Капиталистическо крепостничество, или за диктатурата на големите корпорации

Съществува дългогодишна дясна карикатура на това как може да изглежда животът в едно социалистическо общество, обикновено нещо подобно на описаното в „Мрак по пладне“ на Артур Кьостлер или „1984“ на Джордж Оруел: ежедневието е силно регламентирано; държавата е централизирана и всепроникваща; несъгласието и свободата на словото са силно ограничени; наблюдението е паноптично и постоянно; от гражданите се очаква абсолютна лоялност и те се наказват дисциплинирано, ако се отклонят от партийната линия; а изборите, ако изобщо се проведат, са бутафория.

Голямата ирония на тази дистопична схема, като се има предвид кой е склонен да я използва, е, че най-близкият й аналог днес всъщност се намира в съвременната мултинационална корпорация.

По замисъл корпорацията не е демократична организация. Нейното управление е йерархично, нейните императиви са растеж и печалба, а структурата й фактически е  класова система от собственици, мениджъри и работници. Може да се твърди, че в най-ранните дни на капитализма нещо като концепцията за свободно предприемачество действително е съществувало: фирми с различни размери са се конкурирали, като дори най-големите са били джуджета както по размер, така и по влияние спрямо повечето национални държави. Днес най-големите компании в света не само притежават монополна власт и упражняват значително политическо влияние, но в много случаи имат пазарна капитализация, надвишаваща БВП на цели държави.

Една причина, поради която това е важно, че ако много мултинационални компании действително бяха държави, те щяха да бъдат авторитарни диктатури, по-безмилостно ефективни от всички съществуващи. В много такива компании мениджърите упражняват практически безконтролна власт над подчинените си и благодарение на модерните технологии, все повече практикуват усъвършенствани техники за наблюдение и контрол.

Да вземем за пример Amazon, компания, в която, както съобщи Кен Клипенщайн от Intercept през 2021 г., това, което правят служителите, се „наблюдава толкова внимателно от огромния арсенал за наблюдение на фирмата, че те постоянно се страхуват, че няма да успеят да изпълнят нормата на изискваните от тях дейности“. Различни доклади потвърдиха, че нормите на контрол на компанията са толкова строги, че работниците често уринират в бутилки от страх да не загубят време и да не бъдат изправени пред дисциплинарно наказание или дори изгонване от работа. През миналата година Kлипенщайн съобщи допълнително, че висши служители на компанията са почнали да използват вътрешно приложение за социални медии за работници с вградена система от награди за правилно поведение и блокиране на множество думи, свързани с недоволство или несъгласие,  сред които са „оплакване“, „повишение на заплатата“, „компенсация”, „разнообразие”, „несправедливост”, „честност”, „съюз” и дори думата „свобода”.

Синдикатите могат да действат като противотежест на понякога ужасяващата власт, притежавана от ръководствата на компаниите. За съжаление, повечето работници нямат късмета да принадлежат към тях. Благодарение на сегашното трудово законодателство в САЩ, много синдикални избори са  толкова демократични, колкото тези, които се провеждат в банановите републики – и това предполага, че работниците дори не са в състояние да инициират профсъюзна защита.

Благодарение на огромните прерогативи, предоставени на ръководството, някои компании не се задоволяват с контролирането на поведението на работниците по време на работа и се стремят да контролират дори и техните сърца и умове. Една книга от 2012 г. на председателя на базираната в Обединеното кралство Metro Bank излага този психологически подход към трудовите отношения в дистопични подробности, отбелязвайки как компанията се опитва да „репрограмира“ новите служители, и заявява с ирония, че „това не изисква [те] копнеят да видят, че нашата философия е много повече от изявление на корпоративна мисия: това е начин на живот”. Както написа Аби Уилкинсън през 2016 г., това обикновено е свързано с „натоварена с жаргон пропаганда на „корпоративни ценности; и унизителни, инфантилизиращи дейности“.

Неизбежният отговор на всичко това е, че наемането на работа е в крайна сметка доброволно: служител на Amazon, който не харесва строгите работни норми, или касиер в супермаркет, който отказва да изпълни изискванията на своята компания, винаги може да си намери платена работа някъде другаде. Когато обаче трудовото законодателство не помага на работниците и когато все по-малък брой непрекъснато разрастващи се корпоративни конгломерати доминират на пазара на труда, „някъде другаде“ означава пак същото.

За огромното мнозинство в повечето общества изборът между това да имаш работа и да нямаш работа всъщност изобщо не е избор. Пазарните общества по своя дизайн също са класови общества, в които малцинство притежава средствата за производство и извлича принадената стойност от работниците, докато много по-голяма група произвежда, за да печели препитание чрез наемен труд. Изправени пред избора да гладуваме и да бъдем бездомни или да прекараме  живота си в зряла възраст, борейки се за заплата, повечето от нас ще изберат второто, дори ако условията, които им се налагат, са ужасни. Отделни личности може да се изкачат по класовата стълбица или дори сами да станат собственици, но основната класова структура остава непроменена.

Това е особено важно, като се има предвид, че някои фирми вече са наистина глобални по обхват и ефективно управляват като частни диктатури, чиито лидери пътуват на суперяхти и обитават постмодерния Ксанадус, докато работниците граждани са принудени да се кълнат във вярност и да пикаят в бутилки. Биг Брадър наистина ви наблюдава – и той го прави от климатизиран офис точно преди да се отправи към фирмения пикник.

*Авторът е публицист в американското списание „Якобин“. Автор на книгата: „Мъртвият център: Размисли за либерализма и демокрацията след края на историята“

Текстът е преведен и публикуван в сайта “Клуб 24 май”