Иван Гранитски за “Енергията на българския дух”: Слава богу, българският народ е с устойчив генетичен код

В тази книга се прави опит да се проследи движението на енергията на българския дух, нейното притихване в епохи на вековно робство и нейното избухване в навечерието на Възраждането и особено след освобождението на България от османско робство.

Разбира се, ако гледаме глобално на периода от почти пет века робство, ще видим, че всъщност, макар българският дух да е бил приспан в петстотингодишен мъртвешки исторически сън, отделни искрици са проблясвали и са поддържали надеждата за бъдещо пробуждане. Тези искрици са припламвали в скитове и манастири (главно в Атон – Хилендарския и Зографския манастир) и разбира се, през XVI и XVII век в други монашески обители из стенещото под зверски гнет клето Отечество.

Всяка национална литература следва, свидетелства и изразява противоречивите и понякога твърде драматични пулсации на социума, опитва се да следи и отразява общественото развитие, духа на епохата, конкретните поколенчески различия, но и общите тенденции. От друга страна, самият обществен живот бива осмислен и облъчван от върховите творби и социалната енергия на творците.

Разбира се, тук много важна е степента на таланта на отделния творец и магическата способност да се внушават на обществото нови благородни идеи, които по-късно могат да се превърнат в практически цели.

Тук е мястото да конкретизираме какво разбираме под формулировката „енергията на отечествения дух“, както и в какви проявления тя се разгръща. След нашествието на османците на Балканския полуостров и загубата на държавност, следва ужасяващ период на геноцид върху населението, което заварват османците. Главната цел и стремеж на оцелелите и разпокъсани общности е да се съхранят физически. Една част от населението (предимно по-здрави и млади хора) са продадени в робство из източните пазари, друга част, както вече споменахме, са избити, а трета част се крият из планините и горите. Има и четвърта част, която очевидно започва да сътрудничи на новите завоеватели.

Унищожени са не само символите и знаците на държавната власт, но и огромна част от духовните опори на тогавашното общество – манастири, църкви, библиотеки и пр. В тези условия на небивали насилия и зверства човекът е доведен почти до скотско съществуване и възниква главният въпрос – физическото оцеляване и по възможност продължаването на рода.

В свое историческо изследване „България под въздействието на геополитиката“ акад. Константин Косев проницателно посочва, че в тази ситуация българите интуитивно са усетили, че спасението е в непрекъснатия демографски растеж. Но също така и поради това, че са съвършено обезправени, оцеляването им е свързано и с това да проявяват изключителна трудова активност, стопанска предприемчивост и постоянно духовно усъвършенстване.

Акад. Косев подчертава, че: „Именно техният материален и духовен просперитет неусетно от ден на ден руши устоите на османското господство. Не е случайно че тъкмо подвластните народи, в това число и българите, играят важна роля в процеса на зараждане и развитие на нови буржоазни обществени отношения в Османската империя. Това стои в основата на възрожденското обновление, обхванало българското общество през XVIII и XIX век“.

Слава богу, българският народ се оказва, че притежава силен и устойчив генетичен код. Това му позволява да не изчезне историческата му памет, паметта за рода, за миналото държавно величие, за една благородна и устойчива държавотворна традиция, развивана почти седем века преди падането под османско робство.

Ето защо можем да определим първата насока, в която се развива енергията на българския дух, като възстановяване на историческата памет, пробуждане на народностното самосъзнание.

От Аспарухова до Симеонова България в продължение на повече от три века, според сполучливата метафора на акад. Антон Дончев Балканският полуостров представлява врящо етническо гърне, в което се преплавят десетки етноси. Три от тях обаче – траки, прабългари и славяни, поставят началото на сравнително единно и хомогенно общество, което след приемането от християнството от княз Борис I получава собствено историческо самочувствие и започва да изгражда трайна историческа памет. Тогава става и невидимото смешение на обичаи и обреди. Богатите фолклорни традиции, създавани от споменатите три основни етнически групи, се успоредяват, взаимно си влияят и взаимопроникват.

 Двестагодишният период на византийско владичество не прекършва според нас вече добре оформените традиции. Много силен фактор тук става и единният език, който обединява териториите, в които се е простирало и Първото, а след това и Второто българско царство. Ясно е, че силната генетична памет, ярките расови обособености са надеждната основа, която предпоставя по-късно оцеляването на паметта за славната история на държава, род и традиции. И през следващите, почти пет века, липса на държавност, тази историческа памет, въплътена в силния генетичен код, е само приспана, но не и унищожена.

Благодарение на този запазен генетичен код става възможно епохалното дело на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански и стотиците знайни и незнайни духовни дейци и просветители, тайно и невидимо работили в оцелелите манастири, скитове и пр.

