Васил Левски! Един не­ве­ро­я­тен урок по пат­ри­о­ти­зъм и чо­ве­ко­лю­бие

На 18 юли се на­вър­ш­иха 187 го­ди­ни от рож­де­ни­е­то на Ва­сил Лев­с­ки – най-пър­вия син на Бъл­га­рия.

“Лев­с­ки има­ше ръст сре­ден, тъ­нък и стро­ен, очи си­ви, поч­ти си­ни…” Те­зи ду­ми са на Иван Ва­зов. А Мар­ко Мар­ков­с­ки, ко­га­то сви­де­тел­с­т­ва за сре­щи­те на Апос­то­ла с жи­те­ли­те на Тро­ян през есен­та на 1871 г., на ня­кол­ко пъ­ти спо­ме­на­ва за не­го­ви­те “ог­не­ни и слад­ко­дум­ни ус­та”.

Го­ле­ми­ят стран­джан­с­ки кра­е­вед Ян­ко Ке­ре­мид­чи­ев, след об­с­той­ни про­уч­ва­ния, тра­си­ра мар­ш­ру­та на Лев­с­ки от ля­то­то на 1871 г., по вре­ме на вто­ро­то му по­се­ще­ние в Ца­риг­рад: Плов­див, Са­кар, ма­нас­ти­ра в Го­ля­мо Бу­ко­во, Бос­на, Звез­дец, Бръш­лян, Де­ре­кьо­во, Пи­рок, Ло­зен­г­рад, Ка­вак­лия, юж­ни­те скло­но­ве на Стран­джа, Ца­риг­рад. А из­вес­т­ни­ят в то­зи край прос­ве­ти­тел и де­ец на цър­ков­на­та бор­ба поп Пе­йо (Пе­тър Кип­ри­лов), кой­то лич­но от­веж­да Апос­то­ла от с. Пи­рок в Ло­зен­г­рад, а впос­лед­с­т­вие в Ка­вак­лия, в спо­ме­ни­те си сви­де­тел­с­т­ва, че Лев­с­ки пъ­ту­ва пред­ре­шен в стран­джан­с­ка но­сия под име­то Бор­да­ров…

Нас­ко­ро от­но­во (за кой ли път!) про­пъ­ту­вах раз­с­то­я­ни­е­то от сто­ли­ца­та през Бур­гас за Мал­ко Тър­но­во. Как­то ви­на­ги, и се­га осо­бен тре­пет усе­тих в от­сеч­ка­та Бос­на – Звез­дец – Бръш­лян. Пъ­тя на Лев­с­ки!

Ко­га­то от мор­с­кия град наб­ли­жих Бос­на, от­към за­пад се за­да­де един дос­то­ле­пен път­ник. В стран­джан­с­ка но­сия. Ръст – сре­ден, тъ­нък и стро­ен. Очи си­ви, поч­ти си­ни. И с ог­не­ни­те си слад­ко­дум­ни ус­та ми се пред­с­та­ви – Бор­да­ров.

Той ид­ва­ше от Го­ля­мо­бу­ков­с­кия ма­нас­тир, из­вес­тен ка­то “Жи­воп­ри­ем­ний из­точ­ник” (“Све­та Пет­ка”). В днеш­ни­те бъл­гар­с­ки час­ти на Стран­джа то­ва е един­с­т­ве­ни­ят въз­с­та­но­вен ма­нас­тир. Пре­вър­нал се в ос­но­вен ре­ли­ги­о­зен пок­лон­ни­чес­ки цен­тър за мес­т­ни­те бъл­га­ри.

Мъл­ча­ли­во и сми­ре­но пос­то­ях­ме два­ма­та на най-ви­со­кия връх, раз­по­ло­жен в цен­тъ­ра на Бос­нен­с­ки­те въз­ви­ше­ния. И за се­тен път от­чет­ли­во до­чух­ме во­пъ­ла от жи­те­ли­те на на­ми­ра­що­то се съв­сем наб­ли­зо се­ло Бя­ла во­да (ста­ро име – Ко­нак). В сво­я­та по­кър­ти­тел­на жал­ба, да­ти­ра­на от на­ча­ло­то на 1878 г., до ве­ли­кия княз Ни­ко­лай Ни­ко­ла­е­вич – глав­но­ко­ман­д­ващ ос­во­бо­ди­тел­ни­те рус­ки вой­с­ки, ко­на­че­ни пи­шат:

