Европейският “капут”, или Денят след деня на помирението

Ако погледнете календара на ООН с паметни дати, седмици, месеци, годишнини и т. н. за месец май, в квадратчето за 8 май е записано – “Дни на паметта и помирението, посветени на загиналите във Втората световна война, 8 – 9 май”. Квадратчето за 9 май е празно.
В Европа, знаете, някои на 8 май празнуват победата над нацизма, а на 9 май всички заедно – Деня на Европа, датата, от която през 1950 г. води своето начало ЕС, а още и Деня на флага на ЕС.
В някои, вече само в някои, страни от бившия СССР 9 май е Денят на победата – празник на победата на Червената армия и съветския народ над нацистка Германия във Великата отечествена война 1941 – 1945 г.
В Украйна решиха да съвместят и заменят. От 2015 г. 8 май е Ден на паметта и помирението, а от 2023 г. 9 май е Ден на Европа.
Казват, направен е “цивилизационен избор” – паметниците на Червената армия са събаряни (наскоро разрушиха монумента в Ровно), преправяни – като “Родината – майка” в Киев, която стана “Украйна – майка” и вместо съветския герб получи тризъбец.
Наказват за носене на съветски символи за 9 май, късат георгиевски лентички не само в Украйна, но най-вече в Прибалтика. Стана нещо като в знаменития филм на съветския режисьор Марк Захаров от 1979 г. “Същият този Мюнхаузен” – “Първо бяха планирани тържествата, после арестите, а след това решихме да ги съвместим”!
Марк Захаров не е единственият провидец. Казват, че във филма “Шорс” от 1939 г., посветен на знамения командир на Червената армия от Гражданската война, имало следният диалог: “- В Киев пристигнаха двама американски офицери. – А ако се окажат мошеници? – Как смеете да оскърбявате американската нация!!!”.
В България също направиха “цивилизационен избор” и полуразрушиха Паметника на Съветската армия. Изобщо в това, което наричат “цивилизационен избор” (който всъщност е направен през втората половина на IX век с приемането на християнството), се усеща половинчатост, неувереност какво точно правиш, колко далече може да стигнеш, без да се загубиш, без да престанеш да бъдеш това, което си.
В България един министър-председател не искаше да се примири, че нещо му стърчи, докато преминал по улицата. Е, вече не му стърчи. Паметникът.
Как се убива паметникът на победителите на нацизма. Първо му приписваш качества, с които той не е натоварен при изграждането му, после го разобличаваш и чак тогава тръгваш да го събаряш. Но не кога да е, а когато сметнеш, че е дошъл правилният политически момент, когато решиш, че има някой зад гърба ти, че вече всичко е позволено, и дори тогава го правиш по-тъмно, с полиция, наполовина, силата ти е стигнала дотам, защото мотивът се е изчерпал. Изпразнил се е от съдържание, след като паметникът вече не стърчи.
В “Престъпление и наказание” геният Достоевски пише: “И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня… Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: … Ще мога ли да престъпя, или няма да мога! Ще се осмеля ли да се наведа и да взема или не? Трепереща твар ли съм, или имам право…”
Нямат право. Имаха възможност.
Не ни върви на академици във властта. Все се случва в сложни моменти и все върви накриво. На 2 септември 1944 г. акад. Богдан Филов приема във вилата си Петър Габровски (бивш министър на МВР) и онзи му вика да бягат, защото руснаците идват.
Не, отговаря Филов, няма да бягам. “Ще направим едно здраво правителство, ще обуздаем комунистите и няма да допуснем окупация”.
Почти 80 години по-късно, на 17 февруари т. г., другият академик – Николай Денков, отсече: “Няма значение дали българската икономика ще пострада, важното е санкциите да имат ефект върху Русия”.
Не ни върни и на противопоставяне на Русия. Нито окупацията предотвратихме, нито санкциите имат ефект върху нея. Тези примери най-малкото показват, че няма пряка връзка между успехите в академичната дейност и здравомислието в политиката.
Извършването на “цивилизационен избор” кой знае защо е свързано основно в Източна Европа с унищожаването на паметниците на победителите на нацизма – Червената армия, СССР и Русия като техен правоприемник.
Ако правиш избор, който е свързан със заличаването на паметта за победителите, то ти съобщаваш, че си минал на страната на победените, защото удобната поза на невинната жертва в чужд конфликт не е исторически вярна за редица страни в Европа. Включително за нашата.
Защото Европа е победената страна (някои страни са победени и от двата големи блока) и не само във Втората световна война, тя се самопобеди още в Първата и създаването на ЕС е продукт от това поражение, от осмислянето му, но това осмисляне бе дело на хора, които са имали здравомислие и жив спомен за случилото се и неговите причини. Наследниците им не показват такива признаци.
Сегашната предвоенна обстановка е свързана с желанието за реванш, за преразглеждане на резултатите от Втората световна война и едновременно с желанието на Русия да преразгледа резултатите от студената война, и на трето място от желанието на САЩ да съхранят статуквото, т. е. хегемонията си.
В Източна Европа е разпространена тезата за двойната окупация – германска и съветска. Ако утре Източна Европа се освободи от хватката на хегемона, ще бъде разпространена тезата за тройната окупация – продукт на поредната конюнктура.
Както е конюнктурно онова празно квадратче в календара на ООН. От една страна, чисто технически е обяснимо защо е празно, от друга страна, метафизично, перифразирайки Ницше – Ако твърде дълго се взираш в квадратчето, квадратчето ще се взре в теб…
“- Значи са жестоки, значи е вярно, че са жестоки, че избиват хората безмилостно? – прекъсна ме Мунте, като почукваше с бастуна си нервно по пода.

