Левите не могат да отстъпват патриотизма на десните

Вместо да позволяват на десницата да доминира в дискусиите за патриотизма, социалистите трябва да подемат примера на успешни леви проекти от миналото, които съчетават националната принадлежност с приобщаваща прогресивна политика.

Следната статия е препечатана от Catalyst: Списание за теория и стратегия, издание на Фондация „Якобин“.

Националната принадлежност оказва силно влияние върху политиката през последните два века в голяма част от света – от Америка до Европа и от Африка до Азия. Малко са големите исторически събития от XIX и XX век, които могат да се опишат, без да се спомене национализмът. Войните, геополитическото напрежение, престъпленията срещу човечеството и тоталитарните режими, както и антиколониалните въстания, правата на малцинствата и обществата, обединени в името на свободата и еманципацията – национализмът почти винаги присъства зад ключовите въпроси на модерността.

В тази статия ще разгледам как левицата е необходимо да се отнася към трайното чувство за национална принадлежност и гордост – въпрос, който присъства в историята на лявата политика още от самото ѝ зараждане и който е от решаващо значение и днес. Въпреки че явно е важно за левицата да „конституира себе си като нация“, както пишат Карл Маркс и Фридрих Енгелс в Комунистическия манифест по отношение на борбата на пролетариата, това не означава, че подобна политика е еднозначна или лишена от рискове. Но нека първо да си отговорим, защо този въпрос остава актуален в глобализирания свят.

Сбогом на нациите?

В различни моменти от историята много автори са твърдели, че националистическата политика навлиза в своята последна фаза. В либералната мисъл от началото на XIX век вече съществува убеждението, че национализмът е затихващо явление, осъдено скоро да изчезне в условията на разрастващата се световна търговия. Идеята, че националната идентичност на хората (тяхната националност) губи значение поради експанзията на световния капитализъм, е споделяна от Маркс в младежките му години (макар и не в по-зрелите му трудове). Тази позиция се радваше на известна популярност както през XIX, така и през XX век, макар и циклично: тя изчезваше през периодите, когато национализмът избуяваше или се сблъскваше военно, само да се появи отново в следващи  периоди.

През 80-те години на ХХ век Ерик Хобсбаум изказва предположението, че големия ръст на изследванията върху национализма е знак, че явлението най-накрая е навлязло в заключителната си историческа фаза: „Совата на Минерва, която носи мъдрост, казва Хегел, отлита по здрач. Добър знак е, че сега тя кръжи около нациите и национализма.“ Хобсбаум правилно отбелязва, че изследванията по тази тема са се увеличили значително през онези години; надеждата му обаче, както и на други преди него, се оказва погрешна. Само няколко години по-късно, с разпадането на Социалистическия блок и раздробяването му на многобройни национални държави, се наблюдава изблик на редица националистически претенции и конфликти, които се смятаха за отживелица.

Националната идентичност отново се появи като сигурно убежище за хората, търсещи чувство за принадлежност и общност.

В относителния оптимизъм от 2000-те години Майкъл Хард и Антонио Негри повториха виждането от Empire, че глобалният капитализъм най-после заличава реакционната ограниченост на националната принадлежност. Така националната идентичност започна да се разглежда като нещо, което не само трябва да бъде отхвърлено политически, но и като въпрос от второстепенно значение. Само че през последното десетилетие отново станахме свидетели на възраждането на нацията като конфликтна политическа идентичност, порокламирана предимно от десни или сепаратистки движения. Доналд Тръмп, Жаир Болсонаро, подемът за независимост на Шотландия в Обединеното кралство и за независимост на Каталуния в Испания, изборният успех на няколко националистически десни партии из цяла Европа и драматичната руска инвазия в Украйна при все по-радикализирани руски и украински национализми – всички тези различаващи се явления споделят общ знаменател: мобилизиращата сила на националната идентичност.