“…Хва­на­ха ни пър­вен­ци­те, ве­за­ха ги на дър­ве­та, го­ря­ха им но­ги­те, гла­ва­та, ско­пя­ва­ха ги и на­же­же­но же­ля­зо сла­га­ха на гър­ди­те. За­би­ва­ха но­жо­ве в гър­ди­те на же­ни и ре­жа­ха им уши­те за па­ри. Пи­съ­кът на из­мъч­ва­ни­те бе­ше кан­с­ки. Про­бо­де­ни де­ца ле­жа­ха по пъ­ти­ща­та и жал­ко въз­ди­ша­ха…”

При то­ва тро­га­тел­но опи­са­ние, тук – на връх Бос­на, мал­ко след за­поз­на­ва­не­то ни, Дя­ко­на ме пог­лед­на с ху­ба­ви­те си си­ви, поч­ти си­ни нав­лаж­не­ни очи и ме по­съ­вет­ва: “Гле­дай на­род­на­та ра­бо­та по­ве­че от всич­ко дру­го, по­ве­че и от се­бе си да я ува­жа­ваш!… Да се да­де пра­во­то на все­ки на­род, па и на все­ки чо­век, кой­то ис­ка да жи­вее поч­те­но и сво­бод­но… Ако спе­че­ля, пе­че­ля за цял на­род – ако из­гу­бя, гу­бя са­мо ме­не си”.

Про­дъл­жих­ме в дъл­бок раз­ми­съл на юг.

“Доб­ря дох­те в Звез­дец!” – то­зи над­пис от го­ля­ма та­бе­ла на хо­ри­ще­то (сел­с­кия пло­щад), до­сущ под сгра­да­та на бив­шия Дом на на­род­на­та ар­мия, ни при­вет­с­т­ва­ше с доб­ре дош­ли в се­ло­то с пре­диш­но име Гьок­те­пе. Лев­с­ки свой­с­ки се ус­мих­на – поз­нат му бе­ше мес­т­ния ди­а­лект.

След миг оба­че и жал­ба­та на гьок­те­пен­ци (звез­де­че­ни) до княз Ни­ко­лай Ни­ко­ла­е­вич от пър­ви­те дни на 1878 г. об­зе на­ши­те сър­ца. В нея те се оп­лак­ват от чи­нов­ни­ци­те, ко­и­то раз­по­ла­га­ли ка­то ца­ре в къ­щи­те им, без­чес­те­ли же­ни­те и на тръг­ва­не за­ди­га­ли как­во­то ис­ка­ли и кол­ко­то мо­же­ли. При ед­но на­па­де­ние тур­ци и ар­на­у­ти от­в­лек­ли 60 же­ни и мо­ми­че­та и мно­го не­вин­ни де­чи­ца из­к­ла­ли. През пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни око­ло 30 пър­вен­ци от се­ло­то би­ли уби­ти, обе­се­ни или от­в­ле­че­ни, най-мно­го от съ­сед­ни­те юру­ци…

При от­г­ла­са в ду­ши­те ни на те­зи ужа­ся­ва­щи съ­би­тия, в Звез­дец (по сре­да­та на об­щия ни път) Лев­с­ки се из­п­ра­ви пред мен с ця­ло­то ве­ли­чие на строй­на­та си фи­гу­ра и ми ка­за: “Цел­та ни в Бъл­гар­с­ко е брат­с­т­во с все­ки­го, без да гле­да­ме на вя­ра и на­род­ност. Ръ­ка­та си по­да­ва­ме все­ки­му, кой­то же­лае да про­ли­ва кръв с нас за­ед­но за жи­вот и сво­бо­да чо­веш­ка… Ако е за Бъл­гар­с­ко, то вре­ме­то е в нас и ние сме във вре­ме­то; то нас об­ръ­ща и ние не­го об­ръ­ща­ме”.

