Камъче за Джеки
Пътят към Храма е по-важен от самия храм.
По-важен за душата, за сърцето, за приятелството
Анжел Вагенщайн
Вятърът завихри уличните прахоляци, изтопуркаха едри като череши капки, рукна порой, потекоха реки, изгря слънце и пресуши реките. Тъкмо навреме. Имаме среща при Джеки. Както винаги. Както винаги, но по-различно.
По стародавна еврейската традиция на гроба се поставят малки камъчета. Още от древни времена поставяли камъчета, за да се запомни мястото, защото пустинните ветрове заличават всичко по пътя си и след тях не остава нищо, нито знак, нито памет, нито спомен. Пък и в пустинята Негев не растат цветя, най-много някой трънак. Макар, че съм виждала там лалета, яркочервени – отдалече приличат на макове и оцеляват по-малко от 48 часа. Казват, че тези камъчета символизират разрушения Соломонов храм, а всяко камъче го съгражда отново. Храмът е построен от цар Соломон през Х в. пр. Хр. по волята на неговия баща, цар Давид, който осигурил 100 000 таланта злато (2 600 тона) и 1 000 000 таланта сребро (26 000 тона). Сградата била с дължина 60 лакътя (27 метра), широчина 20 лакътя (9 метра) и височина 30 лакътя (14 метра). В храма се пазел Свещения кивот, а в него – каменните скрижали с Десетте Божи заповеди, жезъла на Аарон и запечатана стомна с манна небесна. Седем години строили храма и седем дни празнували, а в 586 г. пр. Хр. дошли вавилонците на Навуходоносор, съсипали цялото това великолепие и Кивотът изчезнал…
Някъде прочетох, че тези камъчета ни подсещат за премъдрите думи: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето“. И ето го стих пети: „време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни“. Нищо не е пропуснал проповедникът: „време да се родиш, и време да умреш; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир“. (Еклесиаст 3:1-8). Но никъде не пише, че има „време за лъжа“. Не е отредил проповедникът никакво време за лъжата…
И докато упорито размишлявам за тези камъчета, спомням си нашата учителка по литература: „Камъните надживяват хората, словото надживява камъните“, казваше тя. Словото! То надживява всичко. Всяка мерзост и подлост, всяка измама и всяка лошотия.
Ветровете на времето може да отнесат някое камъче, ей така, като пустинен трън, даже цяла канара може да отнесат и да я пльоснат насред океана, може и величествен обелиск да грабнат и да го запокитят в някой кален двор. Но никой зъл вятър, колкото и остри да са неговите зъби не може да отнесе и заличи словото. Така е. Камъкът е вечен, но словото е безсмъртно.
И ние оставихме своите камъчета. Ръбести или заоблени, по-светли или по-тъмни, с пъстри жилки или снежнобели. С всяко камъче съграждаме храма отново. Време е за събиране на камъните.
