Европа: обречена на упадък?
Европейците са в ариегарда, а не в авангарда на стремителните промени, които се осъществяват в света днес.
Не стига, че Европа преживява завръщането на войните между държавите след най-продължителния мирен период от падането на Римската империя насам, непосредствената и периферия също генерира сериозни заплахи.
Турция разщирява амбициите си в пространството от Кавказ до Либия, без за забравя за териториалните води на Кипър и Гърция. В Близкия Изток, Иран вече е само на две крачки от присъединяването си към „ядрения клуб”. Либия така и не се възстанови след падането на Кадафи. Тунис и Алжир се разкъсват между авторитаризма, ислямизацията и стремежа към демокрация. И, накрая, на юг от Магреб, наблюдааме мошен демографски взрив в Африка, чието население ще нарасне почти двойно през следващите десетилетия, което предвещава рязко усилване на миграционния натиск върху Стария континент.
Освен геополитическите рискове, пред които е изправена, Европа ще трябва да се включи пълноценно в предстоящата технологична революция. На пръв поглед, тя разполага с необходимите научни ресурси за това. В действителност обаче, това не е така: все повече изследователи и инженери заминават за САЩ, където със сигурност ще намерят необходимото финансиране и благоприятни условия за създаване и развитие на бизнес. Както вече споменах, докато САЩ въвеждат иновации, Европа се задоволява да ги регламентира.
Когато бях посланик във Вашингтон (2014-2019), постоянно срещах млади французи, пристигнали в САЩ за да реализират на практика някоя своя идея, да получат патент или да осъществят изследвания в една или друга сфера. Те бяха наясно, че от другата страна на Атлантика ще им бъде по-лесно да го сторят. Струва си да се замислим, дали континентът ни не се превръща в туристическа дестинация, привличаща хората със своите пейзажи, исторически паметници и качество на живота – докато бъдещето вече се формира извън Европа.
Сблъсквайки се с тези предизвикателства, европейците трябва едновременно да се справят и със собствените си вътрешни проблеми. Германският модел се оказа неефективен. След като навремето изгради стратегия, залагаща на евтината енергия от Русия, на германския износ и на защитата от страна на Съединените щати, днес Германия носи бремето на конфликта в Украйна, последиците от отказа си от ядрената енергетика и китайската конкуренция. Германската политическа система се тресе от възхода на популизма – ляв и десен. Базираният на консенсуса модел затруднява вземането на трудните решения, необходими на страната, чието население също бързо застарява – и която упорито се придържа към статуквото, което доскоро беше много удобно за нея.
Отслабването на Франция
На свой ред Франция, която и без това е отслабена от ситуацията с държавния бюджет, затъва в политическа криза, която вероятно ще се проточи и няма да й позволи да играе важна роля в рамките на ЕС. Както знаем, външната политика е външна проекция на вътрешната мощ. Една разделена Франция с нестабилно правителство едва ли ще впечатли нашите партньори. В други страни преживяващите възход популистки движения навсякъде (независимо дали успяват да влязат в правителството или не) защитават националистически идеи, които противоречат на мерките, предлагани от Брюксел.
Пред лицето на възраждащите се империи, подходът „всеки за себе си“ създава сериозни проблеми за бъдещето на държавите, повечето от които в най-добрия случай бихме могли да определим като „средноголеми сили”. При всички случаи умерените партии лесно могат да се поддадат на желанията на застаряващото население, което изисква защита, а не иновации. Истината е, че днес Европейският съюз вече прилича повече на старчески дом, отколкото на проспериращ стартъп…
Залезът на свободната търговия
Ето защо е по-вероятно европейците да се окажат в ариергарда на бързите промени, настъпващи в света, отколкото да станат техен двигател. Протекционизмът се завръща, независимо дали открито, както в САЩ, или по-прикрито, както в Китай, където се прави всичко възможно за стимулиране на индустриалния износ. Европейското производство на слънчеви панели не успя да се противопостави на тази тенденция, а производството на електрически превозни средства скоро може да последва примера му.
Докато САЩ и Канада наложиха 100%-ни мита върху това направление на китайския износ, ЕС не посмя да надхвърли 37%. Германия, която изнася 40% от автомобилите си в Китай, се обявява против това. Затова пък, Унгария, Швеция и Испания подкрепят тази мярка. Тоест, усеща се, че и Брюксел едва сега започва да се отказва от догмата си за „неограничената от нищо свободна търговия“, докато всички наши партньори или са я изоставили отдавна, или никога не са вярвали в нея.
Както винаги обаче, имайки предвид тромавите процедури и разногласията между държавите членки, това ще отнеме време. Както и решителност, каквато явно липсва. Наскоро публикуваният доклад на Европейската комисия, изготвен от Марио Драги, който предлага смели мерки за изваждане на Стария континент от стагнацията, беше посрещнат с мълчание в повечето европейски столици и очевидно се отхвърля от Берлин.
Изправени пред военна заплаха, всички европейски държави започнаха да увеличават своите бюджети за отбрана – понякога значително, както направи Полша например. Заявленията в тази посока обаче, невинаги са последвани от действия, както е в Германия, а и бюджетното пространство за маневриране понякога е ограничено, както е във Франция и Италия. Във всеки случай, ограниченията, наложени върху подкрепата за Украйна, както по отношение на обема, така и на използването на предадените на Киев оръжия, не предполагат наличието на желязна геополитическа решителност. Европа се върти в съня си, но още не се е събудила.
Означава ли това, че трябва да се отчайваме? Наистина ли ние, европейците, ще останем зрители на една пробуждаща се История? Би трябвало да можем да се възползваме от ситуацията… Което ще бъде проблематично, ако оставим решението на Москва, Анкара, Пекин – или дори на Вашингтон.
*Авторът е френски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в САЩ, Израел и ООН, анализатор на Le Point