Пъ­тят ни про­дъл­жи още по на юг – към прос­ла­ве­но­то с учас­ти­е­то си в Илин­ден­с­ко-Пре­об­ра­жен­с­ко­то въс­та­ние се­ло Сър­ма­шик (днес – Бръш­лян). По­ра­ди за­па­зе­ния го­лям брой ста­ри къ­щи с важ­ни струк­тур­ни осо­бе­нос­ти, ха­рак­тер­ни за стран­джан­с­кия ре­ги­он, и бо­га­то­то си ге­ро­ич­но ми­на­ло, през 1982 г. се­ло­то е обя­ве­но за ар­хи­тек­тур­но-ис­то­ри­чес­ки ре­зер­ват. То­ва осо­бе­но сил­но за­ин­т­ри­гу­ва Дя­ко­на. Зна­чи ми­на­ло­то не е заб­ра­ве­но! С ге­ро­из­ма и се­бе­от­ри­ца­ни­е­то на бор­ци­те, но и със звер­с­т­ва­та на по­ро­би­те­ли­те.

През да­леч­на­та 1878 г. жи­те­ли­те на Сър­ма­шик, как­то ко­на­че­ни и гьок­те­пен­ци, по съ­що­то вре­ме на го­ди­на­та из­п­ра­щат сво­я­та жал­ба до княз Ни­ко­ла­е­вич. В нея те се оп­лак­ват от съ­сед­ни тур­ци и чер­ке­зи, ко­и­то пет пъ­ти об­ра­ли те­па­ви­ци­те, а зап­ти­е­та, след ка­то взи­ма­ли си­ре­не, мас­ло и мед, кол­ко­то мог­ло да но­сят, по­ис­ка­ли им и по 200 гро­ша ая­къ-те­ре (път­ни па­ри).

В Бръш­лян (пре­ди да се раз­де­лим) Апос­то­ла се обър­на към мен и на изпроводяк с ог­не­ни­те си слад­ко­дум­ни ус­та ми ре­че: “Аз съм пос­ве­тил се­бе си на Оте­чес­т­во­то още 61-во ля­то да му слу­жа до смърт и да ра­бо­тя по на­род­на­та во­ля… За Оте­чес­т­во­то ра­бо­тим, ба­йо, ка­жи ти мо­и­те и аз тво­и­те кри­ви­ци, па да се поп­ра­вим и все (за)ед­но да вър­вим, ако ще бъ­дем хо­ра.”

След те­зи не­го­ви ду­ми си взех­ме до­виж­да­не и той про­дъл­жи към Де­ре­кьо­во. Ед­но от най-буд­ни­те, прос­ве­те­ни и сго­вор­чи­ви в на­род­ни­те ра­бо­ти бъл­гар­с­ки се­ла по вре­ме на роб­с­т­во­то. С го­ля­мо и ху­ба­во бъл­гар­с­ко учи­ли­ще и (за­бе­ле­же­те!) две цър­к­ви! Тук през 1873 – 1875 г. е учи­тел­с­т­вал го­ле­ми­ят ре­во­лю­ци­о­нер и бли­зък дру­гар на Лев­с­ки Про­дан Сер­бе­зов. Днес Де­ре­кьо­во, по во­ля­та на та­ка на­ре­че­ни­те Ве­ли­ки си­ли, е на­пъл­но обез­бъл­га­ре­но, на­ми­ра се на тур­с­ка те­ри­то­рия и се на­ри­ча Де­ре­кьой.

В на­ча­ло­то на 1878 г. де­ре­кьов­ци съ­що из­п­ра­щат жал­ба до княз Ни­ко­ла­е­вич. В нея те се оп­лак­ват от про­чу­тия кър­сер­да­рин Али Пех­ли­ван, кой­то “мно­го хо­ра из­ко­лил, мно­го май­ки раз­п­ла­кал, мно­го мо­ми раз­мо­мил”. Оп­лак­ват се още и от под­ви­зи­те на ня­кой си Юмер ча­уш, кой­то за да обе­ре пър­вен­ци­те ги нак­ле­ве­тил, че са ко­ми­ти, а све­ще­ни­ци­те, ос­вен то­ва, от­ка­рал в Од­рин по ис­ка­не на гръц­кия вла­ди­ка за вто­ро ръ­ко­по­ло­же­ние. Се­ло­то би­ло на­пад­на­то от ре­дов­на тур­с­ка вой­с­ка и за да се спа­си от опо­жа­ря­ва­не, да­ло на бея всич­ко­то си зла­то и среб­ро и всич­ко дру­го “ми­ло и дра­го”.

Със си­гур­ност во­пъ­ла на неп­рек­лон­ни­те бъл­га­ри де­ре­кьов­ци е чул и пре­жи­вял и Апос­то­ла.

