Кеворк Кеворкян: Злато гази, гладен ходи
Само за три години компанията „Дънди“ е добила в Челопеч злато, мед и сребро за 1,5 милиарда долара. А българската хазна е получила едва 23 милиона от този милиард и половина!
Тия дни вестник „Труд“ припомни славното ни съдружие с
„Дънди Прешъс Металс“, което е една от най-грозните страници от историята на българското дупедавство.
В годините на Прехода има много примери за незачитане на държавния интерес и дори на откровен грабеж, но безспорният шедьовър е сделката с канадците от „Дънди“. И вече няма значение кой ни е съвкупил с тях, кой е заченал съдружието, понеже и всички следващи управници след Костов – неговия Кръстник – без изключение са били същите изуйгащници.
А схемата е обидно проста: от нас ложето, за канадците златото.
„Труд“ цитира факти от Постановление на Софийска градска прокуратура от 2020 година. Те доказват, че от четвърт век насам управниците ни брутално са пренебрегвали държавния интерес. Петима министри са подписали анекси към основния договор от 1999 година – и все в полза на концесионера „Дънди“.
Отдавна вече се убедихме, че Забравата е една от най-зловещите Прокоби на Прехода, късопаметството ще ни унищожи накрая.
Има един одит/доклад на Сметната палата от 2016 година, от който става ясно какви дупедавци са ни управлявали от 1999 година насам – не че и преди това са били по-различни.
Да припомним основният извод на доклада: само за три години (2011 – 2013) компанията „Дънди“ е добила в Челопеч злато, мед и сребро за 1,5 милиарда долара. А българската хазна е получила едва 23 милиона от този милиард и половина!
Това може да си го позволи само държава, която е управлявана от умствено увредени.
Да ви разведря за малко с две истории, които трябваше да помогнат на „дъндитата“ да бъдат харесани от местните аборигени – и двете са повече от куриозни.
Първата: подариха им най-дългоочаквания златен олимпийски медал – този за отбора по художествена гимнастика, понеже са негов спонсор.
Другата е, когато Себихан Мехмед, кметицата на Крумовград, разлигави Историята ни.
Екзалтирана от откриването на новия златоносен рудник „Ада тепе“, Себихан ханъм внезапно прозря, че новият Хаджи Димитър е… Бойко Борисов.
Тя така и не дообясни, защо точно сливенският войвода се е преродил в Бойко – но това може би не беше и нужно, понеже по онова време, 2019 година, в него провиждаха всичко, един Хаджи Димитър нямаше да му дойде в повече. И все пак, беше прекалено една туркиня да се обяснява в любов на български хайдутин – без значение дали имаше предвид прототипа или по-късното му превъплъщение.
Дали това не беше някакъв хитроумен ориенталски нишан, че предстои поредното осмисляне на петвековното ни съвместно съжителство с агите, при което те ще се окажат и скрити побратими на нашите хъшове?
Тъй или иначе, по онова време не бяхме допуснати до истината за този изблик на Себихан. Все пак, най-вероятната причина бе, че самият Хаджи Димитър открива новия рудник – какво по-добро признание за ония, които щяха да го мародерстват, рудникът имам предвид.
Както и да е. Случката, колкото и куриозна да бе, се нареди на опашката от екзотични открития и приумици, които рано или късно ще ни оставят без закрилата на Историята – понеже тя не е длъжна да плаща идиотските ни сметки, плод на наивност или глупост, а в някои случаи и на необяснимо преклонение пред бруталния грабеж. Отдавна мърлявата ни държавица изобщо не се притеснява, когато я имат за невежа и готова за всевъзможни компромиси.
Историята със златния олимпийски медал също е необичайна. Спонсорът, разбира се, трябва да се уважава, но чак пък да му се преотстъпва медал, е прекалено. Остава едно: при спечелването на следващото отличие да се изсвири химнът на „Дънди“. Интересно, дали в него се споменава по някакъв начин България – например като страната, в която управниците трябва да са задължително видиотени, в една или друг степен.
Властниците не обръщат внимание на доклада на Сметната палата. Но той си остава едно ценно свидетелство за лекотата, с която българската политическа класа пренебрегва интересите на страната си, трагичен документ за нейната позорна безпомощност. Тя не може да се справи с нито един сериозен проблем, стопанисването на най-голямото златно находище в Европа е непосилна задача за нея. Хвалим се като малоумни с всяко новооткрито цехче за автомобилни аксесоари – докато „Дънди“ ни отмъква златото.
Когато на 27 април 2014 година интервюирах във „Всяка неделя“ проф. Гергелчев, публиката побесня от скандалните подробности на „Златната концесия“, които той посочи. Истината за „Грабежа на века“ беше резултат от неговата лична десетилетна битка.
По-късно, когато качих фрагменти от интервюто във Фейсбук, реакцията на публиката беше същата. Можете да ги намерите в страницата ми във ФБ.
Случваше се нещо странно: обикновените българи се бяха отнесли хладно към безсрамните гешефти на Костовата приватизация. Но аферата с „Дънди“ ги разбуни. Претръпнали от бесуванията на местните „чорбаджии“, те насочиха ненавистта си към чужденците.
Медиите постепенно загубиха интереса си към драматичния повик на проф. Гергелчев. Но пък по-късно охотно се разпространяваше мнението на професор Пимпирев, който сподели, че след 25 години ще можем да добиваме злато от Антарктида. Това пак ни упътва към бездънната българска наивност – дадохме си златните находища на безценица, специалисти изчисляват загубите ни на десетки милиарди – а ще търсим злато сред ледените пущинаци.
Според репортери на „Филтър“, за годините, през които оперира в България, общата печалба на „Дънди Прешъс“ възлизала приблизително на 20,944 милиарда.
427 милиона лева – това пък е чистата печалба на „Дънди Прешъс Металс“, след данъци и такси, за счетоводната 2021 година, според отчетите на канадската компания. Сумата е сбор от чистите печалби на двете й дружества в България.
По телевизията обаче разкриха нелегален златодобив по река Струма – в някои дни златотърсачите си докарвали до 40 грама злато. Ужас. Сякаш тия 40 грама можеха да прикрият най-големия грабеж в Историята ни.
Любопитна беше реакцията на златотърсачите от „Продължаваме Промяната“. Асен Василев се изсили в началото и обеща да преразгледа концесията на „Дънди“, но ентусиазмът му трая няколко дни.
А ПрстоКирчо не обели и думица за канадците – беше зает да продава изтъркания лаф „нулева толерантност към корупцията“. Впрочем, поне от две години насам от хаотичния му речник окончателно отпадна думата „корупция“.
Търси се отговорът на въпроса: Каква държава обитаваме?
Разградена?
Превзета?
Или просто налудна?