– Да, истина е – отговорих, – убиват беззащитните, бесят евреите по дърветата сред селските площади, изгарят ги като мишки в собствените им домове, разстрелват селяните и работниците по колхозните дворове и фабрики. Виждал съм ги да се смеят, да ядат, да спят под сянката на трупове, увиснали от клоните на дърветата…
След това той ме попита дали е вярно, че немците са избивали и птичките.

– Не, не е вярно – отвърнах му аз, – нямат време да се занимават с птичките, то едва им стига за хората…
Аксел Мунте (шведски лекар и писател – бел. авт.) повдигна глава, свали черните си очила, изгледа ме с живите си и хитри очи и се усмихна.

– Слава богу, че германците не избиват птичките – заключи той, – безкрайно съм щастлив, че не избиват птичките.”
Курцио Малапарте (роден като Курт Цукерт) пише романа си “Капут” (издаден през 1944 г.), докато е военен кореспондент на вестник “Кориера де ла сера” в окупираните части на СССР, включително Украйна.
Книгата е едно от най-разтърсващите изобличения на фашизма, писани от първо лице, от очевидец. “Капут” е едновременно литературна творба и репортаж от първо лице на низостите на човешката природа – от Хърватия, през Румъния, Полша, СССР до Италия.
Малапарте пътува през свят, в който царува веселото и жестоко чудовище Капут, по думите на писателя. “Капут” от немската дума за нещо счупено, приключено, свършено, но и “капут” от еврейското Kopparoth – жертва, а още и френското Capot – победен, и още – пропадане и раздвояване, по речник от 1860 г., посочен от самия автор.
Така в лицето на “Капут” се отразява онази тогавашна Европа, на развалини и морален погром, описана от Малапарте. Европа, в която убиват за забавление деца, вадят очи (18 килограма в кошница, на външен вид, може да ги объркаш със стриди), събуват обущата на мъртъвците, като натискат с крак коремите им.
“Между два гроба лежеше мъртва жена. Зад оградата виеше куче.” Това е епитафия на един цял свят.
“Капут”, пише в предговора към изданието на “Профиздат” от 1988 г. рецензентът Венко Христов, е “лицето на филистера, повярвал, че е свръхчовек, издигнал убогостта на своя духовен свят в еталон на култура, своите норми на морал в общовалидни, дори своите опошлени чувства в единствено възможни.”
Не е задължително да премервате с тези думи някои обстоятелства от днешния ни европейски ден, но пък не е и забранено.
Видно е за каква памет става дума в Деня на паметта и помирението. Но с какво трябва да се помирим и защо да го правим изобщо?
Преди няколко години по повод въвеждането на Деня на памет и помирение в Украйна, депутатът от партията на Володимир Зеленски “Слуга на народа” Максим Бужански написа следните редове в социалните мрежи: “Когато за първи път дойдох в Израел като момче, първото място, на което отидох, беше Яд Вашем… Застанете пред обелиска в чест на Януш Корчак. Влезте в стаята с абажури от човешка кожа, със снимките на чудовищни експерименти и тези, върху които са извършени. Кажете им, че има нужда от помирение, няма какво да празнувате, кажете им кой според вас е виновен, кой на кого е помогнал и кой кого е победил.”
Фактът, че тези въпроси продължават да се задават, да се дискутират (а това основно се върши в угода на антируския дискурс, защото Русия е носителят на образа на Победата), показва за мен само едно – Европа не е победила “капута”, дори не се е помирила с “капута” си. Тя се е примирила с него.
И поради това сега балансираме на ръба на бездната.