Пре­жи­вя­но­то от Бос­на до Бръш­лян за мен бе­ше не­ве­ро­я­тен урок по пат­ри­о­ти­зъм и чо­ве­ко­лю­бие. За­то­ва след раз­дя­ла­та зас­ти­нах на мяс­то, без да смея, а и не мо­жех да пом­ръд­на до­ри. Спо­хо­дих с пог­лед от­да­ле­ча­ва­щия се Дя­кон.

И раз­ди­ран от днеш­но­то ма­те­ри­ал­но среб­ро­лю­бие и ду­хов­но нис­ко­че­лие на част от на­ро­да ми и ня­кои от не­го­ви­те во­ди­те­ли, пре­ди фи­гу­ра­та на Лев­с­ки да се скрие и го­ра­та да я по­гъл­не, по­не­чих да из­ви­кам с всич­ка­та си си­ла след не­го:

“На­ро­де????”

Но опи­тът ми се ока­за нес­по­луч­лив. Съд­ба­та бе­ше ре­ши­ла да не сму­ща­ва ве­ли­ча­вия път на ве­ли­кия бъл­га­рин. В сре­да­та на тре­то­то де­се­ти­ле­тие на XXI век!

Ед­вам ус­пях да про­шеп­на та­зи ду­ма. Чу­ха ме са­мо на­ми­ра­щи­ят се наб­ли­зо един стар стран­джан­с­ки бук (на­вяр­но око­ло 200-го­ди­шен, съх­ра­нил в спо­ме­ни­те си съ­би­ти­я­та още от на­ча­ло­то на 19-ото сто­ле­тие), един кръ­жащ на­о­ко­ло бе­ло­гърб къл­вач (вклю­чен днес в Чер­ве­на­та кни­га на из­чез­ва­щи­те ви­до­ве) и един бла­го­ро­ден елен (кой­то, под­п­ла­шен от не­що, хук­на на­ня­къ­де).

А от по­со­ка­та на из­чез­ва­щия елен в близ­ка­та ко­рий­ка ми се по­до­чу­ха ти­хи стъп­ки и пла­хи гла­со­ве – на ня­ка­къв не­раз­би­ра­ем (нех­рис­ти­ян­с­ки, мо­же би) език. На­вяр­но по­ред­на­та пор­ция на­ти­ре­ни от юг към на­ша те­ри­то­рия “бе­жан­ци”…

Взрях се за пос­лед­но в от­да­ле­ча­ва­щия се Лев­с­ки. Той про­дъл­жи уве­ре­но своя път…

Ко­га­то се скри, аз свър­нах към Мал­ко Тър­но­во.

В жал­ба­та си до княз Ни­ко­ла­е­вич от яну­а­ри 1878 г. мал­ко­тър­нов­ци, меж­ду дру­го­то, пи­шат:

“Ва­ша свет­лость,

Взи­ма­ме сме­лость и ние жи­те­ли­те на Ма­ло-Тър­но­во, вед­но с чиф­ли­ци­те, и Ви под­на­ся­ме нас­то­я­ще­то про­ше­ние.

Стра­да­ни­я­та ни от го­ди­ни са не­из­б­ро­и­ми и не мо­гат да се опи­шат, за­то­ва ще из­бе­рем по-жа­лос­ти­ви­те, ко­и­то раз­къс­ват сър­д­ца­та ни, и ги пред­с­та­вя­ме пред Ва­ше­то чес­т­но ли­це.

Ко­га­то дой­де­ше не­кой ка­дия, кай­ма­ка­мин, кър­сер­да­рин или зап­тие, са­ми ста­ва­ха ца­ре и съд­ни­ци. В ко­я­то къ­ща ис­ка­ха, там вли­за­ха, из­пъж­да­ха с бой до­мов­ни­ка и из­пъл­ня­ва­ха звер­с­ко­то си по­ве­де­ние… Съ­що­то вър­ше­ха и всич­ки дру­ги чи­нов­ни­ци…