Така именно се подготвя почвата за второто важно проявление на отечествения дух – осъзнаването на националната самобитност и идентичност, която сплотява робската маса и я превръща в общност, готова да се бори и постигне националното си освобождение и самоопределение.

Главната заслуга на Българското възраждане е в това, че за кратък период се фокусират усилията на всички будни умове в поробеното Отечество и те осъществяват за две десетилетия грандиозна промяна на общественото съзнание.

Достатъчно е тук да припомним един много показателен факт. Когато след поредната руско-турска война и похода на генерал Дибич Забалкански (1828 – 1829 г.) делегация от обнадеждени наши съотечественици отива при него и моли за намеса на Руската империя за освобождаване и на българите след постигането на частично освобождение на Гърция и автономия на княжествата Влашко и Молдова, генералът директно пита просителите: „Ама какви сте вие, нямаме информация за такъв самостоятелен етнос!“, и попарва надеждите на делегацията. Но от този миг нататък до средата на века за две десетилетия узрява националното самосъзнание и самоопределение на доскорошните раи.

С усилията на споменатите вече просветители, първи стихотворци, публицисти, създатели и учители в килийните училища, читалищни работници и пр. вече е подготвена почвата за появата и на първите революционни дейци.

Необходимо е да се подчертае, че от средата на XIX век до навечерието на Априлското въстание ускорено започва да се развива предприемачеството по българските земи. Загниващата Османска империя има нужда от производство, от стоки (главно за армията) и поради това не пречи, а даже поощрява производителния устрем на българите.

Ето защо с възникването на първоначалните буржоазнопроизводствени отношения се появява и ново обществено съзнание. Разбира се, българското общество още не е класово разслоено и няма даже и наченки на класово съзнание, но бурно развиващите се буржоазнопроизводствени отношения подпомагат узряването на националното самоосъзнаване. Предприемачите, надарените със стопански нюх люде, много ясно разбират, че техните икономически интереси ще бъдат много по-добре защитени, ако те работят в собствена национална държава.

Но паралелно с националното самоосъзнаване и с офор­мянето на революционните кръгове в Белград, Браила, Букурещ и пр., узрява и още едно направление, в което се насочва пробуденият български дух. След националното самоосъзнаване идва и социалното пробуждане. Бившите раи започват да се борят не само за национално освобождение, но и за пробуждане на социалната активност. Европа, както знаем, по това време е разтърсена от ред национални революции, които обаче са събудили и изостреното социално чувство на доскоро поробените нации. И нашите дейци на Възраждането, особено революционните кръгове, и най-вече дейността на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, подготвят заедно с бъдещата национална революция и социалното самоосъзнаване на обществото, чиито членове започват да придобиват изострено чувство за социална справедливост, солидарност, стопански напредък и духовно разкрепостяване.

Именно затова акад. Косев подчертава: „При най-обща съпоставка на добрините и злините, преживени през различните периоди в миналото, Възраждането се откроява като най-успешната и плодотворна епоха в цялата ни история. Това е епоха на съзидание и всестранен напредък. Трудно е дори да се изброят всички постижения през това време. Достатъчно е само да споменем, че тъкмо тогава се създава и укрепва модерната българска нация, тогава се формира новобългарският книжовен език, тогава се изгражда фундаментът на националната ни просвета и култура, тогава се полагат основите на първите общобългарски институции като предвестници на националната държавност. През Възраждането българите сякаш се прераждат за нов живот с друга по-различна физиономия“.

Подходът на изследването не е историко-философски, а литературнокритически, като чрез литературното дело на писатели, революционери и духовни будители на нацията, работили в продължение на повече от век и половина, се опитваме да откроим най-важните проявления в разгръщането на енергията на българския дух. Стремим се да проследяваме пробуждането на приспания в петстотингодишен мъртвешки исторически сън български дух, възпламенен от искрите в споменатите творби на Паисий и Софроний, както и от неуморната организаторска дейност на Георги Раковски и Васил Левски.

Първият с основополагащи свои историографски съчинения, както и с поемата „Горски пътник“, с будителската си публицистика, а вторият с редица писма до комитетски дейци и поборници, в които е кристализирала философията на Апостола на свободата за постигането на националното освобождение.

Паисий легитимира и мотивира отварянето на борбите за църковна независимост. Той показа, че българският християнин има право на своя Църква и да изповядва вярата си на роден език. Защото гърците си имат свои интереси, амбиции и цели, чийто политически характер пречи на българите да служат на Господа.

Ще виждаме все по-често и с по-голяма конкретност как всичко заложено в „История славяноболгарская“ ще се проявява, ще бъде развивано и утвърждавано като правило в устройването на обществото.

