Маестро Найден Тодоров пред “Гласове”: Културата не е въпрос на пазар, а на целенасочена национална политика

Бих го нарекла човекът оркестър, не защото може и без един от своите музиканти във филхармонията, а защото дава всичко от себе си в това, което прави. Използва всичките си контакти, дава цялото си време и енергия, гори за музиката и не може без нея. Не сваля усмивката от лицето си, не защото няма причини да го прави, а защото знае, че тя мотивира и дава положителен заряд на действията. Не очаква аплодисменти, а само още повече успехи. Визионер с позиция, видял културната сфера от всичките ѝ аспекти, включително от нейния връх. Мечтае и работи първият ни оркестър да е признат по света. А как той вижда културата в България, какво трябва да се промени и какво може да се направи съвсем конкретно разказва в нашия разговор за “Гласове”.

– Между колко полета Ви хващам в момента?

– След малко е следващият полет. Този път в България – за Варна. Иначе предстоят полети за Турция, Австрия, Германия. Навремето написах цяла книга по време на полети и както е тръгнало мога да напиша още няколко, защото полетите не намаляват, а се увеличават. Аз обаче няма да се оплаквам, защото през 2018-2019 година реших, че е прекалено много пътуването и е много изморително. И тогава върху всички нас се стовари 2020 година и аз разбрах, че всъщност получавайки онова, което исках, се оказа, че въобще не го искам. Така че в момента се радвам на всичките тези пътувания и се надявам те никога да не спират.

Хубавото, когато пътуваш някъде, е да вземеш най-хубавото като емоции, като преживявания, като контакти от това място, където си бил, и се върнеш зареден тук, за да продължиш да се бориш за нещата да вървят в някаква хубава посока, което, за съжаление, не винаги е възможно. И аз си мисля, че за много от хората, които в един момент се предават и не успяват да продължат, причината е именно в това, че те не пътуват достатъчно. И всеки път като се връщам в България искам да направя още много, и още много, и още много. В това отношение съм ненаситен, защото смятам, че най-хубавото на нашата професия, на професията на хората на изкуството, е, че всъщност няма връх. Където и да стигнеш до върха, установяваш, че си още в подножието. Че има още много. И това е толкова прекрасно, защото то всъщност ни развива и като хора, и като общество, и като всичко. Неслучайно страните, в които изкуството е силно развито, са силно развити общества. 

– Всъщност, как наистина се случват тези гастроли? Ето сега следва и Виена, Концертхаус. Какъв е принципът? Покана? Как се случва?

– Всичко започва от приятели. Много ни се иска на всички нещата така да се случват, че да няма нужда от лични контакти, да няма нужда от приятелство, обаче в моя живот се доказва непрекъснато обратното. Всичко се случва най-добре там, където имаш приятели. Приятелите ми помагат. Ето, приятел от Солун помогна нещата да се случат да бъде поканена Софийската филхармония. Приятел във Виена организира преди 4 години гостуването на Софийската филхармония, което повлече след себе си поредица други гостувания, а и в момента гостуванията в Австрия и Германия. Всичко се случва, когато хората те познават и те ценят. И когато има взаимно уважение. Не знам дали хората си дават сметка, че всъщност целият свят работи на принципа на личните познанства. И според това колко е широк кръгът на собствените ни познанства, толкова по-високо можем да се вдигнем и ние. И което е най-хубавото в цялото нещо, че ние можем един друг да си помагаме и нивото ни да се качва все повече. Да, в един момент се достига и до поканите, и до договорите, и до фактическото гостуване, но според собствения ми опит, всичко е започва с разговор на кафе. 

– Контактите у нас някак си се имат за мръсна дума, но ето че на това се крепи света. В световен план познанствата работят.

– Нека да сме честни, когато изпитваш удоволствие да работиш с някого – резултатът е много по-висок. Когато вършиш работа, защото трябва да ти се плати за нея, това, което щее получа е нещо, което… може с него, може и без него. Личното отношение е винаги това, което прави нещата да бъдат специални. Защо в България приятелството е възприето като мръсна дума, защото то се използва по един доста груб начин – у нас приятелството е превърнато във връзкарство. Приятелството не трябва да бъде за това ние да се измъкваме от проблеми.

Приятелството трябва да бъде за това да ни предпазва да не създаваме проблеми. Особено в България има една дума, която е загубила своето съдържание – това е думата уважение. Не е нужно дори да сме приятели, ако се уважаваме – нещата пак ще вървят. Но в България хората някак си не уважават другия. Единият не го уважаваш, защото го познаваш. В същото време не уважаваш другия, защото не го познаваш. Тоест ние си търсим причина да не уважаваме насрещния човек. И обратно към приятелството – не малко от тези артисти, които гостуват в Софийската филхармония, не биха гостували, ако не се познавахме. Не е случайно, че в много институции по света, когато кандидатстваш за подобна работа, е изискване да имаш нужните контакти. 