Как­во­то и да по­ис­к­ва­ше пра­ви­тел­с­т­во­то, ка­а­за­та ни (Ви­за) всич­ки те­го­би раз­то­вар­ва­ше вър­ху гър­ба ни, за­що­то сме бъл­га­ри… Оп­лак­вах­ме се на влас­ти­те, но те глу­ху­ва­ха. А ко­га­то ще­ха да съ­би­рат цар­с­ки да­нъ­ци, ид­ва­ха на лич­ни дни, ва­де­ха ни един по един от цър­к­ва и ни вкар­ва­ха в зат­вор по цял день…

След за­сел­ва­не на чер­ке­зи­те в окол­нос­ти­те ни, ние сме в об­са­да от тех. Жи­ва сто­ка не ни ос­та­ви­ха и ко­го­то срещ­не­ха по къ­ра, уби­ва­ха…

Не­ма да опис­ва­ме под­роб­но оп­лак­ва­ни­я­та, за­що­то ни­то кни­га би стиг­на­ла, ни­то вре­ме бих­ме има­ли, за­то­ва спи­ра­ме и при­па­да­ме пред ви­со­ко­то Ви под­но­жие и ча­ка­ме из­бав­ле­ние…”

Вля­зох в мал­кия град.

Там, къ­де­то от 1940 г., ед­ва две и по­ло­ви­на го­ди­ни след от­к­ри­ва­не­то й, та до днес мес­т­на­та гим­на­зия по ре­ше­ние на учи­тел­с­кия съ­вет гор­до но­си име­то на Апос­то­ла на сво­бо­да­та.

А не­да­леч от нея е ща­бът на мал­ко­тър­нов­с­ки­те гра­ни­ча­ри. В то­зи миг аз, слу­жи­ли­ят се­дем го­ди­ни в слав­ния Сед­ми гра­ни­чен мал­ко­тър­нов­с­ки от­ряд, си спом­них за сме­ли­те бой­ци и ко­ман­ди­ри от Пог­ра­нич­на­та стра­жа (1887-1946 г.) и Гра­нич­ни вой­с­ки (1946 – 1997 г.), как­то и за тех­ни­те дос­той­ни нас­лед­ни­ци – бъл­гар­с­ки­те гра­нич­ни по­ли­цаи (след 1997 г.)

И ги оп­ри­ли­чих ка­то доб­лес­т­ни сле­дов­ни­ци на Дя­ко­на.

То­га­ва си ре­кох – да, ние, бъл­гар­с­ки­те гра­ни­ча­ри от вто­ра­та по­ло­ви­на на ми­на­лия век, с приз­на­тел­ност и въз­хи­та при­ех­ме тра­ди­ци­и­те от бъл­гар­с­ки­те пог­ра­нич­ни стра­жа­ри, до­о­бо­га­тих­ме и раз­ши­рих­ме ги, и с гор­дост и са­мо­чув­с­т­вие ги пре­да­дох­ме на съв­ре­мен­ни­те бъл­гар­с­ки гра­нич­ни по­ли­цаи.

Пред пог­ле­да ми от­но­во из­п­лу­ва про­че­те­но­то за оня, не­из­вес­тен ка­то зва­ние и име за мен пог­ра­ни­чен стра­жар на­чал­ник, чий­то про­фе­си­о­на­лен път свър­з­вам с па­мет­та за вой­во­да­та Ге­ор­ги Кон­до­лов. И не­го­ви­те най-вер­ни съ­рат­ни­ци пре­об­ра­жен­ци. Как­то и за един из­вес­тен бо­ец от вре­ме­то на Гра­нич­ни вой­с­ки. И за не­го­ва­та май­ка…

Вой­во­да­та Ге­ор­ги Кон­до­лов е ро­ден през 1858 г. в мал­ко­тър­нов­с­ко­то се­ло Ве­ли­ка (днес в Тур­ция). На кон­г­ре­са в мес­т­ност­та Пет­ро­ва ни­ва (Стран­джан­с­ко­то Обо­ри­ще) е оп­ре­де­лен за на­чал­ник на всич­ки въ­о­ръ­же­ни си­ли в Од­рин­с­ко по вре­ме на Пре­об­ра­жен­с­ко­то въс­та­ние (1903 г.). След кон­г­ре­са Кон­до­лов по­веж­да че­та­та си към се­ло Пас­па­ло­во (днес в Тур­ция), къ­де­то в де­ня на обя­вя­ва­не­то на въс­та­ни­е­то (6 ав­густ 1903 г.) е убит от вра­жес­ки кур­шум. В пред­с­мър­т­ния си час се об­ръ­ща към чет­ни­ци­те със зна­ко­ви­те си кри­ла­ти ду­ми: “Де­ло­то е свя­то! Прок­ле­ти бъ­де­те, ако не про­дъл­жи­те бор­ба­та!”. Бой­ни­те му дру­га­ри го пог­реб­ват в Пас­па­ло­ва­та мо­ги­ла.