Не може да се отрече, че политическата мощ на националните държави намалява в много части на света, отслабена от все по-глобализираната икономика и нарастващата сила на транснационалните корпорации и организации. Това обаче не трябва да се бърка с политическия упадък на националните идентичности, смесване, което Хард и Негри правят в своята книга. Напротив, отслабването на властта на националните държави често върви ръка за ръка с разпространяването на националистически настроения. Глобализацията, миграционните потоци, неолибералното демонтиране на социалната държава и упадъкът на дълбоко вкоренени колективни идентичности, като религия и класова принадлежност, изглежда са укрепили националната идентичност. Това напомня на характеристиката на полския социолог Зигмунт Бауман за съвременното общество като „течно“, белязано от нестабилност, прекариат и несигурност: общество, основано на флуидност и мобилност, където социалните отношения и структури са нестабилни и променяеми, което води до нарастващо неравенство и загуба на общност и солидарност. Пред лицето на тази реалност националната идентичност отново се изявява като сигурно убежище за хората, търсещи усещане за принадлежност и общност. Тя се превърна в символна идентичност, към която да се придържате, за да намалите чувствата на отчуждение и несигурност.

Следователно, докато неолибералната глобализация изкорени много традиционни идентичности и общностни ценности, националната общност отново се превърна в източник на колективна идентификация, съживявайки националистическата политика. Според Световното проучване на ценностите за 2017–2022 г., 88,5 процента от интервюираните хора по света заявяват, че са „много горди“ или „доста горди“ от своята националност. При това, проучването включва само националността, съответстваща на националната държава на интервюирания, като по този начин изключва малцинствените националности, фактор, който вероятно ще увеличи допълнително общата стойност. В Европа, както показва Европейският индекс за качество на управлението, нацията остава териториалната идентичност, към която гражданите се чувстват най-привързани, повече от регионалните идентичности и значително повече от европейската идентичност. И накрая, най-многобройните класи, особено тези с по-ниско ниво на образование, са склонни да бъдат по-„национализирани“ в процеса на тяхната „културизация“. Това означава, че те са по-отзивчиви към символични и културни елементи, свързани с националната принадлежност, в сравнение с индивиди с по-високо образование или класов произход, които са склонни да бъдат по-културно космополитни.

Nazionale-Popolare

В тази ситуация левицата не може просто да игнорира съществуването на национални идентичности. Тези идентичности са неразделна част от политическия и социалния пейзаж, в който действа левицата, и в обозримо бъдеще не изглежда, че значението им ще намалее. Следователно, призивите към левицата да отхвърли националната идентичност са задънена улица и рискуват да я отдалечат от собствените ѝ популярни традиции. Напротив, изглежда необходимо левицата да приеме – поне до известна степен и по определен начин – националната принадлежност.

Това не е нова идея: колкото и странно да изглежда днес, първоначално понятията „левица“ и „нация“ не са били далеч едно от друго. Хобсбаум стига дотам, че предполага, че тези две политически понятия не само са възникнали от една и съща люлка – Френската революция – но и са били по някакъв начин синоними. През размирното френско лято на 1789 г. Третото съсловие се обявява за цялата нация, с което поставя началото на Френската революция и дава тласък на самото понятие за нация на политическо ниво. Базираното на съсловията политическо представителство на кралството е на път да бъде заменено от идеята за народ-нация: сливането на нацията с колективен субект, народа, като носител на суверенитета и в опозиция на привилегированите класи. Когато народът на Париж щурмува Бастилията на  14 юли и поема контрола над града, те го правят в защита на Третото съсловие, което се е превърнало в Национално събрание. Веднъж Националното събрание напълно утвърдено, поддръжниците на Революцията и на бившето Трето съсловие сядат от лявата страна на залата. В това си качество те биват описвани едновременно като „Националната партия“ и „Левицата“, създавайки същевременно политическата концепция за Левицата.

Примерът с Френската революция ни напомня за един важен елемент от тази дискусия: идеята за „народа“, която се пресича както с лявата, така и с националната политика и остава конститутивна и всеобхватна концепция на съвременната политика. Ако целта на левицата е да изгради народен консенсус и да провежда политика, насочена към интересите на обикновените и работещите хора, то тя трябва да изгради емоционална връзка с народа. Но кой точно е народът? Както обяснява Ернесто Лакло, народът като социологическа категория всъщност не съществува и е по-скоро политическа конструкция. Това означава, че той не съществува независимо от политиката; вместо това политиката му придава форма и значение. Народът е политическа конструкция, която обединява (или артикулира, както казва Лакло) множество искания, потребности и идентичности, които са разнообразни, но се възприемат като пренебрегвани от елита, притежаващ икономическа и политическа власт. Чрез този процес народът се превръща в нов политически субект, който не може да бъде сведен само до сумата от разнообразните си компоненти, тъй като ги надхвърля в една обединяваща идентичност, в която различните индивиди могат да разпознаят себе си. За нашата дискусия е от решаващо значение да се отбележи, че е много трудно народът да се възприеме политически по друг начин, освен като „нация-народ“. В огромното мнозинство от съвременните общества народът до голяма степен съставлява националната общност, а защитата на народния суверенитет се осъществява в границите на националната държава. Освен това нацията създава ритуали, символи и културни референции, които са от решаващо значение за формирането на народни идентичности и чувство за принадлежност сред народа. Това допълнително слива народа с националната общност.