– Аз следя програмата на Софийската филхармония и много често забелязвам, че концертите са разпродадени много по-рано. На какво се дължи това? На маркетинг, на вярна публика или на някакъв отзвук след ковид на глад за това преживяване?

– В случая причината за това, че Софийската филхармония се оказа съставът в България, който успява да пълни най-добре своята зала и успя пръв да се възстанови от пандемията, е резултат на един изключително успешен мой избор. Намерих човек, който е професионалист. Човек, който пое половината от работата, която имам като директор. И използваме в момента заедно логиката на колите – аз съм това, което се вижда, но отзад друг е двигателят. 

– Но тук искам да подчертая това, че културата има нужда от маркетинг. 

-Естествено! Проблемът на културата в България е, че много хора от културата смятат, че те са толкова изключително добри, че нямат нужда да бъдат рекламирани. Съжалявам много, но хората не са длъжни да знаят кои сме. Истината е, че за съжаление живеем в един свят, в който опаковката продава по-добре от съдържанието. И това хората на изкуството в България не са го научили още. Въпреки че те самите са подвластни на това правило, когато пазаруват. 

– Но наистина те имат нужда и от опаковка, за да бъдат припознати от хората. 

– От това, което съм видял по света, за съжаление опаковката е по-важна от реалните умения. И аз го казвам като диригент, защото в света на диригентите това е още по-страшно. Тъй като един музикант, ако свири лошо, поне ще се чуе, че свири лошо. Ако един диригент има добър маркетинг и застане пред добри оркестри, вече няма значение колко е добър. Това е моята непрекъсната битка с българските оркестри. В известен смисъл, този проблем с диригентите у нас е много по-видим. Понеже българските оркестри имат едно типично за нас качество – ако успееш да ги въодушевиш, могат да направят чудеса. И аз често им казвам – не е това, което ви прави добър оркестър. Добър оркестър е този, който в най-лошия си момент има добро качество. Защото истината е, че в една верига здравината на веригата е равна на здравината на най-слабата ѝ брънка. И това важи и за оркестрите. Качеството на оркестъра личи по най-слабите му концерти, не по силните. 

– Как? В техния синхрон? 

– Давам веднага пример. Ако отпред застене един лош диригент (това в един или друг момент се случва на всички оркестри), ако в този момент оркестърът успее да запази високото си качество на изпълнение, това означава, че музикантите се следят един друг, че се слушат един друг, че внимават в цялостното изпълнение и това означава, че този оркестър е много добър. Тогава този оркестър е едно цяло, а не сбор от музиканти. Мисля, че нещо подобно беше и мотото на Берлинската филхармония – „129 музиканти – 1 оркестър“. Да зависим само от този отпред, който да ни мотивира – това е начинът, по който работят младежките оркестри. Въпреки това обаче аз считам, че мотивацията е едно много силно оръжие за развитието на хората. Защото рационалното мислене е нещо много хубаво, но то не ни помага, когато сме тъжни. То не ни пречи, когато сме весели. То няма абсолютно никакво значение за нас, когато сме влюбени. Рационалното мислене е това, което се вижда отстрани. Но истината е, че въпреки този рационализъм, от който имаме нужда, ние вървим напред или понякога назад винаги по емоционални причини. 

– С какво мотивирате Вашите оркестранти? 

– Опитвам се да ги мотивирам с хора, които да застават пред тях. Хора, които на много места по света са трудно достъпни. Хора, които са от най-добрите в своята професия по света. Защото аз самият съм го забелязвал това усещане и в себе си, когато до теб застане такъв човек, това ти дава крила – можеш да полетиш. И съм го забелязал и в Софийската филхармония – когато пред тях застанат такива хора, те наистина дават най-доброто от себе си. Което ме прави после непримирим, когато не видя най-доброто от тях. 

– Това е, всеки шеф, диригент, ръководител никога не може да бъде напълно удовлетворен.

