Иван Гранитски за Евтим Евтимов: Той беше певецът на любовта и красотата

1.
През 2016 г. поетът Евтим Евтимов напусна пустата печална земя. Певецът на любовната магия, на виното, на възторженото преклонение пред магическите красоти на българската природа, на преклонението пред Пирин, Места, Беласица, Вардар, Струма… се превърна в част от колонадата братя-певци (според великолепната метафора на Павел Матев), които служат на българското Слово и от Отвъдното.
Съдбата ме сприятели с този удивително добър, благороден и честен човек, възхитителен поет, есеист и публицист, преди повече от четири десетилетия. Приятелството укрепваше и добиваше плът в почти всекидневната ни обща професионална и обществена дейност – отначало когато Евтим Евтимов беше директор на издателство „Народна младеж”, където излезе първата ми критическа книга „Поезия и поетическо самосъзнание”, после в бурните години в навечерието на политическата промяна, когато бях негов заместник главен редактор във в. „Литературен фронт”. След промените пък се превърнах в основния издател на неговото творчество, чрез издателствата „Христо Ботев” и „Захарий Стоянов”, където в продължение на повече от двадесет години се появиха девет тома избрани творби на поета, както и отделни негови оригинални книги.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: Паметна вечер ще отбележи 90 години от рождението на поета Евтим Евтимов
От 1992 до 2015 година, тоест почти четвърт век, с Евтим Евтимов и други български писатели организирахме няколкостотин литературни четения, дискусии, кръгли маси из цяла България. Дори през последната година от живота му, когато вече тялото страдаше, духът му беше бодър и непоколебим. Той възпламеняваше залите на селски читалища, младежки домове, музеи, галерии, училища и прочее с прочувствената си любовна лирика и силните си патриотични стихотворения, между които на първо място христоматийното стихотворение за отец Паисий, който обикаля още и проверява българската кръв…

2.

До последните си дни Евтим Евтимов продължаваше да пише. Неспокойната му душа се вълнуваше и страдаше от разпадните социални процеси, от попълзновението на нихилизма, от загубата на национални идеали, от потъпкването на традиционните за българина ценности. И понеже неговото главно оръжие бе Словото, той превъплъщаваше своя гняв или възторг, състрадание или осъждане, във великолепни нови стихотворения или есета. Последните му творби издателство „Захарий Стоянов” поднесе на българския читател със символичното заглавие „Приказка”. Някои от тях той вдъхновено е рецитирал пред мен и неговият достоен син – великолепния поет и приятел Венко Евтимов, когато сме се събирали с други общи приятели на чаша вино и раздумка.
В тези последни творби на поета са фокусирани всички най-плодотворни негови търсения и открития от дългогодишното му служение в храма на българското Слово. На първо място, става дума за болезненото усещане за съвременната трагична орис на поета. Евтим Евтимов продължава разсъжденията на друг голям поет – Андрей Германов, който още преди четири десетилетия каза: „самоубийствено живеем”. Реакцията на Евтим Евтимов и на други достойни съвременни поети категоричното отричане на днешната обществена практика на продажбата на всички идеали, на отказа от националното достойнство, от дълга към заветите на славното историческо минало и от честта.

3.

Евтим Евтимов до болка осъзнаваше, че има висш дълг към неговите предци, към Отечеството и към онези достойни негови синове, които загивайки в „битки победни / завещаха ми тези бразди.” Поетът вярваше, че неговия дълг е да продължи тяхната традиция, той не можеше да си представи своя живот, ако: „в коравата пръст не засея / няколко житни и нови зърна.” Той се чудеше откъде се пръкнаха толкова много рушители на съвременна България, гневеше се на онези, които за една нощ смениха идеи, идеали, ценности, стремежи и най-обикновената човешка почтеност, майкопродавците и отцеругателите, които заради изгодата и перспективите за нова кариера „ограбиха душата на народа / и вместо повече да се обича / на просяк уличен сега прилича.”
Избуяването на омразата, злобата, завистта, двуличието, подлостта, тревожеше съзнанието на поета и той отново припомняше, че единствено безкористната любов към Отечеството и служението на ползу роду могат да спрат процесите на нравствено разтление и погибел. Така се роди стихотворението „Клетва”, което се родее с прочутото стихотворение за отец Паисий:

Ти си моя майка и родина,
нека гръм ме удари,
ако утре те подмина.
Ти си църква свята и голяма.
Нека къщата ми се запали,
ако аз се отрека от храма.
Ти си мойто знаме православно.
Нека аз да ослепея,
ако над глава не те развея.
Ти си мойта златна книга.
Нека всеки ме проклина,
ако кажа стига.

В книгата има програмно стихотворение със символичното заглавие „Извор”. Става дума за изворът като метафора за чистотата на идеите, чистотата на таланта, чистотата на нравите и отношенията между хората. Евтим Евтимов е от поетите, които цял живот търсят чистотата и невинността на извора. И я откриват освен в достолепните и величавите примери от близкото и по-далечно историческо минало, така и в преклонението пред вълшебството и красотите на отечествената природа:

Колко близки и какви безкрайни
равнини лежат на шир и длъж,
колко горски извори и тайни,
колко изгреви и колко дъжд.
Бащина земя с надежди млади,
син съм на твои ветрове
аз съм дух на златни листопади,
детски глас сред силни гласове.

4.
Усещането за сливане с българската природа ражда неподправеното вдъхновение на поета, събужда жаждата му за живот, възпламенява благородните му душевни енергии. И той отново се любува както и в предишни свои творби на Струма, Места, Беласица, Вардар, Пирин и от вълшебната амалгама между история, обреди, легенди, и възхитителни пейзажи, се ражда истинската затрогваща поезия. Тази книга съдържа няколко прелестни баладични стихотворения, които, сигурен съм, ще влязат в всяка следваща сериозна христоматия на съвременната българска поезия – „Планинско село”, „Момиче с ябълки”, „Нощ край Струма”, „Южен пейзаж”, „Беласица”, „Бяло море”, „Ако няма мечтание”, „Две ябълки”.
Възпевът на примерите от героичното минало, любуването на магнетичните красоти на българските планини, реки, ждрела, урви, равнини, гори, вселената от билки и цветя, птици и животни, са най-силното лекарство с което поетът пречиства душата си от отровните миазми на скверната действителност:

Три конника бели навън се надбягват
да стигнат до топлия бряг на Егея,
последни усилия даже полагат –
и аз бързам за техния огън да пея.
Небето на Струма отсреща пренася
венеца планински, звездите на Мелник,
Беласица с медни кавали приглася,
нашепва легенди за дни неразделни.
А Места пристига с Орфеева лира,
зад нежните струни отново застава,
показва очите си гордия Пирин,
раздава поезия, радост и слава.

Не на последно място в тази книга трябва да посочим и редица стихотворения, които продължават една от най-важните линии в цялостното творчество на поета. Става дума, за обожествяването на любовното чувство, за преклонението пред любимата жена, но не само конкретната любима, а и Майката като върховен символ на състраданието, милосърдието, всеопрощението, за Майката Родина.
Последната лирическа книга на Евтим Евтимов „Приказка” е побрала творби, които по символичен начин емблематизират светлите енергии на преклонението пред отечествената природа, пред българската жена и майка, пред родните красоти и вълшебства и пред посланията на една величава, трагична, но и героична история.
Орелът на таланта на Евтим Евтимов лети над българските простори и епохи, и се любува на чудните гледки, рее се из висините, вслушва се в гласа на звездите и както казва самият поет в стихотворението „Орела на душата” „ражда приказки небесни”.