Народът е политическа конструкция, която обединява множество искания, потребности и идентичности, които са разнообразни, но колективно се възприемат като игнорирани от елита.

Антонио Грамши разработва понятието nazionale-popolare, за да посочи какво е едновременно национално и народно. Първоначално той го свързва конкретно с културните продукти: литературни или художествени произведения, които изразяват отличителните характеристики на националната култура и са признати за представителни от народните класи. Днес използваме термина „национално-популярни“ в по-общ смисъл, за да обозначим всички онези културни, естетически, поведенчески и обичайни черти, разпространени сред обикновените хора в дадена страна. Понятието в трудовете на Грамши обаче надхвърля и културното си измерение и засяга идентификацията на народните маси с общ национален проект. За Грамши революционната борба не трябва да изпада в „най-повърхностен космополитизъм и антипатриотизъм“. Вместо това, тя трябва да изгради сантиментална връзка с „народа-нация“. Грамши смята, че всяко революционно движение, стремящо се да вземе властта, трябва да въплъщава и да се идентифицира със самата страна, като този принцип трябва да се прилага и към работническата класа в нейната хегемонистична борба срещу буржоазията. Този размисъл не възниква във вакуум; той е очертан още в Комунистическия манифест от 1848 когато Маркс и Енгелс пишат, че пролетариатът, за да постигне победа, „трябва да се конституира като нация“ и следователно е „сам по себе си национален, макар и не в буржоазния смисъл на думата“. В тези редове може да се чуе ехото на Френската революция, при която Третото съсловие се превръща в нация. Но има различни смисли на това да бъдеш национален.

Примерите за това национално-народно измерение са безкрайни в историята на левицата през ХХ век. Комунистическите партии и партиите на работническата класа от миналия век са били дълбоко вкоренени в традициите, историята и културата на съответните страни. Това не беше суров или консервативен национализъм, а съчетание на любовта към родината с настоятелната необходимост от дружба между всички народи; националната идентичност беше неразделна част от политическата идентичност, без да подкопава привързаността към социализма, прогреса и интернационализма.

Точно този аспект Жан-Пол Сартър открои като ключов за успеха на следвоенната Италианска комунистическа партия (ИКП), която се превръща в най-силната комунистическа партия в цяла Западна Европа. Както разказва дългогодишната италианска комунистка Лучана Кастелина, Сартър казал по време на едно от посещенията си в Италия: „Сега разбирам [защо ИКП е толкова силна], ИКП е Италия!“ С това Сартър е имал предвид, че партията не е отделен авангард, а тяло, оформено от същите емоции, поведение и спомени като на целия италиански народ.

Историята на антифашизма през ХХ век също е пропита с патриотизъм. Примерите са многобройни – от италианските комунистически партизани, които носят името на националния герой Джузепе Гарибалди и се борят срещу фашистките „предатели на родината“, до португалските комунисти при режима на Антонио де Оливейра Салазар. Както техният лидер Алваро Кунял каза  през 1946 година: „в борбата срещу властващия фашизъм работническата класа отново намери своята родина: Португалия, която се бори за свобода и демокрация, Португалия, която се стреми към благоденствие, напредък и култура, Португалия, която иска да заеме достойно място в света на демократичните нации. Борейки се срещу фашизма, португалците се научават да пеят Португеза [националния химн] и се научават да носят националното знаме.“

Същото важи и за много леви партии в глобалния Юг, както стари, така и нови. Боливарската левица в Латинска Америка, ярко представлявана от Уго Чавес, добре илюстрира това: социалистическа левица, пропита с патриотична реторика и национална символика. Честите изяви на Чавес в спортен костюм с цветовете на Венецуела са символ на това. Но това не попречи на значителния напредък към наднационално сътрудничество между латиноамериканските държави. Ако Венецуела беше patria-та, то Латинска Америка беше patria-та grande.

