Любовта е моята вечна тема, каза поетът Недялко Йорданов
Любовта е моята вечна тема. Това каза пред БТА поетът, драматург и режисьор Недялко Йорданов. Той ще представи новата си книга „Не ми се тръгва“ тази вечер в хотел „Анел“, където заедно с него пред публиката ще застане и Хайгашод Агасян.
„Човечеството съществува благодарение на любовта. Ако любовта не побеждаваше омразата, светът щеше да загине. Има моменти, немалко, в които омразата надделява, но в крайна сметка винаги любовта побеждава“, отбеляза Недялко Йорданов. Той разказа, че има поне 150 стихотворения, посветени на любовта, а част от тях са превърнати и в песни.
В „Не ми се тръгва“ са събрани около 30 произведения на автора, писани през 2022 и 2023 г. „Вече десет години, може би, аз свикнах да публикувам във Фейсбук и съвсем нови стихотворения, и някои от предишните ми стихотворения. Започнах го малко експериментално, да видя какво ще стане. Но това се оказа една страхотна необходимост за мен самия да споделям, а се оказа и необходимост да четат и за много мои приятели, които се събраха в трите ми страници“, обясни авторът.
Недялко Йорданов разказа, че в книгата му има много стихотворения на темата за смъртта. „Някои ме упрекват, че много често пиша за смъртта. Всъщност аз не пиша за смъртта като за смърт, като за край. Защото смятам, че животът това е да влезеш от едната врата и да излезеш от другата. И така влизаш в другата стая. За мен няма смърт, не съществува. Животът продължава и след така наречената смърт“, посочи поетът.
По думите му той е свикнал със смъртта. Цялото ми детство мина на гробищата, на гроба на баща ми, който почина на 34 години, разказа Йорданов. Допълни, че на тази тема е писал още от 13 – 14-годишен досега.
„Но това не е темата за смъртта. Това е темата за това, че от единия живот влизаш в другия живот. Сега не ми се тръгва от този живот, защото си ми харесва този живот. И има едно стихотворение, което завършва така: „Щом има кой да прочете това споделяне поредно, все има някаква надежда… Затуй ще пиша до последно“. И наистина, надявам се да мога да пиша до последно. А всъщност, последното е начало на нещо друго. Това е смисълът на книгата“, каза авторът.
Той отбеляза, че в „Не ми се тръгва“ са включени и няколко „гневни стихотворения“, в които се отразява гражданската му позиция за съвремието. „Не може без надежда. Ако изгубиш всякаква надежда, то няма смисъл да живееш тук, трябва да се скриеш някъде и да не се занимаваш с общуване с хората, със споделяне на мисли, желания, тревоги лични. Има надежда, не може да няма надежда. Но колко време ще продължава цялото това безвремие…“, каза Недялко Йорданов.
След днешното представяне новата му книга предстои да има официална премиера на 17 март в театър „Сълза и смях“. „Стана традиционно там всяка година да има нещо като рецитал. Миналата година беше музикален моноспектакъл с музика и текст, мои“, отбеляза поетът. На официалната премиера на „Не ми се тръгва“ той планира да представи стихотворения от книгата, както и да прочете свои по-стари произведения. Ще изпея и няколко нови песни, допълни Йорданов.
ГОСПОЖИЦЕ ЛЮБОВ
Госпожице Любов, случайна
в това квартално кафене.
Красива. С тъжни рамене.
Бъди ти моя малка тайна.
Знам, че работиш със аванс
и си готова след минута
за трийсетачка на сеанс
или петачка във валута.
Напред към твоята квартира
в дъжда с последния трамвай,
със който също се прибира
един измокрен полицай.
И ето: стаята студена,
креват за работа готов
и после – кратка и платена,
но все пак някаква любов.
Любов пазарна, любов платена,
любов в хотели, любов по гари,
любов нещастна и унизена,
на теб подобна, моя България.
Госпожице Любов, мълчи –
това е всичко, няма начин.
Не позволявай да заплачат
тез твои български очи.
О, Богородице без лаври,
къде е твоят младенец?
Един ли мазен чужденец
с теб на безценица се гаври.
Земя като един креват –
кой с тебе вече не преспива
безропотно, без съпротива
и ти подхвърля сух комат.
В косите ти блещука фиба
като последен слънчев лъч.
Преди им казваше: “Спасиба!”,
а днеска: “Тенкю вери мъч!”
Любов пазарна, любов платена –
кой както може и както свари
любов нещастна и унизена,
на теб подобна, моя България.
ЖИВОТЪТ Е ЧУДЕСЕН
Не ми се спи… Не ми се спи…
Часът какъв е?… Ранен? Късен?
Отвън ухае на липи,
а въздухът е всъщност мръсен.
И няма ни една кола
по улицата да минава…
И мрак зад плътните стъкла…
Не ми се спи… Какво ми става?
Залъгвам се със този лаф:
„Ще спиш… Но после… Цяла вечност!“
Тоз, който го твърди, е прав…
На път към близката далечност.
Отпред – безкрайният покой.
Отзад – десетката по осем…
Не ти се спи ли?… Буден стой!
И толкоз… Точка по въпроса!
Въпросът е обаче друг –
какво да правиш, щом си буден?
А тишина… Ни глас, ни звук…
Проблем… Голям… Направо труден…
Измислих! Книга ще чета…
Дано ми се приспи от нея…
Не става вече… Възрастта…
Тогава?.. Нямам си идея…
Например да броя овце…
Така съм чувал… Ефикасно…
Я, спри! Вземи се във ръце!