На 5 сеп­тем­в­ри 1925 г. пе­ти­ма мал­ко­тър­нов­с­ки смел­ча­ци пре­об­ра­жен­ци – съ­рат­ни­ци на вой­во­да­та, на­че­ло с Леф­тер Ме­чев, пре­ми­на­ват тай­но бъл­га­ро-тур­с­ка­та гра­ни­ца, дос­ти­гат Пас­па­ло­ва­та мо­ги­ла на тур­с­ка те­ри­то­рия, из­ко­па­ват и из­важ­дат кос­ти­те на Кон­до­лов и ги пре­на­сят в Мал­ко Тър­но­во. Та­зи не­ле­гал­на ви­со­ко­рис­ко­ва, но с из­к­лю­чи­те­лен ро­до­лю­бив за­ряд опе­ра­ция те ре­а­ли­зи­рат с ак­тив­но­то съ­дей­с­т­вие на на­чал­ни­ка на бъл­гар­с­кия гра­ни­чен пост в мес­т­ност­та Ку­ку­ла­рят.

До ав­густ 1958 г. кос­ти­те се съх­ра­ня­ват в пра­вос­лав­на­та цър­к­ва “Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но” в Мал­ко Тър­но­во (хра­мът е из­г­ра­ден с по­мощ­та на рус­ки­те вой­ни­ци по вре­ме­то на Рус­ко-тур­с­ка­та вой­на през 1829 г.), а след то­ва в спе­ци­ал­на­та кос­т­ни­ца в ос­но­ва­та на из­г­ра­де­ния па­мет­ник на Пет­ро­ва ни­ва.

То­зи бъл­гар­с­ки пог­ра­ни­чен стра­жар мо­жем с пъл­но ос­но­ва­ние да пос­та­вим в ре­ди­ци­те на пос­ле­до­ва­те­ли­те на Апос­то­ла. Как­то, меж­ду впро­чем, са­ми­ят вой­во­да Ге­ор­ги Кон­до­лов и не­го­ви­те бой­ни дру­га­ри ко­ми­ти­те Леф­тер Ме­чев, Ге­ор­ги Че­пов и ос­та­на­ли­те.

На вся­ка крач­ка в гра­да ме след­ва­ха и не­из­б­лед­ня­ва­щи­те об­ра­зи на ге­ро­и­те гра­ни­ча­ри, слу­жи­ли в мал­ко­тър­нов­с­кия гра­ни­чен от­ряд. Ос­та­на­ли за­ви­на­ги два­де­сет­го­диш­ни. Един от тях е уби­ти­ят от за­са­да Па­вел Ев­ти­мов.

Еф­рей­тор Па­вел Сто­и­лов Ев­ти­мов е ро­ден през 1935 г. в Со­фия. Пос­тъп­ва в Гра­нич­ни вой­с­ки през 1954 г., ста­ва от­ли­чен гра­ни­чар, спе­чел­ва ува­же­ни­е­то и лю­бов­та на це­лия ли­чен със­тав на зас­та­ва­та. На 6 юли 1955 г. па­да про­ни­зан от вра­жес­ки кур­шум по вре­ме на из­пъл­не­ние на во­йн­с­кия си дълг в със­та­ва на гра­ни­чен на­ряд по ох­ра­на на гра­ни­ца­та. Де­се­ти­ле­тия на­ред зас­та­ва­та, в ко­я­то е слу­жил – на­ми­ра­ща се на мес­т­ност­та Лъ­ки­те в ра­йо­на на Мал­ко Тър­но­во – но­си не­го­во­то име.

А на 12 юли съ­ща­та го­ди­на – шест дни след смърт­та му, не­го­ва­та май­ка Гъ­лъ­би­на Ев­ти­мо­ва на­ми­ра си­ли и пи­ше от сто­ли­ца­та тро­га­тел­но пис­мо до во­и­ни­те със зе­ле­ни па­го­ни. Ето пъл­ния текст на та­зи го­ля­ма бъл­гар­ка, ко­я­то с пра­во мо­жем да на­ре­чем дос­той­на сле­дов­нич­ка на Апос­то­ла:

“Скъ­пи гра­ни­ча­ри, свид­ни мои си­но­ве!