Хегемония, контрахегемония и проблемите за преобозначаването

Ако историята, разказана дотук, звучи твърде опростено, това е така, защото има още един важен въпрос, който трябва да бъде включен: съвременната хегемония на десницата в определянето на националната идентичност. През последните години в много западни страни се наблюдава засилване на доминиращата роля на десницата в сферата на националната идентичност, като националната идентичност се политизира и измества вдясно. Когато днес мислим за национална идентичност и гордост, често ги свързваме с консерватизъм, защита на традициите, етническа принадлежност, враждебност към многообразието и реторика срещу мигрантите. Това, какво означава да принадлежиш към дадена страна и да се гордееш с нея, понастоящем се контролира в голяма степен от десницата, която е отличник в присвояването на тази идентичност и изпълването ѝ със собствени политически ценности

Ако левицата иска да предложи национално-популярен проект, тя трябва да го направи не просто като включи елементи на националната идентичност в своя дискурс, а като ги изтръгне от десницата и им даде всеобхватна и прогресивна интерпретация. Ако заимстваме думите на Маркс и Енгелс, тя трябва да бъде национална, „макар и не в буржоазния смисъл на думата“. За да се постигне това, е необходимо да се ангажираме с контрахегемония. На хартия това е възможно, тъй като нацията не е нито предопределена, нито фиксирана; националната идентичност и принадлежност не са еднозначни явления, а могат да приемат различни значения и да бъдат свързани с различни набори от политически ценности. Както твърди Бенедикт Андерсън в новаторския си труд Imagined Communities /бел. ред – Мислими общности/, „нациите са „модулни“ и поради това „могат да бъдат трансплантирани, с различна степен на самоосъзнаване, върху голямо разнообразие социални терени, за да се слеят или бъдат слети със съответното голямо разнообразие на политически и идеологически констелации.“

Нацията винаги има граница, която разделя кой е част от нея и кой не (както обяснява Андерсън, определяща характеристика на нацията е, че тя е „лимитирана“), но тази граница е постоянно променяща се и политическа. Тя е линия на изключване, която може да се основава на различни критерии – от раса до социална класа, от етични ценности до език или култура. Разполагането с привилегията да се определя тази граница е в основата на борбата за хегемония над националния терен и всъщност е ключов въпрос в съвременната политика.

Опитът на „Подемос“ в Испания през първите години от съществуването ѝ е може би най-систематичният пример за контрахегемонна политика на национален терен. Ръководството на партията беше убедено, че за да се постигне популярна и лява програма, е необходимо националната идентичност да се иззиме от десницата и да се дефинира наново. Така лидерите на „Подемос“ започнаха периодично да декларират своята гордост и любов към Испания. Те възхваляваха patria и това, че са испанци, и открито определяха политиките на партията си като патриотични. От една страна, те правеха това, за да атакуват политическите си опоненти, по-конкретно тези от десницата, определяйки ги като „врагове на Испания“ и „антипатриоти“ заради корупцията, политиките на приватизация, намаляването на социалните помощи и данъчните облекчения за богатите. От друга страна, те имаха за цел да популяризират прогресивна форма на патриотизъм, с която да се идентифицират левите хора и етническите малцинства. Те извършиха  това, като определиха същностните характеристики на страната като народна мобилизация, солидарност, социална държава и морална общност, която не се основава на езиков или етнически партикуларизъм

Това, което означава да принадлежиш към една страна и да се гордееш с нея, в момента се контролира в голяма степен от десницата, която е успяла да си присвои тази идентичност и да я изпълни със свои политически ценности.

Ангажирането с контрахегемония на терена на националната принадлежност е политически избор, който се оказва решаващ. Отказът да го направим означава да оставим полето свободно за изява на десницата да завладее всички национално-популярни елементи, които са част от нашия колективен живот, свързвайки ги със собствените си консервативни идеи. Това позволява на десницата без оспорване да наложи своята представа за това, какво представлява страната и какво означава да бъдеш част от нея,. Резултатът е консервативна и изключваща национална идентичност, за която мигрантите и малцинствата плащат цената всеки ден, обозначавайки ги като нечленове на общността. Ето защо, твърдят основателите на „Подемос“, нищо не тревожи десницата повече от появата на една отворена и приобщаваща идея за нация, с която хората от различен произход и култури могат да се идентифицират напълно и в която да обичаш страната означава да се бориш за качествени обществени училища и болници, а не да искаш да запечаташ нейните граници.

