Любомир Кючуков за българските кандидатури в ЕК и НАТО: Кариеристични амбиции или държавна политика?
Коментарът за кадрови назначения по принцип не е израз на добър тон – независимо, че в българската политика той е любимо обществено занятие.
Когато обаче става дума за международните отношения и излъчване на национални представители в международни институции, тогава това вече не е въпрос на персонална кариера, а на държавна политика. И всяко българско назначение на отговорен международен пост би следвало да се подготвя, подкрепя и приветства и да бъде повод за национално самочувствие. За съжаление обаче в коментарите за двете международни позиции, предизвикали публичен интерес в България през последните дни, липсва точно политиката. Но проблемът тук не е в коментарите, а в нейното изначално отсъствие.
Българският еврокомисар
България е в политически цайтнот по отношение издигането на своята кандидатура на държавно ниво. Вакуумът се попълва със слухове и мнения в публичното пространство, където прехвърчат имена на кандидати и на възможни ресори. Проблемът е, че това е много далеч от една осмислена държавна политика. Впрочем, през последните години изборът на български еврокомисар обикновено е бил свързан със запълването на квоти и поддържането на баланси – регионални (между Източна и Западна Европа), политически (между партийните формации), между мъже и жени и т.н. Като най-често въпросът се е решавал на остатъчния принцип – това, което остане.
А именно защото става въпрос за политика и държавни интереси това следва да бъде процес, а не конюнктурен акт, като този процес по правило отнема поне година и следва да обхваща: анализ на интересите на страната към дадени ресори; оценка на възможностите те да бъдат получени; предварителен подбор на подходящи кандидати; работа сред другите страни членки за осигуряване на необходимата подкрепа. Това, което се случва в момента с прехвърлянето на отговорността върху едно несъставено правителство е крайно несериозно и безотговорно.
Следва да се отчита също така обстоятелството, че България е една от малкото страни, която не реагира на искането на председателя на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен да получи по две кандидатури от страна – на мъж и на жена. Искане, влизащо в противоречие с Лисабонския договор. Защото излъчването на кандидат за еврокомисар е суверенно право на всяка държава, а не избор от списък на председателя на ЕК. Много държави членки вече обявиха своя един кандидат. Остава да видим дали България няма да е сред малцинството, направили компромис със своите права и достойнство.
Заместник генерален секретар на НАТО
Тук интригата е на ниво слух, лансиран първоначално под формата на клюка. Но той е показателен за друг сериозен проблем в българската външна политика – България досега не е заявявала интерес към тази позиция, няма и необходимото за целта решение на Министерския съвет, което да лансира конкретна кандидатура.
Тоест, не България, а външни фактори избират дали и кой български представител да заеме дадена международна позиция, а българската държава впоследствие санкционира този избор (точно така се случи с избирането на Кристалина Георгиева за управляващ директор на Международния валутен фонд, когато, след като в „Политико”, както и сега, се появи статия за нейната кандидатура, българското правителство спешно направи необходимата формална номинация). Което на практика отново означава, че се попълват квоти и се постигат баланси (в конкретния случай – жена от Източна Европа, още по-добре от Балканите) с удобни фигури, притежаващи необходимия формален профил – но за сметка на България и без нейно участие.
