Защо Москва и Вашингтон никога няма да бъдат приятели

Както става ясно – краят на света може и да не е чак толкова далеч

Прокси войната между Москва и Вашингтон за геополитически контрол над Украйна продължава вече над 500 дни и мнозина анализатори в сферата на сигурността смятат, че двете страни са се доближили плътно до ръба на пропастта на третата световна война.

Сред белезите на продължаващата ескалация са ударите на украинската армия срещу моста, който свързва Кримския полуостров с Русия, в отговор на което Москва заплаши да атакува „най-слабото звена” на НАТО – стратегическия Сувалкски коридор, преминаващ покрай полско-литовската граница между Беларус на изток и руския Калининград на запад. Тези събития последваха решението на президента Байдън да изпрати 3000 резервисти в Европа, за да подкрепят НАТО и Украйна. Мнозина американци, уморени от навика на вашингтонския естаблишмънт постоянно да се намесва в чужди конфликти (този път с най-голямата ядрена сила в света), се питат дали Москва и Вашингтон изобщо могат да се разбират помежду си. Ето три основни причини, поради които те никога няма да бъдат приятели.

На  първо място, между двете страни съществува вкоренено от един век насам дълбоко недоверие, което не може лесно да бъде преодоляно. На второ място, всяка смята себе си за изключителна и помазана да оформи света по свой образ и подобие. И на трето място, американските и руските лидери дефинират националните интереси на своите страни – като геополитическия контрол над постсъветска Украйна например – по такъв начин, че просто нямаше как да не влязат в геополитически сблъсък, и то много преди началото на руската инвазия. Тоест сегашната прокси война между САЩ и Русия назряваше отдавна. В тази връзка следва да припомня няколко исторически факта.

Съединените щати прекъсват дипломатическите отношения с руския болшевишки режим през декември 1917 г., малко след като той поема властта в резултат от кръвопролитната Октомврийска революция. Америка не признава СССР чак докато Франклин Рузвелт не става президент през 1933-та. При това го прави последна от големите западни държави.

По време на Студената война, последвала Втората световна война, Русия и Съединените щати се смятат за основни противници, като всеки от тях се опасява, че другият би могъл да му нанесе изненадващ ядрен удар. Глобалната политика се обуславя от тези антагонистични взаимоотношения и до голяма степен се регулира от доктрината за „взаимно гарантираното унищожение“ (MAD, mutually assured destruction). Страните поддържат в бойна готовност част от огромния си ядрен арсенал, гарантирайки възможно най-бързия ответен удар, в резултат от което светът оказва застрашен от апокалипсис. Предполага се, че тази ядрена стратегия, при която всяка от суперсилите, на практика, е опряла зареден пистолет в главата на другата, ще сведе до минимум вероятността за нанасяне на ядрен удар от която и да било от тях.

Според разсекретен през 1993 г. доклад на ЦРУ, Съветският съюз е бил готов да започне ядрена война и да я спечели – оттук и желанието му конфронтацията да бъде ескалирана до много опасно равнище. Кубинската ракетна криза от 1962 г., по време на която Съветите разполагат ядрени оръжия в Куба, за да могат да възпрат евентуална американска инвазия след неуспешната операция на ЦРУ за сваляне на режима на Кастро, се смята за момента, когато светът се е оказал на ръба на ядрен конфликт между двете суперсили.

Наследството на тези отношения, изпълнени с недоверие, враждебност и страх, съществува и днес. Нито една от страните никога не се е отказала от убеждението, че именно другата е основният й съперник. В резултат от това, сътрудниците на службите за сигурност на двете страни, които получават добри пари, за да поддържат и разпалват недоверието между тях, продължават да повишават военния потенциал и да лансират доктрини, предназначени да ги защитят една от друга.

Макар че днес страхът на обществеността от ядрена война вече е по-слаб, оръжието не е изчезнало и може да бъде използвано буквално във всеки един момент. Русия и Америка притежават над 90% от глобалната ядрена мощ, а техните системи са в състояние на повишена бойна готовност. Путин разглежда изхода от военните действия в Украйна като екзистенциална битка, тъй като – както става ясно – краят на света може и да не е чак толкова далеч.

На второ място, за руската и американската култура е характерно традиционното чувства за уникалност и превъзходство и тъкмо то определя подходите им към националната сигурност. Учените са установили, че културните различия при хората започват да се проявяват още на тригодишна възраст, формирайки възприятието им за света и отношението към него.

Руснаците са изключително горда нация. Те населяват най-голямата държава в света, чиято територия включва 11 часови пояса и разполага с огромни природни ресурси. Руснаците изпратиха в космоса първия изкуствен спътник и първия астронавт, създадоха периодичната таблица на елементите, подариха на света балетите „Лешникотрошачката” и „Лебедово езеро” и оставиха огромно наследство в световната литература. А 20-те милиона жертви, които дадоха по време на Втората световна война, ги превърнаха в спасители на света от фашизма.

През цялата история на страната руските лидери култивират идеята за уникална и благословена от Бог цивилизация, която не е част нито от Изтока, нито от Запада. Чувството за имперска изключителност се предава от поколение на поколение, дори по времето на  комунизма. И царете, и комунистическите комисари с еднакво усърдие изтъкват руската загадъчност и непредсказуемост, увековечени толкова красноречиво от Уинстън Чърчил, който през 1939 г. нарича Русия „загадка, обвита в тайна и потънала в мистерия”. Пак той препоръчва и решението на руския въпрос: ключът се крие в националните интереси на тази страна.

