Европейски разочарования и униние

В Евросъюза отбелязаха 20-годишнината от най-голямото в историята си разширяване. На 1 май 2004 г. неговите редици попълниха едновременно десет държави – Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария и Чехия. По този случай в различни краища на Съюза се състояха тържества, на които чиновници от различен ранг произнесоха празнични речи. В дисонанс прозвуча гласът само на главния смутител в Европа – унгарския премиер Орбан, който отново не пожали критики по адрес на Брюксел.

“Ние не се присъединявахме към такъв Евросъюз. През 2004 г. самият аз водих кампания за встъпване в ЕС и досега смятам, че в Съюза е по-добре, отколкото извън него. Но преди 20 години пред страните членки не стоеше въпросът те да приемат милиони имигранти, а държави като Унгария, които не са съгласни, ще бъдат принуждавани да го направят. Не се обсъждаше, че върху страни като Унгария, които са записали в конституцията си, че семейството е съюз между мъж и жена, ще се оказва натиск”, заяви той. Орбан изрази недоволство и от външната политика на ЕС – особено по отношение на конфликта в Украйна, предоставянето на оръжия и прекъсването на контактите с Русия. Той отбеляза също, че икономическите цели, които Унгария си е поставяла преди 20 години, така и не са били постигнати. Будапеща се е надявала да получи достъп до пазарите на Западна Европа, но са оказало, че ЕС преживява една след друга икономически кризи. Затова сега унгарците искат да развиват сътрудничеството си със страните от Африка и Азия и особено с Китай.

От думите на Орбан може да се извлече представа за претенциите, които може да са се натрупали и в другите “новаци” и приетите по-късно в ЕС – България, Румъния, Хърватия. Наистина преди 20 години Евросъюзът беше друг. Еднополовите бракове не бяха узаконени дори в Нидерландия, смятана за образец в спазването на “европейските ценности”. Първите стъпки обаче вече са направени в много страни.

Всъщност милионни тълпи имигранти не щурмуваха Европа. Но в Западна Европа още тогава вече имаше стотици хиляди имигранти от бивша Югославия, където бушуваше война. Освен това в Париж, Лондон, Амстердам или Стокхолм в началото на XXI век вече имаше огромни имигрантски гета с ядра на радикални ислямисти. Затова не може да се каже, че преди 20 години проблемът не е бил известен. Просто тогава “новите европейци” предпочитаха да не забелязват.

Колкото до достъпа до европейските пазари, Орбан малко преиграва. Още по време на подготовката за членство в ЕС стана ясно, че своите търговски марки в някаква степен можеха да запазят само две страни кандидатки – Чехия и Словения. Днес по равнище на доходите на глава от населението те вече почти се изравняват с Испания и Италия. Останалите така и си останаха бедни и загубиха големите си производства. Да излязат на западноевропейските пазари, могат единствено със селскостопанска продукция, и то със строго определени квоти, а по-голямата част от производствата принадлежат на чужди собственици.

Освен това Орбан прекрасно е знаел, че законите на ЕС стоят над националните и че отделните държави са длъжни да им се подчиняват. На всички нови страни членки да се обединят гласовете им в Европарламента, в Европейския съвет и в Еврокомисията все едно няма да им стигнат, за да блокират някое решение, съгласувано от богатите и знаменитите “стари европейци”. А именно външната политика е сферата, където се изисква единство и на всяка отделна страна може да се окаже натиск чрез лоста на парите. Всичко това беше известно от самото начало, но на такива “дреболии” тогава не се обръщаше внимание.

Трябва обаче да се отбележи, че и богатите и старите като Германия, Нидерландия, Австрия или Швеция имат от какво да са недоволни в процеса на разширяване на ЕС. То им струваше стотици милиарди евро. Само Полша, която сред новите членки е с най-многобройно население, е получила над 160 млрд. евро. Освен това на Запад се втурнаха милиони трудови имигранти, олицетворявани от събирателния  образ на полския водопроводчик. Те заемаха работни места на датчани или на белгийци и постепенно започнаха да получават холандски и шведски заплати, голяма част от които изпращаха в родината си.