Не бива обаче да се заблуждаваме, че това е проста политическа стратегия, нито че е лишена от рискове. В политиката рядко има магически решения. Ако десницата е успяла да хегемонизира чувството за принадлежност към определена страна, то оспорването ѝ с контрахегемонен проект изисква да се примирим с много аспекти на националната идентичност – а примирението никак не е лесно. Именно защото отказът е важен, е необходимо да погледнем с отворени очи проблемите, свързани с този политически избор.

Първият проблем е, че е необходима значителна хегемонна сила. Тук паметта играе важна роля, а когато определено значение за националната идентичност е дълбоко вкоренено в колективното съзнание, промяната му може да се окаже доста трудна. Промяната на широко разпространените значения в общоприетия смисъл на дадена страна обикновено изисква значително време и сила. В това отношение примерът с италианската десница е показателен. И Силвио Берлускони, и Матео Салвини се оказаха твърде способни да хегемонизират и променят значението на италианската идентичност, като я отделят от националния мит за Съпротивата и я свържат  с антикомунизма, свиването на публичните разходи и свободното предприемачество (в случая с Берлускони) и ксенофобията и омразата към другия (в случая със Салвини). Но това беше постигнато с помощта на политическа и медийна власт: Берлускони контролираше най-важните телевизионни канали на страната и безсрамно ги използваше за да налага наратив, изгоден за неговата партия Forza Italia. Салвини се облагодетелстваше години наред от господството си в социалните мрежи, подкрепяно от агресивен, безскрупулен и изключително скъп апарат за социални медии, известен като La Bestia. Без политическа или медийна власт е трудно да се преосмисли националната идентичност и подобни опити могат да имат обратен ефект. Националната идентичност, поради всички споменати причини, е мощна сила. Ангажирането с нея е като игра с огъня. Ако политизирате националната идентичност, за да я използвате срещу десните, но в крайна сметка не успеете да промените нейните значения в обществото, съществува реален риск да сте допринесли за популяризирането на думи, символи и форми на принадлежност, които десните ще продължат да експлоатират за своите политически цели.

Друг проблем е, че колкото повече трябва да се преобозначаваш, толкова повече това показва, че не си спокоен относно утаените елементи на националната идентичност. Рискувате да бъдете отчуждени от популярните класи, за които националните културни препратки са по-характерни. Накратко, ако предварително съществуващите елементи, на които можете да разчитате, за да изградите лява представа за нацията, са малко, това означава, че ще трябва да изградите представа за страната с радикално нови значения и това може да създаде трудности при общуването с вече национализирани популярни сектори. Необходимо е постоянно да се намира труден баланс между необходимостта от преосмисляне на националната принадлежност и гордост с прогресивни значения и необходимостта да останем близо до думите, символите и културните препратки на хората.

Преди години, когато интервюирах членове на Podemos за моето изследване за докторат на тема патриотизма на тяхната партия, те ми казаха колко късметлии сме били ние в Италия, където, според тях, е било много по-лесно да заявим принадлежност на националната идентичност в полза на левицата. Те бяха убедени в това, защото Италия имаше Гарибалди, Съпротивата и победата над нацисткия фашизъм, от които се роди новата Италия. Същевременно те нямаха подобни исторически препратки в Испания и бяха принудени да прогласяват патриотизъм, който беше силно реторичен, но лишен от културни символи, с национално знаме, твърде тясно свързано с монархията и твърде трудно за преобозначаване. Показателно в това отношение е въстанието в Мадрид срещу нашествието на Наполеон през 1808 г., често цитирано от първия лидер на Podemos Пабло Иглесиас като пример за испанска гордост, което вероятно обаче има значително по-малка символична сила от, например, Италианската Съпротива.

Има един последен момент, който заслужава обсъждане: въпросът за миграцията. В епоха, в която европейските страни изпитват значителни миграционни потоци — въпреки престъпните опити на правителствата да ги блокират, в резултат на което Средиземно море се превръща в гробище за хиляди — хора с различен етнокултурен произход все повече се заселват в западни градове, често ставайки жертва на бедност, дискриминация и експлоатация. Как левицата да заяви връзка с националната идентичност, без да си затваря очите за тези лица?