В дни­те, ко­га­то май­ки­те от 66 стра­ни прок­ли­на­ха вой­на­та и раз­ру­ше­ни­я­та, за­ра­ди щас­ти­е­то на сво­и­те си­но­ве и дъ­ще­ри, под­ло от за­са­да вра­го­ве­те прос­т­ре­ля­ха свид­ния ми не­заб­ра­вим син гра­ни­ча­ря Па­вел Сто­и­лов Ев­ти­мов.

Те­зи, ко­и­то стре­ля­ха сре­щу си­на ми и го уби­ха, теж­ко ра­ни­ха и мен, раз­къ­са­ха сър­це­то ми, но знай­те, скъ­пи си­но­ве, че сър­це­то ми ма­кар и ра­не­но е ця­ло­то ва­ше, на всич­ки гра­ни­ча­ри.

Жи­вея и ще жи­вея за вас, за мал­кия ми син Бо­жи­дар, кой­то ще про­дъл­жи де­ло­то на своя бат­ко.

Ми­ли си­но­ве, бъ­де­те ви­на­ги нащ­рек, оръ­жи­е­то ви­на­ги да е за­ре­де­но и го­то­во да на­ка­же все­ки под­лец, все­ки уби­ец, кой­то би се ре­шил да по­чер­ни и дру­ги май­ки.

Оби­чай­те и па­зе­те Ро­ди­на­та!”

На връ­ща­не от Мал­ко Тър­но­во, по об­рат­ния път, жал­би­те от­но­во ка­то оси ме про­низ­ва­ха. От всич­ки стра­ни, от по-от­б­ли­зо и от по-да­леч. Но­се­щи по­кър­ти­тел­на ин­фор­ма­ция за без­б­рой­ни зли­ни…

А те, из­ло­же­ни­я­та (жал­би­те) до ве­ли­кия княз Ни­ко­лай Ни­ко­ла­е­вич от яну­а­ри и фев­ру­а­ри 1878 г., са от всич­ки бъл­гар­с­ки стран­джан­с­ки се­ла. В тях по един по­кър­ти­те­лен на­чин се ри­су­ват тур­с­ки­те, чер­кез­ки­те и ар­на­ут­с­ки­те на­па­де­ния, гра­бе­жи, краж­би, па­ле­жи, без­чин­с­т­ва, без­чес­тия, убий­с­т­ва и дру­ги жес­то­кос­ти, как­то и гръц­ки­те ин­т­ри­ги и пре­да­тел­с­т­ва вър­ху ту­каш­ни­те бъл­га­ри. След вся­ка жал­ба след­ват под­пи­си на пос­т­ра­да­ли­те и пе­ча­ти.

И от се­вер, и от юг ме връх­ли­та­ха ав­тен­тич­ни­те сви­де­тел­с­т­ва за пре­вър­на­ти­те в пе­пе­ли­ща се­ли­ща, за жес­то­ки­те убий­с­т­ва, за мно­го­то хо­ра хвър­ле­ни жи­ви в огъ­ня, за из­мъч­ва­ни­те с на­же­же­ни ват­ра­ли по гър­ди­те и ли­ца­та, за по­бо­и­ща­та до оса­ка­тя­ва­не, за не­по­сил­ни­те да­нъ­ци, за из­ну­ри­тел­ния труд по имо­ти­те на по­ро­би­те­ли­те, за от­к­рад­на­ти­те по­къщ­ни­на, хра­на и до­би­тък, за…

Ще спо­де­ля са­мо част от тях.

