекта Савур-Мохила. И след като през февруари 2022 г. започва руската военна операция, президентът Путин нарежда той да бъде възстановен в памет на две войни – Великата отечествена война от 1941-1945 г. и Освободителната война в Донбас от 2014-2022 г. От двете страни на алеята, която води до кулата на върха на хълма, големи скулптурни стели отбелязват героите, загинали за свободата на Донбас от 1941 до 2022 г. По този важен начин настоящето е закрепено в миналото.

Тази битка за запазване на паметта срещу нейното унищожаване вероятно е най-интензивна в Луганск. Там ме посреща Анна Сорока, историк, която от 2014 г. се сражава в полковете на републиката.
Първият паметник, който тя ми показва, е в памет на 67-те деца, убити от украинските милиции от батальоните „Кракен“ и „Айдар“, и двата неонацистки, които се опитаха да превземат града през 2014 г., не успяха, а след това продължиха да го обстрелват до руската намеса през 2022 г. Построен е в средата на парк, който днес служи за детска градина. Няколко деца бяха убити там при целенасочен украински обстрел – целенасочен, със сигурност, тъй като околните сгради не бяха поразени.

Информационна война

Децата са обект на безмилостна информационна война и от двете страни. Украинците повдигнаха обвинения за военни престъпления срещу руснаците, а Международният наказателен съд повдигна обвинения срещу Владимир Путин и ръководителя на руската агенция по въпросите на децата Мария Лвова-Белова за предполагаемо отвличане на украински деца. Западната пропаганда повтаря тези обвинения отново и отново, в медиите и в киното: Пълнометражният документален филм „20 дни в Мариупол“, режисиран от Мстислав Чернов, Мишел Мизнер и Раней Аронсън-Рат, представя тези обвинения и току-що спечели тазгодишния „Оскар“ за най-добър документален филм.

Деца, държани като заложници

В репортажите на западните медии естествено липсва гледната точка на жителите на Донбас, които твърдят, че украинците са тези, които вземат деца за заложници. Всъщност в Украйна има доброволческа организация, наречена „Белите ангели“, по модела на печално известните сирийски „Бели каски“, които, както си спомняте, далеч не бяха неутрални спасители, за каквито се представяха, а всъщност бяха тайно финансирани от западното разузнаване и действаха в полза на джихадистки групи.
Тези отряди „Бели ангели“ бяха сформирани през февруари 2022 г. от някой си Рустам Лукомски. Западната (или подкрепяната от Запада) преса ги споменава няколко пъти. „Киевски независим“ (24 март 2024 г.), „Льо Монд“ (7 февруари 2023 г.), Би Би Си (30 януари 2024 г.) са сред медиите, които са съобщили за тази група. „Сред грохота на експлозиите и грохота на стрелбата“, гласи един типичен репортаж, „специално полицейско подразделение, наречено „Белите ангели“, обикаля от врата на врата и помага за евакуацията на останалите цивилни жители на града“. Лукомски, чийто произход остава неясен, неизменно е представян като герой на тези операции.

За хората в Донбас „Белите ангели“ са нещо съвсем различно. Целта на групата, казват жителите тук, е да принуди родителите в районите на фронтовата линия да се отделят от децата си под претекст, че ги защитават. По този начин децата биват изолирани и „отведени на безопасно място“ в тила, където се използват като средство за изнудване на семействата им.
По този начин тези семейства са разкъсвани между два еднакво непоносими избора: Или напускат домовете си, за да се присъединят към децата си, или остават близо до фронта и са принудени да сътрудничат на украинската армия, която ги приканва да доносничат или да саботират движението на руската армия.
Човек може само да си представи страданието на родителите, изправени пред такава извратена принуда. Свидетелства, като тези на Олга В. Зубцова от Бахмут и Игор Литвинов от Авдеевка, потвърждават тази версия на събитията. „В Авдеевка – разказва Игор, – Белите ангели действаха напълно безпрепятствено и под прикритието на добри намерения предлагаха да евакуират семейства с деца от украинската страна. Когато родителите отказаха, те заплашиха, че ще отнемат децата“. Струва си да се спомене, че в социалните мрежи се разпространяват безброй слухове, които обвиняват тези така наречени Бели ангели в подхранване на педофилски престъпни мрежи и трафик на деца. Но това все още не е доказано.