– Аз имам един… то не е принцип, защото аз не го правя умишлено – след концерт винаги съм щастлив. И съм щастлив, не защото сме достигнали Еверест, а защото сме постигнали максимума за момента. Имало е случаи да съм нещастен, но това не е било непременно, защото не сме постигнали 100% от това, което искам, защото, ако трябва да бъда честен, 100% от това, което искам, никога не сме постигнали, дори не сме го и доближавали. По-скоро съм нещастен когато видя изражение на безразличие, докато се прави музика. Това може да ме срине, защото работата на хората на изкуството е да мотивират другите със своето творчество. Но как може да ги мотивираме без ние самите да сме мотивирани? Как можем да ги накараме да харесват изкуството, ако на нас самите то ни е безразлично? Няма как! И по тази причина предпочитам човек да прави грешки, но да изпитва удоволствие от работата си, отколкото да е безгрешен и всичко да му е безразлично. Е, това не означава, че не се дразня при всяка грешка…

– Казахте, че ги мотивирате именно с имената, които каните като примери, като идоли, които застават пред тях. Нека споменем и за усилията Ви тази година – за имената, които следват. Как успяхте да ги убедите да дойдат в България? Някои от тях вече са били всъщност, не са за първи път! 

– Повториха съвсем наскоро Шарл Дютоа, Готие Капюсон и Диана Дамрау, Кристоф Ешенбах, и Камий Тома. Аз се надявам, че това ще продължи да се случва, защото първото гостуване на големите артисти е заслуга на директора. Но второто, третото, четвъртото и т.н. са заслуга на оркестъра, защото това означава, че когато са дошли тук, те са харесали оркестъра и публиката. Между другото, имаме изключителна публика. 

– Така ли?

– Да, ние не го осъзнаваме. Когато нашата публика хареса нещо, тя може да се отблагодарява по много специален начин. И съм забелязал, че много от гостуващите артисти са изненадани от реакциите на нашата публика. 

– Каква е? По-бурна, по-емоционална? По-необрана?

– Точно, точно! Тази липса на обраност е нещо много красиво за мен, защото аз съм бил свидетел на концерти, дирижирал съм концерти (няма да казвам къде), където публиката ръкопляска по един доста „административен“ начин. И аз си казвам „ок, не им е харесало“. Обаче те ме викат втори, трети, четвърти, пети, шести път на сцената, очевидно искат и бис – аз отказвам, защото не ми импонира начинът, по който аплодират. Българската публика може да бъде много емоционална! 

– Аз винаги съм си мислела, че тя е неуважавана от изпълнителите, защото ръкопляскаме не на място и сме по-експресивни…

– Трябва да кажа нещо и на тази тема – за случаите, когато публиката ръкопляска не на място. Една частица в мен се бунтува, една много по-голяма част от мен пък се радва. И ще кажа защо. Има две причини поради които публиката може да ръкопляска не на място – първата е, ако нещо толкова много им е харесало, че просто е спряло да ги интересува къде трябва да се ръкопляска – това е страхотно! Втората причина е, че не знаят – това също е страхотно, защото означава, че това е нова публика! 

– Вярно е! Така е.

– Така че аз не се дразня, когато публиката реагира не на място.

– То не е от неуважение. 

– Абсолютно! От неуважение може да стане и да си тръгне. 

– И все пак още няколко имена да изброим до края на годината още кой ще гостува на Софийската филхармония?

– Имаме Вадим Репин, имаме Максим Венгеров, имаме Иво Погорелич, Михаил Плетньов, идва за първи път Василий Петренко. Имаме Лия Петрова и Веско Ешкенази от българските изпълнители, да не забравяме и Григор Паликаров и Мартин Пантелеев, имаме Кристиан Мандеал, който за мен е най-добрият румънски диригент… Ако на мен някой ми каже – избери си само един цигулар в света, с когото искаш да работиш, само един и никой друг, това е невъзможно разбира се, но преди да се сетя колко много други ми харесват, ще кажа Максим Венгеров. Василий Петренко, който през декември ще прави „Лешникотрошачката“ – аз толкова време се надявах той да дойде, той е човекът, когото успях да докарам през приятел – дадоха ми няколко възможности за избор на програма. И аз видях „Лешникотрошачката“! Казах си – Лешникотрошачка, Василий Петренко, месец декември – няма нищо по-добро! Един от най-добрите български диригенти, който за съжаление много рядко е в България – Росен Миланов ще постави със Софийската филхармония Девета симфония от Малер. Това е една симфония, която човек може да изпълнява, само ако наистина е много добър. И много малко оркестри могат да си позволят да я изпълнят. Разбира се любимецът на българската публика – Саша Гьотцел. Друго щастливо събитие – Сантяго канон Валенсия е един невероятен челист, за когото бях слушал, но не ми беше в полезрението, защото е млад, в кариера, мислех си – въобще няма да му е до нас. Да, обаче ме поканиха в родния му град да дирижирам преди известно време, аз отидох и организаторите поканили него за солист. Първа репетиция – фантастична. Втора репетиция, след нея обяд – и аз му казвам – Сантяго, знаеш ли какъв оркестър имаме в София? И ето че сега той ще ни гостува, а аз съм изключително щастлив от този факт! И, разбира се, има едно друго събитие, което мен много ме радва, нищо че е без солист – „Междузвездни войни“! Джон Уилямс! Не мога да направя сезон, в който да няма и Джон Уилямс. Просто тази музика за мен е феноменална!