Етническият и културният плурализъм се разглежда като проблем за нацията само от дясна гледна точка и оспорването на тази представа е основен аспект на контрахегемонистичните усилия.

Самото повдигане на този въпрос подсказва, че до известна степен вече сме интернализирали десния дискурс за това, какво означава да принадлежиш към определена страна. Етническият и културният плурализъм се счита за проблем за нацията само от дясна гледна точка и оспорването на тази идея е основен аспект на контрахегемонистичните усилия. Жан-Люк Меланшон във Франция е емблематичен в това отношение. Неговата идея за Франция и френската гордост, популяризирана от неговата партия La France Insoumise, включва етнически и религиозен плурализъм. Меланшон дори възприема концепцията за „креолизация“, непрекъснатото смесване на различни влияния, които заедно съставляват национална култура. По думите му „да си французин не означава да принадлежиш към определена религия или да имаш определен цвят на кожата, да готвиш определени ястия или да обичаш определени произведения. Да си французин в републиката означава да възприемеш програмата „liberté, égalité, fraternité“ и да уважаваш закона. Именно универсализмът на Френската революция позволява на Франция да бъде креолизирана страна.“

Следователно, не е изненадващо, че въпреки широкото използване на национални символи и положителни препратки към Франция от страна на France Insoumise, партията се представя много добре на изборите в парижките предградия, които са дом на много хора с произход извън Европа. Тази стратегия може да бъде усложнена от факта, че мигрантските общности може да са по-малко отзивчиви към използването на определени национално-популярни препратки, специфични за страната домакин, тъй като техните собствени културни препратки се различават. Целта е да се намери баланс между необходимостта от преосмисляне на националната принадлежност и гордост по начин, който напълно включва хора с миграционен произход и необходимостта да се остане близо до думи, символи и културни препратки, които са национално популярни. Независимо от това, тази цел може да бъде относително по-лесна за постигане, отколкото изглежда, като се има предвид, че мигрантските популации в приемащата страна са склонни да се социализират в по-ниските слоеве на обществото поради дискриминация, липса на ресурси и ограничени възможности. В резултат на това те влизат в чест контакт с национално-популярни културни и символични препратки, които, както беше споменато по-горе, са по-разпространени в класата на физическите работници, отколкото в градската и образована средна класа.

Просто още едно бойно поле на класова борба

„Това, което искам да покажа е, че можеш да си черен, да идваш от предградията, да се обличаш скромно и все пак да обичаш Франция. Защото Франция принадлежи на всички ни!“ С тези думи Стефан Бле завършва първата си кандидатска реч във френския сериал на Netflix En Place. Стефан е социален работник от предградията на Париж и левичар, но той е разочарован от опортюнизма, цинизма и липсата на идеали на левия център, така че решава сам да се кандидатира за президентските избори. Със слогана „Франция за всеки“ Стефан започва нетрадиционна и оригинална предизборна кампания, която с напредването на поредицата го доближава до възможността да стане първия чернокож президент на Франция.

Посланието на Стефан илюстрира централния аргумент на тази статия: необходимостта от лява идея за страната, която обозначава приобщаваща и прогресивна общност, като същевременно оспорва дясната визия за това, какво представлява нацията. Това е необходимо условие за политически консенсус, защото, както пише Майкъл Харингтън в автобиографията си, „Ако левицата иска да промени тази страна, защото я мрази, тогава хората никога няма да слушат левицата и хората ще бъдат прави.“ Да обичаш страната си не означава да я обичаш такава, каквато е, а по думите на Харингтън „да усетиш семето под снега; да видиш под глазурата на корупцията и произвола, както и на комерсиализацията на човешките взаимоотношения, мъже и жени, способни да контролират собствените си съдби.“ Това означава активно да работите за промяна на страната, като същевременно се идентифицирате с нея и я представлявате. Това е дълбокият смисъл на израза, че пролетариатът „трябва да се конституира нацията“, който се появява в Комунистическия манифест и носи със себе си ехото на Френската революция.

