Елит ли!? Я най-добре да дойде коректорът!
Петър Герасимов
Напълно съм сериозен. Предлагам да се въведе коректорска служба (с държавни правомощия), която да се занимава с устния и писмен език на цялото парламентарно и партийно войнство. Защото гаврата с нашия беден български език е нещо наистина вече непоносимо – като се почне от неудържимата лавина чуждици, та се свърши с т. нар. езикотворчество на наши знайни и незнайни политици.
Демокрацията си е демокрация, свободата на индивида – свобода, но нищо не оправдава слободията на полуграмотните. А те са цяла армия. „Език мой – враг мой“, успешно може да стане девиз на все по-неукия и опростачен, но претенциозен и арогантен т. нар. нашенски елит.
Спомням си, какъв културен шок получих преди повече от шейсет години, когато постъпих в родната казарма. Оказа се, че в нашата рота над стотина здрави и прави момци имаше… двама (Да!) завършили гимназия. Толкова! Но най-страшното бе, че останалите се кипреха с образователен „ценз“ – четвърти, пети, та дори шести клас. Това, което споменавам, контрастира много с визията за т. нар. всестранно развита личност…
Днес, техните деца и внуци, макар и кичещи се с дипломи от родни и чужди университети, очевидно са поели щафетата на хроничното малокултурие, особено що се отнася до езика Кирило-Методиев и Паисиев.
Ето харвардският питомец Кирил Петков за има-няма две години в политиката роди бисери като този за „куролацията“, „литмуса“, „петата колонИя“, за „борбата с антикорупцията“ и даже откри на картата „сиЦИлиевата долина“.
Или пък живият “класик” Бойко Борисов с неговите “Аз съм прост и вие сте прости”, с “лошия материал”, “тулупите” и “мисирките”, с “Мата Хари” и с “ПКП”, с които обогати политическия изказ.
Но да мина на една езикова бълха, полазила по всички чаршафи на родната политическа реч. Става въпрос за думата „експертиза“, която се употребява на път и под път, всеки ден и час. И то като качество/харастеристика на личността. А експертиза всъщност е ПРОЦЕС (на разследване, оценка, изучаване), а не КАЧЕСТВО на този или онзи. За последното си имаме думичката „специалист“, ама кой да я знае.
Напоследък се сътвори и една нова политическа боза – думата „опорка“. Този политик използвал „опорки“, онзи общественик – също. А може би тази диалектна думичка е свързана с тояжката на баба ти Ненка от село Горно Нанадолнище, която нямала пари да си купи бастун. А що се отнася до смисъла – терминът влиза в словосъчетания като „опора на…“ или „опирам се на…“, когато става дума за човек използващ или цитиращ послушно мислите и позициите на другиго – било на партийния лидер, било на партийния пресцентър. За собствените им мисли и за тяхната хронична липса – не смея и да питам!
Подобни примери са десетки и стотици. Същата участ сполетява и нещастни глаголи като добре познатия и точен „ставам“ с глагола „случва се“. Сега, по нечие „мъдро“ внушение нищо не СТАВА, а се СЛУЧВА! Както казват „не по врат, а по шия“…
Толкова за „експертизата“ на нашите юнаци от обществено-политическата сцена. Страшното е, че някои младоци с литературни претенции се опиха от тази слободия и решиха, че в парламента, където навремето се чуваха наистина силните слова на големите оратори – от Кирков до Дертлиев – могат да сричат общи фрази и клишета.
Или че могат да напишат дебели романи… изцяло на диалекта на родните си села. Защото навремето, при социализма, само един „титан“ на селското творчество, небезизвестният Ст. Ц. Даскалов си позволяваше да пише на родния си диалект от село Лиляче, Врачанско. Толкова прекаляваше, че покойният проф. Иван Сарандев, тогава млад критик, си позволи да публикува в „Младеж“ (вестника, където тогава работех) една словесна волност. Цитирам откъса по памет: „Ако (Ст. Ц.) продължава в същия стил, българският читател скоро ще може да прочете следната рецензия: „Подкорусен от гьостерицата на творческия си зибел, авторът сърчано се е почеплездил на нова творческа висота“. Разяреният летописец на родното село влетя следващия ден след публикацията в редакцията и започна да търси по стаите Иван, за да му тегли един здрав врачански бой. Колегата се беше укрил предвидливо на друг етаж, а ние, останалите, умирахме от смях. И смешно, и тъжно…
Та думата ми беше – да дойде коректорът!
*Петър Герасимов е журналист с над 55-годишен стаж във в. „Кооперативно село“, сп. „Младеж“, сп. „Отечество“, в. „Работническо дело“, „София прес“, в. ЗЕМЯ. В момента е главен редактор на в. „Китай днес“
