„Из бележника на поета” – изложба отбеляза 173 години от рождението на Иван Вазов
С изложбата „Из бележника на поета“ Столичната библиотека отбелязва 173 години от рождението на Иван Вазов. Експозицията включва уникални първи издания на Вазов, биографични книги за него, редки екземпляри с негови автографи и посвещения, част от личните библиотеки на д-р Константин Стоилов, Кирил Христов, Петко Тихолов, Васил Пундев. Изложбата може да бъде разгледана до 24 юли в мраморното фоайе на Столичната библиотека, съобщават организаторите на експозицията.
В изложбата също са включени и фотокопия на илюстрации към романите на Вазов – от Йозеф Обербауер, Иван Мърквичка, Антон Митов, Антони Пиотровски, както и на портрети на Вазов, скицирани от Иван Шишманов, Чакъров, Харалампи Тачев, Никола Тузсузов, казват организаторите.
Патриархът на българската литература не е оставил цялостен мемоарен труд. Изпод перото му излизат две къси автобиографии – от 1895 г. и 1920 г., и малката, но много интересна книжка, изпълнена с мемоарни откъси – „Из бележника на поета“ (1920), казват от екипа на изложбата.
Те допълват, че акценти в изложбата са „Под игото“ – първото българско и английското издание на романа, което излиза само няколко месеца преди българското през 1894 г. „Стихотворения за малки деца“ от 1883 г., написани за три дни по поръчка от издателя Д. В. Манчов за 200 франка. Трите му първи стихосбирки „Пряпорец и гусла“, издадена под псевдонима му Пейчин в Румъния през 1876 г., „Тъгите на България“, издадена в Букурещ през 1877 г. и подписана с истинското име на автора, и „Избавление“ – 1878 г., както и юбилейните книги от честванията на Вазов през 1920 г. Представени са и някои от периодичните издания, на които Иван Вазов е редактор и публикува свои творби под различни псевдоними.
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