За да бъде политически ефективна, една иновативна идея за страната не може да бъде напълно чужда на съществуващото общество и неговите основни ценности. От социалистическа гледна точка връзката между настоящето и бъдещото общество действително винаги е диалектическа. Маркс не поставя под въпрос целите на модерността, като свобода и прогрес, нито средствата за постигането им, като развитието на производителните сили, но той твърди, че нито един от тези модерни идеали не може да бъде напълно реализиран без преодоляване на класовото разделение на обществото. По същия начин, за да се изгради нова представа за страната, връзката с национално-популярното трябва да бъде диалектическа: препратки и думи се вземат от популярната култура, като се използват някои, опитвайки се да се промени значението на други и се добавят нови. Както Грамши ни учи, ново общество не може да се роди в опозиция на народните настроения и здравия разум; вместо това те трябва да бъдат отправната точка към нова „колективна национално-популярна воля“, която ги надхвърля и ги включва в нова визия.

Безспорно е, че патриотизмът крие рискове и за левицата, тъй като чувството за национална принадлежност днес клони към дясно в много европейски страни и извън тях. И когато използвате политическите оръжия и думи на опонента, рискувате да легитимирате тези оръжия и думи, без да ги променяте, губейки собствените си ценности и стратегически хоризонт. Това, което е необходимо, за да се избегне този капан, е цялостна и контрахегемонична идея за нацията, а не спорадично и инструментално използване на реторичните оръжия на опонента. Една лява представа за страната трябва да се противопостави на дясната визия, като разкрие нейната нищета, лицемерие и негостоприемство, представяйки се като по-привлекателна опция. Това не трябва да бъде етнически и културно изключващата  хомогенистична нация на десницата, където всеки сам се справя по „милостта“ пазарните закони, а солидарна общност, която обича земята си и отхвърля всички форми на дискриминация и маргинализация – където емоционалната връзка с държавата не означава желание за затваряне на границите, а ударение на  достойнството на обикновените хора, които крепят обществото с работата си.

Когато използвате политическите оръжия и думи на опонента, рискувате да легитимирате тези оръжия и думи, без да ги променяте. Това не означава, че левицата трябва да измести основанията за политическа конфронтация единствено към въпроса за националната принадлежност, нито че трябва да му придаде първостепенно политическо значение. Това означава да се признае, че националната идентичност не е външна за политическата борба, а е по-скоро едно от бойните полета, където се води битката за хегемония – бойно поле, което левицата не трябва да изоставя и където може да внесе свои собствени ценности и идея за общност, осуетявайки възможността единствено десницата да дефинира какво представлява страната. Ото Бауер беше първият марксистки политик и интелектуалец, който написа трактат за нациите от марксистка гледна точка и това, което произтича от неговите сложни теоретични разсъждения е, че националността в крайна сметка е нестабилен терен, непрекъснато в движение и разкъсван от постоянния конфликт между класовите гледни точки. С други думи, националната принадлежност е просто още едно поле за класова борба.

Поради всички тези причини човек не може просто да съчетае признаването на националния интерес с битките на левицата, защото национален интерес, отделен от политическата артикулация, не съществува. Кое е от най-голям интерес за нацията зависи от това, каква е нацията и къде са прокарани нейните политически граници. Следователно, не става въпрос за добавяне, а за хегемония: целта е да се утвърждава, че битките на левицата са в национален интерес.

В крайна сметка, как е възможно да не третираме мерки като разширяване и подобряване на общественото здравеопазване, училищата и транспорта; намаляване на данъчната тежест за работническата класа и увеличаването й за тези с огромно богатство; обществен контрол върху националното енергийно производство за да се започне реален екологичен преход към чиста енергия; нови закони, гарантиращи, че никой не е дискриминиран въз основа на своята сексуална ориентация, полова идентичност или цвят на кожата или оставен сам пред лицето на бедността, несигурността за бъдещето и самотата; и нови защити на труда, които се борят с капиталистическата експлоатация и ниските заплати като битки за страната? Това са леви програми, които ще направят страната по-добро място за живеене и ще й осигурят бъдеще, след като десетилетия на неолиберални политики са я износили, разпродали, обедняли и озлобили, създавайки огромно неравенство и несправедливост, като битки за страната? Това са леви програми, които биха направили страната по-добро място за живеене и биха й осигурили бъдеще, след като десетилетия на неолиберални политики са я износили, разпродали, хвърлили я в бедност и я озлобили, създавайки огромно неравенство и несправедливост.

Един национално-популярен проект може да придаде смисъл, достоверност и сила на левите цели, като ги артикулира и съедини в една идея за страната.