Д-р Теофан Германов: Добра дума за Великото народно събрание и Конституцията
Навършват се 33 години от първия звънец на Седмото велико народно събрание
С тази символична годишнина демокрацията ни навършва Христовата възраст. Ще я разпнат ли? Ще възкръсне ли? Пак ли ще чакаме Спасителя – Бащица?
Догодина на 12 юли – Конституцията ще я достигне по възраст и години. И дано най-после намерим сили да признаем, че тя бе началото и ключовото достижение по пътя към Втората българска Република.
И че парламентаризмът, който с мъка и напипване Великото народно събрание възроди, бе пътят към Свобода и нова държавност!
За тези три десетилетия и една трета преживяхме много, даже повече от много… Повече отколкото други – не толкова препатили като нашия народ – народи биха могли да понесат…
До „избухването“ на демокрацията бяхме 27-и в света в класацията на ООН за Индекс на човешкото развитие. Имахме Атомна централа и строяхме втора (навръх 33-тата годишнина й турихме кръста и я харизахме на Украйна!), бяхме изпратили двама сънародници в космоса. Имахме нормални отношения не само с тогавашните ни съюзници от СИВ и Варшавския договор, но и със страни като Западна Германия, Япония, Франция, Гърция, с арабските страни и Африка…
Имахме развита индустрия и електроника, химия и металургия, осигуряващи значима част от износа и от БВП. Експерти изчисляваха, че около 50% от този потенциал е могъл да се спаси в преходни, пазарни условия, в условията на конкуренцията, идваща от разпадането на Източния блок… Имахме модерно земеделие, здравеопазване, социални грижи. Имахме и култура на световно ниво – напук на лъжите, че сме живели в „концлагер“, именно през 70-те и 80-те години бяха създадени най-висшите образци на нашето изкуство, отворихме културата си към света. Тракийските изложби, световните писателски срещи, Детската асамблея (основана на принципа „Единни в разнообразието“, който днес е актуален като принцип на ЕС), честването на 1300-годишнината на България – всички те показваха доброто от българската духовна традиция по цял свят – Европа, Индия, Мексико.
Преходът ликвидира голяма част от тези постижения. Ликвидира ги лекомислено, с конюнктурно чуждопоклонничество (а много често – заради лобизъм на чужди икономически и политически интереси!), с пагубната страст на ренегата, защото в България преди 1989-а почти нямаше дисидентство. Всичко това е историческо престъпление на прохода, дало най-яркото отражение върху лика на България – демографската катастрофа, с която от 9 милиона паднахме на малко над 6 милиона, със стотиците обезлюдени села, с над 900 закрити училища, със здравеопазването, превърнато в стока, със земеделието и индустрията, чиято ликвидация остави лунни пейзажи и скелети на изоставени сгради почти във всеки град на България. С армията, която някога имаше 130 хиляди щика, хиляди танкове, стотици самолети, а днес – раздаваме последните остатъци от въоръжението си на Зеленски…
И все пак Великото народно събрание има своето важно място в българската история и рекапитулацията от неговата работа не може да бъде подценена:
- То изработи Конституция – първия изцяло нов и демократичен основен закон в Източна Европа. Тази Конституция работи и днес, и въпреки мантрите, че тя ни е виновна, точно тя бе основата на мирния, демократичен преход. Проблемът не е в нейното съдържание (няма завинаги „заковани“ текстове – всеки закон подлежи на промени, съобразени с промените в обществото, в Европа, в света), а в това, че то не се спазва от поредица от нефелни управляващи, които забравят, че още в първите редове на Конституцията ясно пише, че сме демократична, правова, социална държава. Обратното – в главите на политици като Бойко Борисов, Кирил Петков и Асен Василев, като Христо Иванов и Атанас Атанасов нескрито битуват мечти за нов Член Първи, в който да е наложена силово „ръководната роля“ на евро-атлантическите партии, на „цивилизационния избор“, на „посолството“. А че е така, го доказва най-ясно безпрецедентният отказ да бъде проведен референдум, въпреки събраните половин милион подписа. Шубето от Народа е голям страх… Но тогава се намериха 313 смели мъже и жени, подписали Конституцията. Тези от дясно го направиха смело и с осъзнат риск за бъдещата си кариера (ще намерим ли такива хора сега!?) – въпреки натиска на тъмносините хардлайнери, които апропо – до един бяха ренагати и нагаждачи!
