Държавата Джоу

Китайските племена, които образуват държавата Джоу (12 – 13-и в. пр. н. е.), населявали областите на Северен Китай (днешната провинция Шънси, басейна на река Уей), още от времето на неолита. С течение на времето тези племена налагат своето господство над всички останали племена, които живеят в басейна на река Уей и образуват доста голям племенен съюз, в близък досег с държавата Ин. Императорите на Ин възлагат на управляващите от рода Джоу опазването на северозападните граници от набезите на съседни номадски племена. Знатни семейства и дори императорите от Ин омъжват дъщерите си за вождове на племената джоу. Тези племена използват наследството на по-древната и по-висока култура на династията Ин, като заимстват от тях писмеността, хронологичната система, архитектурния стил, обичая да се извършват своеобразни гадания и дори някои форми на религията.

Запазени са легенди, които описват как племената джоу завоюват държавата Ин и как създават голямата и силна държава. Император Уънуан от Джоу според тези сказания е предприел поход на запад, разширил е границите на държавата си и е разработил план за завоюване на държавата Ин, а изпълнението на този план завещал на своя син.

Използвайки отслабването на държавата Ин, император Уънуан започва борба за господство по целия басейн на Жълтата река. След първия неуспешен поход през единадесетата година от царуването си той тръгва начело на голяма войска на изток, удържа победа и завоюва държавата на династия Ин. Така по-късните легенди описват образуването на държавата Джоу през 12-и в. пр. н. е. в Северен Китай.

Има достатъчно източници, описващи стопанският и обществения строй през периода на държавата Джоу.

Селското стопанство запазва ръководното си значение. Със скотовъдство се занимават главно в степните и планинските области и тези райони са под наблюдението на специални чиновници. Държавната власт обръща особено внимание на коневъдството, тъй като е важно за нуждите на армията.

Най-голямо значение има земеделието, разпространено главно в плодородните речни равнини. В по-късни легенди обожествените прадеди на династия Джоу се наричат „герои на земеделието”. Така например за родоначалник на династията се счита „князът на просото” – Хъудзи. В „Книга на песните” доста ярко се описва земеделският бит на онова време. Плодородната почва на Северен Китай дава възможност да се получават богати реколти и спомага за развитието на земеделско стопанство. Появява се системата за смяна на реколтите от нивите. Всеки участък се разделя на три части, ежегодно се обработват две части, а третата се оставя като угар. Започват да се използват торове, отглеждат се есенни и пролетни посеви. За по-интензивни форми на използване на земята говори развитието на градинарството, овощарството, зеленчукопроизводството, отглеждането на плодни дървета, на черницата и конопа.

Държавната власт спомага за развитието на земеделското стопанство и поставя на труда на земеделеца свещен ореол. Създават се и редица религиозни церемонии – при започване на селскостопанските работи императорът прокарва първата бразда с плуга, а след жътвата той пръв опитва хляба от новата реколта.

Наред със селското стопанство се развиват и занаятите, като например тъкачеството. Особено важно значение придобива и металургията. Точно в този отрасъл на занаятите стават най-големи технически промени. От металите, както и по-рано, най-разпространен е бронзът, от който изработват различни предмети, главно оръжие. Техниката на обработване на бронз стига до най-голям разцвет и за това говорят великолепните бронзови съдове от този период. Работилниците са под надзора на чиновниците, които отговарят за занаятите и изкуството. Занаятчийското производство е вече донякъде диференцирано. Специални чиновници отговарят за производството на бронз и очевидно управляват специални металургични работилници.

Развитието на занаятчийското производство и селското стопанство, оформянето на отделни скотовъдни и земеделски райони спомагат за развитието на търговията.

Във всеки град се появяват един или дори няколко пазара.

Държавната власт се опитва да регламентира търговията. Търговците, предлагащи един вид стока, се съсредоточават в отделни квартали. Така пазарът се дели на квартали, в които се продават зърно, оръжие, глинени съдове, метални изделия и т. н. Размерите, качеството и цените на стоките се определят с наредби на държавната власт. За реда следи началникът на пазара, чиято кантора се намира насред пазарния площад.

В обществения строй на държавата Джоу дълго се запазват много черти, типични и за предшестващия период.

Така например все още трайно съществува патриархалното семейство. В това семейство властта на бащата е неограничена, на него са длъжни да се подчиняват напълно всички членове на семейството. Авторитетът на бащата е санкциониран от държавната власт. В указ на император Сюан (827 – 782 г. пр. н. е.) се казва така. „Поданикът в никакъв случай няма право да се оплаква от решението на своя непосредствен началник, защото, ако това бъде разрешено, тогава синовете биха почнали да се съдят с бащите си и не би имало нужната разлика между по-възрастни и по-млади.”

По време на династия Джоу продължава да играе голяма роля древната селска община, трайно просъществувала в течение на векове. Древно-китайският философ Мъндзъ описва своеобразната „кладенчова система” на земеделско стопанство, така наречената „дзинтиен”, която се базира на древното общинно земевладение. Системата се състои в това „в селата, отдалечени от градове, (земята да се дели) на 9 еднакви квадратни участъка и един от тях (средният) се обработва съвместно за снабдяване на обществените чиновници чрез специална повинност — „самопомощ”.

През тази епохата целият поземлен фонд на страната, включително и земите, с които разполагат общините, номинално се счита собственост на държавата. Това се потвърждава от своеобразните термини на древнокитайския език. Така например думата „гонтиен” (общинска нива) означава същевременно и „нива на вожда”. Но когато древно китайският гун (вожд) се превръща във уан (император), всички земи на общините, с които някога е разполагал вождът, се превръщат в поземлен фонд, който номинално принадлежи на деспотичната държава. Наред с това в процеса на завоюване на нови територии и на изземване на общински земи се образува и централизиран в ръцете на държавата поземлен фонд, който принадлежи непосредствено на върховния владетел.

Върху бронзови съдове от тази епоха са запазени надписи за това, че императорът раздава земя на един или друг приближен. Така например текстът на една такава своеобразна дарствена грамота гласи: „Бу Ди, за твоите заслуги във военното дело ти подарявам лъкове и стрели, роби 5 семейства и земя 10 участъка”.

Раздаването на поземлени владения и води до образуване на значителен слой земевладелска аристокрация, която живее в условията на древен патриархален бит.

Извънредно типично за историята на Древен Китай е постоянното взаимодействие между уседналите земеделски племена, от една страна, и номадите – планинци и жители на степите, които обграждат културните земеделски държави, създадени в басейна на река Хуанхъ – от друга страна. Това взаимодействие между уседнали и номадски народи е продължително и трайно.