Европа няма лидери
Докато президентът Джо Байдън и официални представители на САЩ работят със съюзниците от НАТО във Вашингтон тази седмица, над цялата работа тегне един въпрос – има ли държавен глава в Европа, който действително може да претендира за лидерска роля на континента?
Франция, Германия и Обединеното кралство, които обикновено се смятат за трите най-големи сили в Европа, се намират в различни степени на политическа дисфункция, икономическо неразположение и по-широко разочарование сред своите избиратели. Трите държави със сигурност няма да се разпаднат. Но няма съмнение, че хората, които ги ръководят – Еманюел Макрон във Франция, Олаф Шолц в Германия и Киър Стармър във Великобритания – се сблъскват с множество вътрешни проблеми, които неизбежно ще отклонят вниманието им от опитите да се наложат на международната сцена. Все по-често изглежда, че центърът на европейската власт се измества на изток, където Полша и малките, но гласовити балтийски държави Латвия, Литва и Естония носят факела срещу руската заплаха в съседство.
Преди миналия уикенд Макрон с основание можеше да бъде смятан за безспорната тежка категория в Европа. Избран за първи път през 2017 г., след като на първия тур победи двете най-големи политически партии във Франция, а на втория изпревари националистката Марин Льо Пен с цели 33 процентни пункта, младият Макрон влезе в Елисейския дворец с бодра крачка и дълъг списък със задачи в джоба си. Голяма част от него се отнасяше до международните въпроси. Макрон имаше за цел не само да проектира френската мощ по света и да издигне Париж като лидер – ако не и лидер на Европейския съюз – но и да реформира начина, по който Европа като цяло функционира в международен план. Той беше човекът, който щеше да събуди Европа от дрямката на дивидентите за мир и да каже това, което другите европейски лидери не смееха дори да изрекат. Любимата тема за разговор на Макрон беше не друго, а стратегическата автономия – идеята, че Европа трябва да ускори развитието на собствената си военна, икономическа и дипломатическа мощ до степен, в която да не й се налага да разчита по-малко на защитата на Съединените щати. Европа, настояваше Макрон, трябва да бъде самостоятелна глобална сила.
И все пак днес издръжливостта и интелектуалната тежест, които Макрон носеше през седемте си години като президент, са се обезценили до най-ниската точка в политическата му кариера. Макар Макрон все още да се ползва с уважението на международните си колеги, неговите сапунени лекции и проповеди подкопаха способността му да убеждава. Политическата позиция на Макрон е безвъзвратно накърнена след последните парламентарни избори във Франция, които той свика въз основа на предположението, че мрачното представяне на партията му по време на изборите за Европейски парламент това лято е било аномалия. Това се оказа ужасна авантюра, тъй като неговите центристи загубиха мнозинството в Националното събрание в полза на крайнолява коалиция. Десните националисти на Льо Пен не изостават твърде много. Сега събранието е в задънена улица между три конкуриращи се блока с дълбоки философски различия, което означава, че Макрон вероятно ще прекара остатъка от втория си мандат в състояние на неопределеност.
Германският лидер Шолц едва ли е в по-добро положение. Откакто през септември 2021 г. партията му грабна най-голям дял от местата в Бундестага и сглоби тристранна коалиция със Зелените и Свободната демократическа партия (СвДП), той е тормозен от ниски рейтинги на одобрение, вътрешни кавги за помощта за Украйна и общото усещане сред германската общественост, че всичко е малко мудно. Въпреки че Германия под ръководството на Шолц увеличи бюджета си за отбрана – дни след нахлуването на Русия в Украйна канцлерът предложи еднократен фонд за отбрана в размер на 100 млрд. евро за западналия Бундесвер – и сега е най-големият европейски доставчик на помощ за Украйна, Шолц е преследван от постоянни разногласия в коалицията си. Самото финализиране на последното бюджетно споразумение се оказа трудна задача, тъй като канцлерът трябваше да преглътне съкращаването на разходите в няколко министерства благодарение на финансовия министър от фискално консервативната СвДП. Борис Писториус, министърът на отбраната на Германия и ключов член на коалицията на Шолц, открито се оплака, че трябва да прави жертви в момент, когато се опитва да въведе цялостно обновяване на отбранителното ведомство на страната.
Междувременно Киър Стармър в Обединеното кралство все още си стъпва на краката и съставя своето правителство, след като пребори Консервативната партия. Отхвърлени от опозиционните скамейки за дълги 14 години, лейбъристите вече контролират изцяло Камарата на общините с 411 места, което е над три пъти повече от това, което събраха торите след исторически катастрофалното си поражение миналата седмица. Стармър обаче не е изпитан на международната арена и никога не му се е налагало да ръководи външнополитическия механизъм на Обединеното кралство. Международните отношения ще бъдат най-малката му грижа; икономиката на Обединеното кралство е направо шизофренична през последното десетилетие, а самата страна е затормозена от Брекзит, високата инфлация, огромната криза с разходите за живот и цялостното отвращение на обикновените британци от политическата класа.
В този момент Европа изглежда без лидер. Отдавна отминаха дните на големите европейски личности и значими държавни глави като Жак Ширак, Тони Блеър и Ангела Меркел– мъже и жени, които дълго време ще бъдат помнени в учебниците по история (както с успехите, така и с провалите си). Сега Европа е изправена пред комбинация от популисти, неопитни политици, крехки междуполитически коалиции и недостатъчно успешни хора, които говорят много, но не могат да излязат от пътя си.
Даниел Р. ДеПетрис е сътрудник в Defense Priorities и синдикален колумнист по външни работи в Chicago Tribune.