Националноосвободителната революция, чиято първа фаза е борбата за църковна независимост, както и всяка революция, изисква най-напред своята идеологическа подготовка и мотивировка. Трябва да се осветли идеята, да се развие, продължи и конкретизира, за да бъде възприета от повече хора. Да стане неотменна част от времето и потребностите на обществото. Но сега е необходимо плавно, макар и ускорено, развитие на процесите, за да се преодолее „изоставането“ и българският свят да се приобщи органично към общоевропейския политико-революционен процес“.

Следващият взрив на пробудената национална енергия извършва свети Софроний Врачански. Той е едно от най-удивителните, знаменателни и заредени с животворна патриотична енергия явления в новата история на България. Какво ли не е този народен будител, страдалец и проповедник на православната вяра?
Той е един от създателите на пробуждащата се за нов живот млада българска литература.

„Житие и страдания грешнаго Софрония” е от първите оригинални творби на писаното ни слово. Софроний е един от създателите и първопроходците на литературния български език.
„И свободих ся от тие страхове и от тие временния нужди – пише той. – Имам обаче една скорб, и бою ся от Бога, да мя не суди Бог, като узех аз оное паство на рамена моя и оставих го. Но паки надею ся на Бога всемилостиваго, како го не оставих заради почивание мое, но от голямая нужда и от тешкии долг, що мя натовариха… Затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику; та ако не би возможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене, грешнаго, някои полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуется. И за мене, недостоинаго, Бога да молят.”

В същото време този пламенен родолюбец заедно с Паисий Хилендарски е и от първите исторически писатели, които полагат основите на изследването на българската история и драмите на националната съдба. Епископ Софроний е проповедник на православието, защитник на вярата, деец на Българската православна църква с изключителни заслуги. Това е и една от причините той да бъде канонизиран за светец от Светия синод на Българската православна църква през 1964 г.

В нашето изследване възприемаме хронологично-типологичния метод като структурообразуващ. За това в Първа глава разсъждаваме върху глобалното значение на фигури като Георги Раковски и Любен Каравелов, които продължават будителското дело на Паисий и Софроний и го разгръщат в нови социални и национални направления; Раковски като баща на пробуждащото се революционно настроение на обществото, но и като блестящ публицист, историограф и писател, и Любен Каравелов като първосъздател на модерната българска проза. Нека припомним, че той е едновременно и първопроходец за сръбската литература, особено с неговата знаменита повест „Крива ли е съдбата?“. А без огнената му публицистика във вестниците „Свобода“ и „Независимост“ е просто невъзможно да си представим пробуждането на българското национално самосъзнание в навечерието на Априлското въстание.

Подчертаваме също така и незаобиколимата роля на Добри Чинтулов, без чиито вдъхновени стихове и неуморна будителска дейност не би се запалила поетичната искра на любородието.

Специално се акцентира и върху духовното наследство на Апостола на българската свобода Васил Левски, отразено в многобройни негови писма до поборници и революционни комитети. Внимателно четейки и препрочитайки тези писма, се убеждаваме, че именно Левски е духовната еманация на пробудения национален дух и възкресената воля за свобода – национална, социална и духовна…

Тук е мястото да изтъкнем, че поради спецификата на новата българска история, твърде често в една личност са въплътени различни и впечатляващи таланти и дейности – мнозина от най-всеотдадените дейци на православната ни църква са едновременно и писатели, учители, просветители, революционери и комитетски дейци. Едни от най-заслужилите дейци за постигане на църковна независимост са писатели, учени, просветители и революционери. Достатъчно е тук да припомним имената на Георги Раковски, Петко Славейков, Марко Балабанов, Марин Дринов и пр. И магията на възкръсналия и неудържимо разгръщащ се в различни посоки български дух се крие именно в свещеното триединство и единодействие на трите животворни потока – църковни дейци и духовни будители, писатели, учени и просветители, революционери и поборници.

Анализирайки конкретното творчество на българските писатели от Христо Ботев насетне, се опитваме да покажем не само посоките, по които се разгръща енергията на българския дух (национален, социален, естетико-художествен, нравствен), но и конкретния индивидуален принос на знакови имена предимно на поети, белетристи и естетически новатори.

Разсъждавайки върху художествените послания на такива творци като: Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Пеньо Пенев, Павел Матев, Лиляна Стефанова, Димитър Талев, Николай Хайтов, Антон Дончев, Георги Джагаров, Станка Пенчева, Андрей Германов, Любомир Левчев, Стефан Цанев и Христо Фотев, виждаме колко богати и многопластови са проявленията на българския дух, нравственост и талант.

Убедени сме, че при цялата специфика на конкретния автор, при огромното разнообразие на индивидуалните художествени почерци, при невероятните перипетии на всяка житейска и творческа съдба, личностите, за които говорим и които живеят и творят в рамките на по-малко от век и половина, в крайна сметка фокусират, избистрят, насочват, подхранват, целеполагат, но заедно с това и отразяват ипостасите на възкръсналия след дълго вековно робство български национален дух.