Как евгениката оцеля след нацистите

Изявлението за разширяването на евтаназията, за да се „предотврати криза в социалните грижи“, не е направено от нациста Рюдин през 1930 г., а от президента на най-голямата здравноосигурителна каса в Белгия преди няколко седмици

На корицата на списание Puck, публикувана на 18 юни 1913 г., е изобразен лекар, чиито медицински консумативи и инструменти лежат на земята, докато той върти земното кълбо с краката си. Наблизо стои ридаещият Купидон със счупен лък и безполезни стрели. Илюстрацията, дело на Луис М. Глакенс, озаглавена „Евгениката кара света да се върти“, иронизира тогавашния ентусиазъм за подобряване на обществото чрез евгеника.

През 1930 г. нацисткият психиатър Ернст Рюдин призовава за разширяване на медицинските убийства, за да се „предотврати криза в социалните грижи“. В този момент той уверява аудиторията си, че „аз лично не бих се интересувал от каквито и да било принудителни мерки“ – само от съвети, които да насърчават стерилизацията на онези, които се смятат за „негодни“ и извън медицинска помощ. По-късно обаче Рюдин ще наблюдава не само стерилизациите, но и масовите убийства на пациенти в психиатриите по време на нацисткия режим.

Добре, излъгах. Първото изявление, което цитирах, за разширяването на евтаназията, за да се „предотврати криза в социалните грижи“, не е направено от Рюдин през 1930 г., а от президента на най-голямата здравноосигурителна каса в Белгия преди няколко седмици. Сравнението на днешния стремеж към „асистирана смърт“ с нацистката евгеника може да изглежда като поредното повърхностно reductio ad Hitlerum. Стойността на сравнението обаче не е в това да се твърди, че се намираме на хлъзгав път към пълния набор от нацистки ужаси. Въпросът по-скоро е защо сме свидетели на мекото завръщане на възгледи и политики, които са довели до такива чудовищни резултати през ХХ век. Това, което показва тяхната повторна поява, е, че ние никога не сме преодолели противоречията, на които нацистите са реагирали по най-бруталния възможен начин. Тъй като все още живеем в същия съвременен свят, раздиран от същите противоречия, ужасяващите решения, предлагани от Третия райх, никъде не са изчезнали.

Миналата година Белгия контролираше медикаментозното умъртвяване на 48 души по психиатрични причини. Наблизо, в Нидерландия, други, считани за нелечими, очакват своето изпращане, включително физически здрава 28-годишна жена, на която е казано, че депресията ѝ едва ли ще се подобри. Наблюдавайки тенденцията да се прилага „евтаназия като някаква приемлива възможност, предлагана от лекари [и] психиатри“, един холандски етик коментира: „Видях как нидерландската практика за евтаназия еволюира от крайно средство към смърт като опция по подразбиране“. Междувременно във Великобритания колумнистът на Times Матю Парис очаква деня, в който асистираната смърт ще бъде „възприета като нормален път, по който мнозина ще поемат, ще се счита за социално отговорна – и накрая, дори изискуема.“

Не само евтаназията се възражда под неологизми, които заличават тъмното ѝ минало. Сегашната мания за „насърчаване на психичното здраве“ е отзвук от движението за „психична хигиена“, възникнало в началото на ХХ век, и всъщност е израснало от него. Защитавайки управлението на емоциите като път за повлияване на поведението, привържениците на психичната хигиена обещават да излекуват обществените недъзи чрез образование и социален контрол, а когато това се окаже невъзможно – чрез „отглеждане на дефектните“. Днешните пропагандатори на психичното здраве действат под знамето на откритостта и „премахването на стигмата“, но истинската им функция е управлението на социалните проблеми, както е било и при техните предшественици. И както става ясно от горния нидерландски случай, те могат да бъдат също толкова склонни към фатализъм, когато лечението им не успее да се наложи.