Путин, този съвременен „цар Владимир”, възроди в Русия това чувство за изключителност, което беше значително отслабено от поражението в Студената война и разпадането на СССР. Също както и представата, че провидението е определило именно  тази велика държава да поведе останалите след себе си. Руският народ, който след разпадането на Съветската империя преживя съкрушителна личностна криза (американските политици така и не съумяха да оценят мащабите на това психологическо бедствие), откликна на призива на Путин „майка Русия” да си върне принадлежащото й по право място в света.

На свой ред, американците вярват в значимостта и достойнствата на личността, както и в свързаната още с бащите – основатели на САЩ, традиция, според която Бог е дал на всеки правото на живот, свобода и стремеж към щастие. Тези концепции, които изглеждат очевидни за американците, са чужди за руснаците, които поставят в основата на всичко благополучието на колектива, т. е. на нацията. Руснаците смятат, че сигурността на страната е по-важна от правата на индивида. Русия, която през цялата си хилядолетна история е била опустошавана от войни и разрушения, е прекалено фокусирана върху сигурността и смята, че прекомерната свобода носи хаос и нарушава стабилния баланс. Руснаците са дълбоко скептични относно мотивите на Вашингтон, тъй като са убедени, че Америка “изнася” демокрация в други страни, включително чрез военни намеси, с единствената цел да контролира тяхната политика и икономика.

Москва води ожесточена битка с Украйна, за да запази стратегическата буферна зона, която да я защитава от нейния основен противник в НАТО и желанието му да нанесе стратегическо поражение на Русия, както открито твърдят мнозина политици от Вашингтон, включително президентът Байдън. Съединените щати смятат, че всяка страна, без оглед на размерите й, има право на политическа и икономическа независимост. В тази връзка те разглеждат действията на Москва по отношение на постсъветските държави като „авторитарни и неморални”, а не като политика за постигане на силов баланс. Тоест системата на управление на САЩ, основаваща се на морални убеждения, противоречи на руския национализъм и политически прагматизъм.

Путин няма да върне Крим на Украйна, независимо какво ще му струва това. Ето защо той предислоцира своите най-боеспособни сили, в лицето на групата „Вагнер”, на стратегически оптимална позиция – в Беларус, която освен това наскоро получи и тактическо ядрено оръжие от Москва. В резултат от това силите на „Вагнер” се оказаха в непосредствена близост до Киев и границата на НАТО.

Русия е напълно наясно, че от 40-те години на миналия век насам военно-политическата стратегия на САЩ е насочена към възпиране, тоест предотвратяване на доминацията на Москва в Евразия. Според разсекретени наскоро документи – по времето на президента Роналд Рейгън Белият дом се е стремял да избегне ядрена война, като  работи едновременно за предотвратяване господството на една враждебна на САЩ държава или коалиция от държави на Евразийския континент и други стратегически региони и по възможност да подпомогне демократичните и националистическите движения в борбата срещу тоталитарните режими в съветската сфера на влияние.

По подобен начин, след разпадането на СССР, администрацията на президента Джордж Буш-старши се опита да предотврати доминирането на враждебна на САЩ държава в пространството на бившия съветски блок и „потенциално консолидиране на контрола върху ресурсите от такава враждебна сила“ в регион, който смяташе за критичен за сигурността на САЩ. Стремейки се да неутрализира демонстрацията на мощ от страна на САЩ, Путин обаче превърна в официална руска външна политика съпротивата срещу американските военни намеси в суверенни държави под предлог да бъдат защитени човешките права.

Нито Москва, нито Вашингтон имат стимули да смекчат политическия си курс. Съединените щати имат силни икономически връзки с Китай, които играят голяма роля в двустранните отношения, но в отношенията им с Русия такъв интерес липсва. Кремъл очаква, че двете страни и двамата президенти ще правят всичко необходимо, за да защитят и прокарат собствените си национални интереси, включително да се борят за постигане на окончателен контрол над Украйна – ако е необходимо, до последния украинец.

Антиамериканската политика на Путин намира отражение в следната оценка на един мозъчен тръст, поддържащ тесни връзки с Кремъл: „Съединените щати ще се стремят да отслабят и фрагментират останалия свят и преди всичко Голяма Евразия. И тази стратегия не зависи от това, дали в Белия дом има консервативна или либерална администрация както и дали между елитите има консенсус или не“.

Противоположните концепции за доверието превръщат нормализацията на отношенията между Русия и САЩ в непостижима цел. Но макар че никога няма да бъдем приятели с Путин и ръководената от него Русия, следва с всички сили и по всички възможни начини да се стремим да избегнем трета световна война.

 *Президент на консултантската компания Doctrine & Strategy Consulting, бивш офицер от Разузнавателното управление на Департамента по отбраната на САЩ, автор на книгите „Сценарият на Путин: тайният план на Русия за победа над Америка” и „Зеленски: случайният герой”. Анализатор на “Фокс Нюз”.

От сайта на списание “Геополитика”

Подзаглавието е на ЗЕМЯ