Загадките на призрачния град Лоулан
Преди повече от 2 хилядолетия край бреговете на вече пресъхналото езеро Лобнор в пустинята Такламакан е процъфтявал един град, наречен Лоулан и по-известен на европейците като Крорайна. Той бил център на едно от 36-те древни царства в Западен Китай, основано през 176 г. пр. н. е.
В своя разцвет, владетелите на Лоулан управлявали обширна територия, простираща се от прохода Янгуан на изток, древния град Яни на запад, планините Аердзин на юг и Хани на север.
За първи път богатият търговски център се споменава в китайските исторически анали през 126 г. пр. н. е., в едно писмо на тогавашния хунски вожд до ханския император, в което се хвали, че е покорил „Юеджъ, Усун, Лоулан, Худзие и близките 26 държави“.
Същата година китайският пратеник Джан Циен пътува до Лоулан и го описва като богат и добре укрепен град. Поради стратегическото си разположение на Пътя на коприната, свързващ Китай със Запада, по време на династията Хан контролът върху Лоулан бил постоянно предмет на спорове между китайци и хуни. Това съперничество продължило много десетилетия, докато в 77 г. китайският пратеник Фу Дзиедзъ убил владетеля на Лоулан, с което царството попаднало окончателно под контрола на ханските императори и било преименувано на Шаншан.
През 260 г. китайците разположили в града военен гарнизон, но около век по-късно – през 330 г. го напуснали, вероятно поради липсата на вода, след като минаващата наблизо река Тарим, променила течението си.
Триста години по-късно – в началото на 7-и век – известният будистки монах Сюендзан, връщайки се от своето пътешествие на Запад, минал през Лоулан. Но това, което заварил от някога проспериращия търговски център, били само призрачните сгради и малцина души, останали от многобройното население. Почти по същото време градът внезапно изчезва от страниците на историята и потъва в пълна забрава за следващото хилядолетие до 1899 г., когато шведският пътешественик Свен Хедин попада случайно на неговите руини.
Откритието му предизвиква истинска сензация в археологическите среди от тази епоха, а Лоулан получава името „Източният Помпей“ заради внезапното му мистериозно изчезване. И докато за Помпей поне е известно, че е унищожен от изригване на вулкана Везувий, археологията и досега не е дала убедителни доказателства как процъфтяващият и многолюден търговски център Лоулан е западнал толкова бързо, без в района да са се водили опустошителни войни.
Една от тезите е, че градът е изгубил битката с природата и в резултат на унищожаване на горите в района, опустошителни пясъчни бури, промени в теченията на реките населението му е било принудено бързо да търси спасение на други места.
Това обаче, което продължава да буди съмнения, възможно ли е подобни природни бедствия да предизвикат толкова бързо упадък на процъфтяващото търговско средище на източната и западната култура, без да направят впечатление на хората от тази епоха и останат недокументирани.
Мистериите около Лоулан обаче не приключват с това: в града са намерени документи и предмети, които свидетелстват за уникална смесица на цивилизации, обясненията за която също са доста противоречиви. Знае се например, че официалният писмен език, който се използвал в града, е бил т. нар. пракрит, предшестващ класическия индийски език санскрит. Как обаче и защо отвъд труднопроходимото Тибетско плато и уйгурските пустини хората от Лоулан са започнали да използват именно индийско писмо, не е ясно.
Освен това, въпреки че е разположен далеч от центъра на китайската цивилизация, в Лоулан са открити ценни китайски ръкописи, като „Стратегии от времето на Воюващите царства“, което показва, че освен търговски център, градът е бил вероятно и средище на учени и интелектуалци, отворени и жадуващи да научат за света около тях.
Може би най-ценната от историческа гледна точка находка обаче е откритата през 1980 година. Това е отлично запазената мумия на младо момиче, което според учени е живяло преди 3800 години.
През тази епоха мумифицирането, освен в Египет, е било познато и практикувано и в Китай, но това, което объркало напълно археолозите били европеидните черти на жената. И търсейки отговор на този въпрос, те стигнали до единственото възможно заключение – че населението на Лоулан е било смесица от европеиди и монголоиди.
Как обаче хора с европейски черти са стигнали толкова далеч на Изток и са се установили там преди повече от три хилядолетия, е също въпрос, чийто отговор руините на призрачния Лоулан продължават ревниво да пазят.