На се­вер от Мал­ко Тър­но­во:

Тра­гич­на би­ла съд­ба­та на Урум­кьо­во (Ин­дже­вой­во­до­во), къ­де­то чер­ке­зи и тур­ци из­вър­ши­ли го­ле­ми без­чес­тия с мом­че­та и мо­ми­че­та от 8 го­ди­ни на­го­ре, след ко­е­то ги уби­ва­ли…

Го­ля­мо е би­ло тег­ло­то на за­бер­ци – на­же­же­ни свре­де­ли въ­ви­ра­ли в срам­ни­те им час­ти…

Ви­зи­че­ни пи­шат, че чер­ке­зи мно­го же­ни оз­ло­чес­ти­ли…

И още, и още… Как­то за Ин­дже вой­во­да, За­бер­но­во и Ви­зи­ца. Та­ка и за ос­та­на­ли­те стран­джан­с­ки се­ли­ща в днеш­на Бъл­га­рия. Те по­лу­ча­ват сво­бо­да­та и се при­съ­е­ди­ня­ват към Ро­ди­на­та 35 го­ди­ни след ос­во­бо­ди­тел­на­та Рус­ко-тур­с­ка вой­на от 1877 – 1878 г.

На юг от Мал­ко Тър­но­во:

Пас­па­лов­ци се жа­лят, че тур­ци и чер­ке­зи им взи­ма­ли чиф­то­ве­те с ко­ли­те, ка­ра­ли ги да им ра­бо­тят ни­ви­те, а в то­ва вре­ме те раз­по­ла­га­ли с же­ни­те им…

Бла­че­ни и ма­джур­ци се оп­лак­ват: “От как е кур­ди­са­но се­ло­то ни, ба­щи и де­ди и ние се­га сме ро­би на тур­ци­те…”

Тро­га­тел­но е из­ло­же­ни­е­то на ве­ли­ча­ни: “Ка­то ни съб­ли­ча­ха го­ли, на­маз­ва­ха ни с мля­ко, за да ни ха­пят му­хи­те и пос­ле ни би­я­ха с би­чо­ве до по­си­ня­ва­не… Срам ни е да ка­жем как­во вър­ше­ха с же­ни­те и де­ви­ци­те…”

Пир­гоп­лов­ци пи­шат, че от­ко­га­то дош­ли чер­ке­зи­те, не мо­гат да из­ля­зат по кър­с­ка ра­бо­та от тех­ни­те краж­би и убий­с­т­ва. При ед­но пос­лед­но на­па­де­ние, съв­мес­т­но с тур­ци, на­вър­за­ли мъ­же­те, об­ра­ли къ­щи­те и с же­ни­те вър­ши­ли во­ля­та си…

И още, и още… Как­то за Пас­па­ло­во, Бла­ца, Ма­джу­ра, Ве­ли­ка (род­но­то се­ло на Ге­ор­ги Кон­до­лов) и Пир­гоп­лу. Та­ка и за ос­та­на­ли­те нав­ре­ме­то чис­то бъл­гар­с­ки или с пре­об­ла­да­ва­що бъл­гар­с­ко на­се­ле­ние стран­джан­с­ки се­ли­ща. Те днес, как­то спо­ме­на­то­то по-го­ре Де­ре­кьо­во, са на­пъл­но обез­бъл­га­ре­ни и се на­ми­рат на тур­с­ка те­ри­то­рия. Не­ка да пов­то­рим – по во­ля­та на та­ка на­ре­че­ни­те Ве­ли­ки си­ли!

Те­зи воп­ли със си­гур­ност ги е чул и Дя­ко­на. И ги е пре­жи­вял… Дъл­бо­ко и теж­ко! Ис­к­ре­но и мъ­чи­тел­но! За раз­ли­ка от ев­ро­пей­с­ки­те и све­тов­ни­те ко­ло­ни­за­то­ри…

А аз днес с уми­ле­ние и гор­дост си при­пом­ням ду­ми­те на още един ве­ли­чав бъл­га­рин – за на­пи­са­но­то през 1875 г. от Бо­тев:

Не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние е про­чу­та­та Са­ра­ви­по­ва афе­ра в стран­джан­с­кия край – бунт сре­щу про­из­во­ла на мес­т­ни­те мух­та­ри при съ­би­ра­не­то на да­нъ­ци­те, ръ­ко­во­ден от бра­тя­та Сто­ян и Же­ляз­ко и май­с­тор То­ма Емен­джи­я­та. Бун­тът пре­диз­вик­ва въз­тор­га на Хрис­то Бо­тев, на­ме­рил из­раз във вес­т­ник “Зна­ме” от 17 май 1875 г.: “Да жи­ве­ят на­ши­те бра­тия и юна­ци в Мал­ко Тър­но­во! Тех­ни­ят при­мер е за по­чит, за ува­же­ние и за под­ра­жа­ние.”