На недоволството на Орбан отговори неговият главен идеологически противник – премиерът на Нидерландия и вероятен бъдещ генерален секретар на НАТО Марк Рюте. Той обърна внимание на факта, че Унгария и Полша нарушават принципа за разделяне на властите, като са подчинили на правителството централните си банки и съда. Наред с това, както са против от “натрапването на еднополовите бракове и имигрантите”, продължават да вземат пари от общоевропейските фондове.

Следвайки тази логика, нищо чудно Рюте да зададе на своите предшественици въпроса: вие кого сте приемали в ЕС? Излиза, че Полша и Унгария и ред други страни просто не са в състояние да изпълнят задълженията, които произтичат от членството. Главното от тях е да следват приетите в Брюксел решения. Става дума и за имигрантите, и за ценностите, и за външната политика. В Западна Европа с негодувание си казват: “Похарчихме стотици милиарди за строителството на пътища, летища, обновяване на сгради, а те, видите ли, на всичко отгоре са недоволни”.

Всъщност Орбан и Рюте стана живи символи на две различни Европи, обединили се под покрива на Евросъюза. Първият е представител на консервативна Европа, където се ценят традиционните ценности, изгражда се национална държава, където няма място за “чуждоземци”. Вторият е човек на Европа на “ценностите”, на Европа без граници, на мултикултурна Европа. Трябва да напомним обаче, че именно Рюте доста силно ожесточи миграционната политика на Нидерландия, но не е зачеркнал напълно плодовете на своите предшественици.

Всеки път, когато “Европа на Орбан” и “Европа на Рюте” се сблъскват, възниква един и същ въпрос: няма ли тези сблъсъци да разрушат Евросъюза. Твърде трудно ще бъде да се спогодят Унгария и Нидерландия. А между тях има и други варианти като Италия или Чехия. Има още България и Румъния, които заради циганските проблеми и високото равнище на корупцията бяха пуснати само частично в Шенгенската зона.

Тук Орбан предлага точен отговор: “вътре в ЕС е по-добре, отколкото извън него”. Всички проучвания на общественото мнение показват, че едва 20 процента от унгарците искат страната да напусне Евросъюза. По-евроскептично са настроени жителите на Австрия, Ирландия и особено на Дания с нейните 27 на сто. Това “лидерство” на датчаните е напълно обяснимо – част от техните територии (Гренландия и Фарьорските острови) не влизат в ЕС, тяхното жизнено равнище е високо и дори имат – макар и малки, свои ресурси на петрол и газ. Това е само една от причините, поради които датчаните могат да пратят по дяволите поляците, румънците или латвийците, но засега се въздържат.

Напусналата ЕС Великобритания поначало беше инородно тяло в него. Тя си има свой англосаксонски свят, с който се отъждествява. Нито една друга страна не може да се похвали с нещо подобно. За по-богатите държави като Нидерландия и Дания Евросъюзът е средство за привличане вниманието на другите към собствените им интереси и капитали. За по-бедните като Унгария и Латвия това е финансова предпазна възглавница. За средните като Италия, Чехия и Словения – е едното и другото в еднаква степен.

Не бива да се забравя, че ЕС стои на общ цивилизационен фундамент – западното християнство. От него в някаква степен се отклоняват православните Гърция, Кипър, България и Румъния, но те дори обединени, на фона на основното ядро са дребна сила. Историята на общоевропейската идея е многовековна. Свой принос в нейното реализиране са внасяли едва ли не всички държави, включително и онези, които се присъединиха към ЕС на 1 май 2004 г. Затова, когато казват, че те имат право да са в ЕС, твърдението им има основание.

Следователно да се прави изводът, че разпадът на ЕС е близък, е най-малкото наивно. Същевременно твърде възможно е вътре в Съюза да се появят различни равнища на интеграция и на достъп до правото на вземане на решения. В такъв случай да попаднат сред “избраните” могат само три от “младоевропейците” – Чехия, Словения и Малта. Освен това противоречията в ЕС ще се запазят, а те са достатъчно сериозни. Това означава, че трети страни, нечленуващи в общността, може да ги използват в свой интерес. (“Известия”)