Кеворк Кеворкян: Прекарваш и захвърляш

Забелязали ли сте, че повечето от нашите социолози и политолози избягват да носят вратовръзки?
Има една основателна причина за това.
Един от биографите на Мохамед Ал Файед – дългогодишният собственик на прочутия лондонски “Хародс” и баща на Доди, който загина заедно с принцеса Даяна – пише, че той толкова се страхувал от покушение, та използвал вратовръзки, които се прикрепват с ластик, за да затрудни някой евентуален нападател, решил да го удуши.
Сигурно доста зрители са искали да удушат Андрей Райчев, докато са слушали коментара му по Би Ти Ви преди няколко дни.
Наистина си струва да използвате вратовръзката на човек, който твърди, че „България никога не е била толкова богата“.
Райчев веднъж вече беше изтърсил това, но никой не му обърна внимание, освен вашият дописник. И сега го повтори – вярно, беше без вратовръзка, но пък изглеждаше напълно сигурен.
Какви са тия сметки, по дяволите, според които с единия крак вече сме в Рая?
Райчев често си позволява да проверява чувството за хумор на българина, по-ясно казано – подбъзиква се с него, а в това отношение нашенецът е безкрайно търпелив.
И когато чуе нещо толкова абсурдно, вероятно си казва, че си има работа с някакъв шегобиец, който си говори врели некипели – и отминава.
Доста предизвикателни са тия изхвърляния на Райчев, може би по този начин той „сондира“ населението, без обаче да ни съобщава получените резултати. Във всеки случай, не се е мяркал досега с вратовръзка.
Видимо, от доста време той е смъртно отегчен от пустословието на по-голямата част от социологическото паство. Властоподобието от всякакъв десен го отегчава още повече, но няма нищо против сръчно да го мистифицира. Понякога пласира наглед абсурдни хипотези, единствено, за да се забавлява.
Мести във въображението си Бойко, примерно – но той пък оцелява, понеже прави точно обратното на онова, което са го посъветвали.
От своя страна, „шарлатаните“ изобщо не се интересуват от „социология“ – на тях врачки не им трябват, сами са си врачки, големите въпроси и Бъдещето като цяло не ги занимават.
Тяхната хипотеза се побира/изразява чрез фразата „Прекарваш и хвърляш“.
Интересно, все пак, къде вижда Райчев въпросната „богата България“ – богата като никога досега, къде намира потвърждение за това си видение?
В скотски ошушканата Северозападна България?
Или в стремително нарастващият външен дълг?
А дълговете ни, във всякакъв смисъл, аранжирани хладнокръвно от Асен Василев, вече съвсем ясно очертават онова, което ни очаква – всички, всички: прекарани и захвърлени.
За значителна част от Народеца това вече се е случило – останалите, изглежда, нямат намерение да напуснат опашката, на която чакат своя ред.
Навремето Дьо Гол беше казал, че Франция са французите.
Ако приемем, че България е нещо друго, но не и българите, ще съжалим, че Райчев няма вратовръзка.
Фактите ни казват, и то гръмогласно: свидетели сме на едно Срамно Опустошение. Неми и безволеви свидетели.
Докато осмислим едно, застига ни друго, ето: всяко второ домакинство има проблеми с изхранването си, тоест – с оцеляването си. Колко богата може да е една държава с такова население?
И още жестоки факти: хиляда и петстотин лева са необходими на един работещ българин, за да има нормален живот – но около един милион души нямат този доход, а това са една трета от работещите.
И хвалбата с депозитите на населението се оказа празна фукня: половината от българските домакинства разполагат едва с 170 лева средно в банков депозит.
Тия факти обаче оставят равнодушни нашите властоподобия.
Те са, както винаги, безлични и безразлични.
Всеки втори българин не живее нормално, а те се имат за власт.
Това е властоподобие от най-мизерен, безталантен вид.
Но фриволните „социологически“ брътвежи много удобно я обслужват.
Отдавна тия брътвежи плачат за едно аутодафе.
Нямат никакъв смисъл и безкрайните умувания в медиите, ще има ли правителство или не, как ще бъде нагласено то, сякаш това има някакво значение – след като, както винаги, ще ни покажат броенето на медните грошове, а не на жълтиците.
Повечето властоподобия са си лика прилика – псуват се като хамали, ритат се като катъри – но тършуват заедно в „богатата“ България.
Ще се „ротират“ някак, но няма да се редуцират, ще пазят докрай дори и формените си идиоти.
Днешната политика ги приютява все по-радушно.
Трябва да имаш нещо сбъркано, за да те приемат – вижте го днешният Байдън, сякаш е създаден от изкуствен интелект, на който не са му охладили достатъчно чарковете.
Велика Америка в доста неща копира великия Съветски съюз, сега и това – мерят се по сенилността на някои от лидерите си.
Навремето, при едно от посещенията тук на съветския вожд Леонид Брежнев, Левчев го бе чул да се пита, в подножието на самолета, от който току-що е слязъл: „Всъщност, къде сме сега?“
Тъжна работа, обаче днес с Джо тя не е само тъжна, но и опасна – понеже той иска да е навсякъде, замязал е съвсем на съветски вожд.
Сега всички мрънкат срещу изборите – и властоподобията, и хигиенистите, които ги обслужват, така се опитват да плашат Народа.
А спасението е само в изборите, те са единственото средство, с което евентуално можем да се отървем от навлеците – някак, някога.
По-добре да вървят сто пъти на избори, отколкото да зяпаме безсрамните им пазарлъци.
И двеста пъти ще изтърпи това Народа – с надеждата, че накрая някой ще подпали фитила под Далаверата, която учтиво кръстиха Статукво.
Ще търпи Народа – докато Боклука изчезне и се появи нещо наистина ново.
Това, което съществува сега, не може да узрее повече или да се промени, няма как. Системата е изчерпана, тя е за боклука – никой й няма доверие. Унижавана, комизирана, многократно изнасилвана.
Забелязвате ли, че изобщо не се сещате за вратовръзките на Денковци – толкова са белезникави и безплътни.
И вижте, с какво се хвалят тия сенки след девет месеца управление: купили „първи хеликоптер за спешна помощ“.
Държава ли е това – така няма да се хвалят даже и в Руанда, любимият образец на ПростоКирчо в борбата с корупцията.
Впрочем, дали Райчев не е искал да ни подскаже, че никога досега България не е била толкова богата на идиотизирани властопотребители?
Трябва някак да се преизмислим.
Да намерим спасителния вход.
Но трябва да внимаваме много – да не го сбъркаме пак.
Бегбеде, във феноменалната си книга „Първа равносметка след апокалипсиса. Моите 100 любими книги“, има и една малка портретна скица на Маркес – в нея цитира фраза от книгата му „Спомени от моите тъжни проститутки“: „Ах, господине, това не е вход, а изход…“.
Това е учтивото напомняне на една проститутка към клиента й