Не ти се спи?… Добре! Прекрасно!
Проблемът ще се разреши
по начин, всъщност тривиален…
Пали компютъра! Пиши!
Отново стих! Дори банален!
Дори познат… И на инат…
Пиши!… Усмихнат или тъжен…
Това е твоят рай и ад…
Пиши! Не мрънкай! Ти си длъжен…
Видя ли! Ето… Пишеш… Знам…
Какъв разкош! Каква наслада!
И никакъв диазепам!
Куплети… Десет! За награда!
Сега легни си… Потърпи…
На ум си пей… Онази песен…
И тя сама ще те приспи…
Нали? Животът е чудесен!
СМЪРТ НА СМЪРТТА
Помня смътно… Сирената вие ли вие… И ние
още сънени хукваме… Баба… И мама… И аз…
И тълпата… Тунелът подземен… И вътре се крие
половината смъртно уплашен мъничък Бургас…
А пък другите храбро остават във своите къщи…
Самолетите само минават на път за големия град.
Ах, нещастната София… Тя е обектът им всъщност…
И бръмчащото радио съобщава за страшния ад…
Бях на четири само… И колко войни от тогава.
Телевизорът… Гледаме… Но това е далече от нас…
Слава богу… До днес този ужас ни подминава…
Нереално е сякаш… А възможен е страшният час…
Тези срутени сгради… Тези хорица обезумели…
Тези мъртви дечица изпод грозните развалини.
Но нали не е тук… И нали сме си живи и цели…
И нали са безоблачни нашите нощи и дни…
Боже господи… Ако случайно, случайно те има,
позволи да попитам кой те създаде такъв?
И защо ти от своя страна ни създаде такива –
всеки ден хем да сеем земята, хем през ден да я храним със кръв.
И защо си отстъпил властта на пет- шест идиота
да решават безумно зловещия край на света.
Наближава ли вечната, страшната Смърт на Живота!
Да извикаме право в лицето ѝ „Смърт на Смъртта“!
РОДНА РЕЧ
Всяка нощ, всеки ден
ти нахлуваш във мен
моя истинска и сладкогласна!
От безкрайно далеч!
Моя българска реч!
Моя вечна съдба… И прекрасна…
Едно малко дете
с теб щастливо расте…
И прилежно и звучно те срича…
Цяло в твоята власт…
Колко майчина страст!
Да те учи и да те обича…
А какви врагове
векове… векове…
се опитваха да те убият!
Днеска твойте чада
пак свещена вода
от безсмъртното изворче пият…
Колко музика… Стих…
Аз от малък открих…
И във себе си вечно те пазя…
Моя българска реч…
Моя арфа и меч…
И завет на Славейков и Вазов…
Старомоден съм, знам.
Ти си светлият храм
в който тихичко влизам на пръсти…
И когато греша
мойта грешна душа
мълчаливо във тебе се кръсти.
Прости нашия грях…
Ах, защо ме е страх…
Дойде време жестоко и жалко…
Суета… Беднота…
И ни пръсна света…
И останахме толкова малко…
Моя реч… Мой език!
До последния миг!
До последния дъх… И до края!
Непохватен и тих –
този мой верен стих
позволи ми да ти завещая!
ОЩЕ НОЩЕН
Отново тук съм… А не исках…
Все още сънен… Още нощен…
Защо? Какъв е този мощен
неустоим във мене глас
да се събуждам в този час…
Във този тъмен час, когато
е всичко толкова познато…
И сякаш дал съм тайна клетва…
Екранчето пред мене светва..
И идва стих нетърпелив…
И гарантира, че съм жив…
И в гънките на полумрака
знам вече точно кой ме чака:
Ти… Моя стара и самотна…
Ти… Бедна… Тъжна… Безработна…
Ти… Млада майка… Ти… Поет,
очакващ пак от мен съвет.
Ти… Горда… В чуждата чужбина…
Ти… С плач по своята родина…
И ти, свалячо… Стара кримка…
Поставил своя млада снимка…
И аз – суетник поласкан
стоя пред светлия екран.
Съзнавам… Тука идват всички,
които са съвсем самички,
и търсят някак слепешката
лекарство против самотата…
Случаен, кратък епизод…
Красив… Във грозния живот.
Защо е тъжно?… Нали свикнах?
И всички до един обикнах.
А нямам време… И е време
да спра… Но дявол да го вземе
не си се давам… Не – на друг…
И още нощен, идвам тук!
И НЕ МУ СЕ ВИЖДА КРАЯ…
И торбите под очите…
Не, че нещо ми е мъчно…
Даже май го предпочитам…
Тъпо е да се младея…
На достатъчно години…
Свикнах… Имам да живея…
Искам… Имам си причини…
Искам го… И зло… И стръвно…
Още… Искам го страхотно.
Тези хапчета за кръвно
ще ги гълтам доживотно…
Още седем… Обещавам…
Три пъти на ден… Прилежно…
Всяка сутрин като ставам…
Жив съм… И ми става нежно…
Сякаш пак съм… Куриозно…
Оня, същия… С брадата.
Вземам се на сериозно
и си влизам във играта…
И си вярвам… И си вярвам…
И играя… И играя…
И на младост го докарвам…
И не му се вижда края.