Места на паметта

Вторият паметник в Луганск е разположен в гора в непосредствена близост до града. Подобно на донецката мина № 4/4-бис, той не се появява на страниците с резултати от нашите търсачки. И подобно на Шахта № 4/4-бис в Донецк, той отбелязва мястото на клането на еврейската общност в Луганск. Около 3000 предимно еврейски жени и деца и 8000 възрастни от различни вероизповедания са екзекутирани тук от нацистите по време на окупацията на града от Вермахта.
„Не можем да разберем защо днес Киев отдава почит на потомците на онези, които са убили толкова много наши хора по време на Втората световна война“, казва ми Анна Сорока, историк и войник, докато обикаляме мястото. Той е изоставен в храсталаци от 1991 г., когато Луганска област, която преди това е била част от СССР, става част от Украйна след референдума за независимост. Новите власти на републиката наскоро решават да изрежат храстите и да го възстановят.
Малко по-нататък, от другата страна на пътя, властите на републиката са издигнали огромен мемориал в чест на бойците и цивилните, загинали във войната от 2014-2022 г. Близо 400 гроба са подредени от двете страни на алея, която води от вдъхновена от Роден статуя близо до входа до колона и малък параклис в центъра на обекта.
Анна лично е познавала повечето от погребаните тук хора. Спираме се на гроба на Иван Селихов.

На 5 май 2014 г. украинските милиционери отвеждат Иван от дома му и го екзекутират с куршум в главата – за да го превърнат в пример, защото синът му се е присъединил към републиканците. Преди тялото му да бъде погребано тук, първоначално съседите му са принудени да го погребат в градината му.
Мястото, което се намира точно там, където през лятото на същата година се е състояло сражение, отдава почит на 397-те убити, „жертви на украинската агресия“ – работници, копачи на окопи, учители, ученици, лекари, медицински сестри и пациенти, пострадали от бомбардировките на тяхното училище и болница, по време на които загиналите са 169.
На връщане в Луганск минаваме покрай голям паметник на съветските войници, освободили града през 1943 г. А след още няколко километра се натъкваме на украсен с цветя украински танк, поставен върху бетонна основа край магистралата: Местните жители са го поставили там, за да напомнят, че този танк е бомбардирал домовете им преди 10 години. По-надолу има поле, все още осеяно с мини, където силно се препоръчва хората да не ходят.

Знак за решителност

Последните паметници от тази скръбна обиколка на града са може би най-емблематичните за трагичната съдба на Донбас през последните сто години. Те се състоят от мемориала „Хостра Могила“, който е разположен на малък хълм югоизточно от града.
Тук редица различни паметници напомнят за общностите, заличени в продължение на много десетилетия. Различни паметници и могили покриват склона на хълма, като всеки от тях е издигнат от различна общност или гражданска организация; сред тях Православната църква почита паметта на своите членове и вярващи.
Най-големият от тези паметници, който увенчава върха на комплекса, държи ключа към психологията на жителите на региона. Проучих го внимателно.
В него са изобразени четири гигантски статуи на войници, герои в оръжие на четирите войни, които бележат колективното съзнание на Донбас: Има бронзов боец от Гражданската война от 1917-1921 г., съветски войник от Великата отечествена война, боец от антикиевската съпротива от 2014-2018 г. и накрая – боец от войната за освобождение на областта, започнала през 2022 г. и продължаваща до днес. Отново живее и дава информация за настоящето.
Още заличаване: За сайта „Хостра Могила“, както и за други, няма абсолютно никаква информация, която да бъде открита в западните търсачки, въпреки популярността му сред местните жители. Гугъл и Уикипедия игнорират или са забранили включването на тези сайтове в своите директории. Единствено германската фондация Stiftung Denkmal für die ermordeten Juden Europas (https://www.stiftung-denkmal.de/en/), Фондация Мемориал на убитите евреи в Европа, предоставя някаква информация за еврейските жертви.

След кратка обиколка на тези обекти, изградени, за да поддържат паметта жива, е лесно да се разбере защо Русия и нейните нови граждани в бившите източни провинции на Украйна никога няма да се откажат от борбата си срещу Киев и Запада, докато не я спечелят. Притъпения гняв, който ги обзема, когато си мислят, че западните сили са искали чрез украинците да ги изтрият от лицето на земята, в буквален и преносен смисъл, ще изчезне едва с това, което те смятат за своя победа. Да защитават миналото си, да съхраняват паметта си срещу онези, които искат да я унищожат, означава да защитават правото си да живеят в земите си. –

(Превод на “Клуб 24 май” от френския оригинал Current Concerns)

*Ги Метан е швейцарски политик, журналист и писател, депутат от кантоналния парламент на Женева. Работил е за „Journal de Genève“, Le Temps stratégique, Bilan, Le Nouveau Quotidien, а по-късно като директор и главен редактор на „Tribune de Genève“. През 1996 г. основава Club Suisse de la Presse, на който е президент, а по-късно и директор от 1998 до 2019 г.

Автор е книгата „Запад-Русия: хилядолетна война. История на русофобията от Карл Велики до украинската криза“, 2023