Източникът на този повтарящ се песимизъм е разочарованието от проекта на Просвещението, довел до появата на модерния свят. Още в края на XIX в. мнозина на Запад усещат, че либерализмът е бил неуспешен експеримент. Класическите икономисти и либералните политически мислители до голяма степен са били оптимисти по отношение на способността на човешките същества за рационалност, но тези, които са ги наследили около края на XIX и началото на XX в., започват да развиват мизантропология, за да обяснят постоянните кризи, избухващи в социалното тяло. Ако човешките същества са еднакво способни на рационалност, как да си обясним защо някои от тях изглеждат толкова твърдо решени да не вземат решенията, които според икономистите трябва да вземат, за да максимизират полезността си?

За някои влиятелни мислители отговорът беше, че едни са по-малко рационални от други. „Ирландецът си е ирландец, а не средностатистическо човешко същество – идиопатичен и идиосинкратичен, а не абстрактен човек“, пише Уилям Ратбоун Грег, един от основателите на евгеничното движение. Според Грег и други ентусиазирани евгеницисти от неговата епоха лошото възпитание води до способности, които намаляват „икономическия успех“. Следователно не разпределителните мерки са довели до „изостаналостта“ на Ирландия, както твърди либералният философ Джон Стюарт Мил, а вродената склонност на ирландската раса към „невежество“, „веселие“ и „пиене“. Проблемите, с които се сблъскваха ирландците, не можеха да бъдат преодолени, докато характерът им не се реформираше, но сред тях някои бяха по-податливи на необходимото „лечение“ от други.

Тази мизантропология се разпространява в социалните науки. В началото на миналия век не липсват социални учени, които предлагат теории за „неприспособимите“ и „нежеланите“. Те с готовност предоставиха своя опит на нарастващата държавна и институционална бюрокрация, предлагайки своите „решения“ за това как бихме могли и би трябвало да намалим броя на непригодните. Ужасите, породени от тази визия, особено по време на нацисткото управление, за мнозина изглеждаха като нещо, което я дискредитира завинаги.

В действителност тази мизантропология се е запазила, дори и да се е откъснала от явните си расови измерения. Тя е в основата на широко разпространеното сред управляващите класи усещане, че масовата демокрация е била погрешен ход и че по-деликатните механизми на властта биха били по-добре изолирани от такива ужасно дефектни същества като обикновените граждани. Нима масите не са гласували упорито „против собствените си интереси“, като са довели на власт Тръмп на света?

Желанието да се държи демокрацията под строг контрол е трайният проект на днешния начин на бюрократично управление. В услуга на тези цели нова класа от тревожни и несигурни мениджъри продава все повече стоки – от DEI до уелнес и поведенческа икономика, като всички те обещават по различни начини да направят съзнанието и поведението на масите по-предсказуеми и по-малко застрашаващи гладкото функциониране на системата. И колкото повече тези усилия се провалят в постигането на целите си, колкото повече хора не избират правилно, толкова по-голямо е търсенето на все по-нови и по-широки механизми за наблюдение и контрол.

Това, което слугите на системата възприемат, е разминаването между човека, за когото се казва, че е, и човека, какъвто е бил. Философите на Просвещението са проповядвали свобода, равенство и братство, но накъдето и да погледнат, хората виждат несвобода, неравенство и война. Това изискваше обяснение. Докато оптимистите виждаха външни пречки, които трябваше да бъдат отстранени, за да може универсалният потенциал на човека да се демократизира, други търсеха причините в човешката природа, чиято единствена универсална черта е неумолимата склонност както да се уврежда, така и да уврежда. Последният лагер победи и отново побеждава.

Английският философ и историк от XIX в. Джон Ръскин веднъж се зачуди как „произвеждаме всичко [във фабриките], освен хора“. Историята би ни казала, че можем, и че можем да се разпореждаме с тях също толкова ефективно. Неизпълненото обещание на модерността преследваше либералното съзнание през XIX век и доведе до ужасите на XX век. Това неспазено обещание ни съпътства и днес. Вече не говорим за лошото възпитание и имбецилите, но нашите добри аристократи ни разказват за значението на развитието на мозъка през първите години за предотвратяване на лични и социални проблеми; нашите гурута на осъзнатостта локализират „най-належащите проблеми на обществото в самия им корен – на нивото на човешкото сърце и ум“. И когато тези средства не подействат, можем да тласнем хората по пътя, който ще запази нашия крехък свят: пътят, който води до капсулата за асистирано самоубийство.

Превод: “Клуб 24 май”