Защо събарят паметници?

Психополитология на явлението

Настъпи нова за обществото ни мода: събарят руски паметници. Като всяка друга мода в която и да било сфера на живота, и тази е дело на зли усилия, намерения, въображение. Но и на обществени потребности, които оправдават човешките усилия и ги легитимират като необходими и задоволяващи потребности на определена категория хора.

Но какви потребности могат да задоволяват събарянията на руските паметници?

Странно е, но има човешки общности, които изпитват подобни нужди и правят всичко възможно да ги осъществят. Това им помага да постигнат определени цели. Преди да ги заклеймяваме и назоваваме с епитети, няма да е лошо да помислим защо хора тръгват срещу други хора, остро засягат техните политически чувства, ала обективно вървят срещу себе си, понеже по този точно начин е изключено да изпълнят замисъла си. Но го правят. Правят го, ала искат и мечтаят за още: да се опияняват от подарената им власт, която компенсира комплексите им за малоценност и задоволява желанието им да изглеждат в собствените си очи и в полуусмивките на господарите си смели, решителни и верни на цивилизационния си избор. Пък ако ги потупат по гърбовете и им подхвърлят по 30 сребърника, те вече са се наситили от сладостта да бъдат „държавници“. 

Либералната държава и нейната идеология панически се страхуват от всичко, което се съмнява в тях и оспорва правотата на идеите, върху които са изградени. Те знаят своята аморална същност, античовешкия си характер и треперят пред възможността да бъдат разобличени и наказани. Затова е толкова мощна пропагандата, оправдаваща необходимостта от подобна държава и социално-икономическа система. Тази пропаганда не само брани държавата си, но и призовава постоянно за разширяване на нейните идеологически граници и разпространението си по целия свят. Затова и бе измислена т. нар. „глобализация“, която от глобална икономика бе преустроена в глобална култура, глобално общество, глобализъм. Разширението й става безалтернативно със сваляне на неудобни режими, бомбардировки, войни против непослушни „диктатори“, клевети и пълно дискредитиране на всяка власт, уредена по различен от либералния начин и служеща на друга идеология и нравствена идея.

Измислената от тази идеология държава стана задължителна форма на държавно управление, единствената, която бранела и гарантирала „правата на човека“. А всъщност, тя е единствената форма, която гарантира на САЩ и Западна Европа, че държавата ще им бъде лоялна и охотно и изцяло ще им предоставя за тяхно ползване територията, населението, суровините, полезните изкопаеми, пазарите, работната ръка. Затова и там биват налагани послушни режими и ликвидирани всички възможни опозиционни сили, за да няма изненади.

Такава система е наложена и в България.

И то стана мирно, без оръжия и бомби, но с активното участие на мобилизираните за дисиденти и борци срещу комунизма. По-късно, когато вече се бяха поотчаяли, че не получиха „полагаемото“ им се, те определиха времето на „смяната на системата“ като романтично. А „романтиката“ на тези дни бе началото на опустошението на България, на нейната индустрия, икономика, инфраструктура, образование, култура, здравеопазване, традиции. И нищо друго!

Когато отново настъпи жестоката реалност и митингите с големите концерти спряха; когато хората се поогледаха в себе си и около себе си, се видя, че нищо от граденото десетилетия почти не е останало. Но и нищо ново не е придобито. Освен разруха, мизерия, простотия, простащина. На всичко отгоре и националната държава я нямаше.

Това, което беше я заместило, за да продължим да живеем в държава, бе съвсем различно, немощно, неорганизирано, ръководено от хора неподготвени, посредствени, алчни, необразовани, но амбициозни, користни и продажни.

Членството на България в НАТО и Европейския съюз породи някакви надежди, но те бързо се разсеяха и доведоха до предела им антиевропейските настроения („евроскептицизма“ – както учено го наричат бившите преподаватели по научен комунизъм, а днес видни политолози и социолози). Нашите държавници показаха своето безподобно угодничество пред европейските чиновници заедно с неумението и нежеланието си да защитават националните интереси. Но то пък какви интереси можем да имаме в два съюза, в които сме привнесени за разнообразие и гарнитура на новия геополитически пейзаж.

Слабата държава означава слаба власт, немощна икономика, нисък национален авторитет, пошла култура, лошо образование, болни хора, липса на обществен ред, на спокойствие и сигурност. Най-малката негативна конюнктура в Европа веднага се стоварва върху България и предизвиква нови трудности. Да не говорим за високата заболеваемост, особено от сърдечно-съдови и онкологични болести, на населението и за тежкия демографски проблем. Младите нямат надежди, упования, перспективи в живота.

Колко дълго може да се поддържа спокойствието в една държава, която е в такова окаяно състояние? Възможно ли е в това болно общество да се намери здрав и умен човек, който да го изведе от тежкото състояние и му покаже пътя към избавлението и спасението?

Трябва да признаем, че дори да се появи такъв човек, едва ли ще го чуят и послушат. Обществото е тежко болно и има нужда да се лекува и тогава да мисли за пътя, по който ще върви. Не е негова работа да казва какво да се прави. Така ни учи и руският философ от края на ХІХ век Владимир Соловьов. Затова и болният мозък, подтикнат от външни намеси, му открива единствената истина: отклони вниманието на хората, дай им словесна храна, настрой ги едни срещу други, та дълго да се карат, а ако се сбият, още по-добре, защото напълно ще се омаломощят.

А през това време?

А през това време богатите ще стават по-богати, а бедните по-бедни; държавата напълно ще се разруши и дори може да престане да съществува. Но това нищо няма да означава и нищо няма да промени.

Трябва да признаем, че оценявайки злия ум и сатанинското мислене, проблемът с руските паметници е измислен, конструиран и въведен в българското общество по блестящ начин. Затова и предизвиква толкова шум, агресия, простащини. Цялото внимание на обществото е съсредоточено в него.

Изправени сме пред непозната преди ситуация. Няма решение за нея. Ще бъдем в нея, докато не се омаломощим напълно и не рухнем нравствено и интелектуално. Това, че ще е скоро, не е утешително.

Няма как да обясняваш на русофоба, че това, което върши, е глупаво и нечовешко; че то нас опустошава, изтощава и убива. Но и на него не прощава! Той не чува и не слуша думите, които се опитват да го вразумяват. Едно си знае и едно си бае. Умен, глупав, образован, неграмотен – какъвто и да е, той е напълно деградирал лумпен. Както се казва: такъв само сопата го оправя. Но как да го оправяш със сопа – нали е жив човек.

Ето логиката и смисълът на историята с руските паметници. 

В такива случаи е добре да се напомня, че трябва да се търси, намира и отстранява причината, а не толкова следствието.

Ще ми се да вярвам, че така ще постъпи и българското общество, когато събере достатъчно ум, разум и духовна сила…

Само да не е на куково лято!