- Великото народно събрание положи основите на мирния преход. Въпреки че към 1990-а бяха живи и болезнени много от раните на ХХ век – фашисткият терор, опитите за смачкване на антифашистката съпротива, а по-късно лагерите и авторитаризма, ВНС успя да намери пътя към базисно национално съгласие. Успя и да намери пътя към етнически мир, въпреки че сме в сърцето на Балканите, където през 90-те години пред портата ни се избиваха взаимно довчерашни братя, съжители, съседи, приятели – само заради етническите вражди. И във всичко това е нужно да напомним ролята на рицарите на съгласието – личности като проф. Александър Лилов, като Петър Дертлиев, като д-р Ахмед Доган, като Гиньо Ганев, като Георги Пирински – бащи на компромиса и на търсенето на пътя към разбирателството. Е, имаше ги и „майсторите“ на разрухата и конфликта, щатните ликвидатори и подстрекатели, агиткаджиите и „хардлайнерите“ (някои още мърдат на родния и даже на “eвропейския и атлантически” терен), но дали да напомняме техните имена!? Да, във ВНС имаше много конфронтация, на моменти тежки конфликти и даже сбивания, имаше го и парадоксът – “депутатска стачка”. Но разумът надделяваше в най-трудните моменти. Но не като днес на базата на ала-бала, алъш-вериш и уйдурма (за благозвучие наречени “ротация”), а като осъзнат компромис – за Конституция, за нов президент, за програмното правителство на Димитър Попов с министри-професионалисти като премиерът Попов, като МВР-шефът Христо Данов, като дипломатът Виктор Вълков, а и за ключови закони, поставили темелите на новото.
- И накрая, Великото народно събрание бе сбор от големи личности. От лявата страна: великите творци Валери Петров, Йордан Радичков и Анжел Вагенщайн, лидерите и бащи на новия лав печат Стефан Продев и Коста Андреев. Академиците Николай Тодоров (балканист) и акад. Азаря Поликаров (философ). Поетите Леда Милева и Георги Константинов. Дипломатът и бъдещ шеф на ЮНЕСКО Ирина Бокова и дипломатът Филип Ишпеков. Космонавтът Георги Иванов и военачалникът ген. Добри Джуров, оперният певец Стоян Попов и актьорът Васил Михайлов. Хирурзите проф. Радослав Гайдарски и проф. Иван Зънзов. Топразузнавачите генерали Любен Гоцев и Тодор Бояджиев. Аграрикономистът проф. Атанас Ганев и финансистът Белчо Белчев, архитектът Стефан Стайнов, икономистите проф. Стефан Стоилов и проф. Михаил Савов. Художникът Борис Димовски и философът проф. Добрин Спасов, културологът проф. Кръстю Горанов и социолозите проф. Стоян Михайлов (единственият мажоритарен депутат, избран като независим, но гласуващ за левите социални каузи), проф. Петър-Емил Митев, проф. Чавдар Кюранов. Управленци на държавно равнище като Станко Тодоров, Андрей Луканов, Румен Сербезов и други. Юристът и дипломат със световна известност проф. Александър Янков и конституционалистите Гиньо Ганев, проф. Любен Корнезов, Янаки Стоилов, Пенчо Пенев… А от дясно не по-малко силни личности: философът д-р Желю Желев, кардиохирургът проф. Александър Чирков, художниците Георги Баев, Георги Липовански и Ангел Ахрянов, режисьорите Вили Цанков и Боян Папазов, писателите Георги Мишев и Марко Ганчев, учените проф. Марко Тодоров и Пирин Воденичаров, журналистът Димитър Езекиев, актьорът Тодор Колев, критикът Михаил Неделчев и писателят Атанас Мочуров, социологът Петко Симеонов. Да не забравяме за най-възрастният депутат – поетът и борец за човешки права Йосиф Петров, за реалните (а не като днешните мними и измислени) страдалци от лагери и затвори като д-р Дертлиев, Милан Дренчев, Тодор Кавалджиев, Никодим Попов, Димитър Баталов, Йордан Кукуров, Петко Огойски. Всички те, за разлика от новоизлюпените и пребоядисали се пишман демократи (и за разлика от днешните антикомунисти – повечето деца и внуци на номенклатурата, други услужливо “спомнили си” за по едни “репресирани” дядо и баба!), не призоваваха за насилие и реванш, за репресии и мъст! И юристите – Александър Джеров, Петър Корнажев, Николай Павлов.
- Можем ли да сравним тези личности (списъкът не е пълен!) с властващото бездарие и безличие на днешните народни представители – грантаджии на НПО-тата на Сорос и офисен планктон от IT фирми, адвокатски кантори и корпорации, активисти на квартално ниво, роднини и баджанаци, ММА бойци и футболни рефери, послушни чиновници и босове от местния бизнес, купили депутатски места на метресите си… А правистите – на мястото на някогашните професори и доценти, на парламентаристите със стаж и житейска мъдрост, днес Конституцията ще променят стажантите на мастити корпоративни адвокати и юрисконсулти от чиновнически структури. Колко майстори на ораторското изкуство и колко аргументи имаше при дебатите във ВНС – а сега сричане на опорки, писани в партийните пресцентрове... Процесът на падане на качеството на народните представители е константен вече 33 години, но падението, което виждаме днес е наистина потресаващо!
Затова – нека отдадем на Великото народно събрание дължимото – за мирния преход, за Конституцията, за полагането на темелите на Втората българска република. Направихте го, изпълнихте мисията си и историята не бива да го забравя!