– И тя стига и до най-младите вероятно. Говорихме си за всички тези големи имена, които идват в България, обаче те едва ли идват безплатно… или само по приятелски така да се каже. И тук идва хубавият въпрос за парите и финансирането. Как правите тази магия? 

– В някои по-редки случаи намираме подкрепа отвън. В някои от случаите самите изпълнители си намаляват хонорара, когато идват, разбира се поставят въпроса това да остане конфиденциално. Тъй като това може да им развали други политики. Аз съм приел за себе си един много елементарен модел, а именно, че от бюджета на Софийската филхармония, който включва субсидия, приходи, дарения, спонсорства и така нататък около 15% са хонорарите за изпълнителите, които искам да поканя. Това означава, че в момент, в който падне бюджетът ни – ние ще трябва да намалим хонорарите на изпълнителите и ако те не са съгласни да идват на по-скромни цени, както се случва с някои от тях сега – ще трябва да намалим бройката на гостуващите изпълнители. Съответно колкото повече качваме бюджета на Софийската филхармония, толкова повече аз имам възможност да каня такива хора. 

– Какъв е бюджетът от държавата, който ви отпускат? 

– Той варира според собствените ни приходи. От 2011-а година държавните културни институти са на делегиран бюджет. Това означава много неща, едно от тях е, че субсидията на държавните културни институти варира според приходите. Това звучи много хубаво, обаче има и своите тежки минуси. Защото означава, че държавните културни институти трябва да правят преди всичко събития, които да са интересни на публиката и с това автоматично отпадат по-елитарните и по-образователните събития. Аз се опитвам да търся някакъв баланс. Надявам се, че успявам да го постигна между това, което е по-популярно, това, което е малко по-елитарно, другото, което е по-образователно, за по-млади хора да има, за по-възрастни хора да има. Винаги се старая в програмата да има в някакво процентно съотношение за всички по нещо. Но това носи своите рискове със себе си, защото само определени програми носят публика, съответно и приходи. Няма защо да го крия, публиката в България идва на концерти не толкова за произведенията, колкото за изпълнителите. Аз съм си правил експерименти, правейки програма на филхармонията с изключителни произведения, но с не толкова известни изпълнители – за съжаление залата не е пълна на такива концерти. Включително преди няколко години аз направих една много грандиозна мениджърска грешка – направих един цял цикъл само с концерти с българска музика. Посещаемостта беше потресаващо ниска, въпреки че имаше много красиви произведения вътре в програмата. В момента вмъкваме българските произведения в другите програми, така че едва ли не да останат незабелязани, когато човек си купува билет за концерт, но, когато дойде – да ги хареса. Тоест ние винаги трябва да търсим този баланс. Той е много труден, защото, ако като директор реша, че искам да правим страшно много приходи, мога да изпадна в една ситуация да правим само популярни програми и в един момент от основната задача, която имаме като културна институция, да не е останало много. В същото време това според българските закони няма да ме направи лош директор, даже напротив – ще ме направи добър директор, защото финансите на институциите ще са добре. От друга страна, ако аз се движа само по смисъла на добрата художествена политика, която е за израстване на обществото, защото има такива произведения и такива автори, тогава ние ще затънем финансово. Това отново прави ли ме добър директор? Не. Естествено винаги най-голямата част от бюджета е за заплати. Заплатите варират в различните години в различните институти, понеже субсидията ни е различна, между 50% и 80%. Поради ниските заплати, защото заплатите в България са в рамките на трагикомичното, директорите дават по-голям процент за заплати, при което не стигат парите за дейност и парите за издръжка на сградите и се влиза в една спирала на дефицит. И институтите, които попаднат в такава спирала, трудно могат да излязат от нея, защото дори да спрат да работят, заплатите вървят. И това прави много трудна в днешния момент работата на директора. Аз имам някакви спомени от годините, когато започнах като директор в Русенската опера – беше сладка работа да си директор. В смисъл, че държавата подсигуряваше заплатите и осигуровките, подсигуряваше издръжката на сградата, подсигуряваше някакъв процент от парите за гостуващи изпълнители, съответно собствените приходи оставаха като бонус. Впоследствие нещата се промениха и може би онова, което е най-трудното за един директор в България, е да удържи баланса, защото е много лесно човек да залитне в една или друга посока по емоционални, а понякога дори и по рационални причини. Сега, как се разпределят парите в България – разпределят се за заплати, за издръжка на сградите, за хонорари за гостуващите изпълнители, разноски от типа на самолетни билети, пътни, хотели, какво не споменавам? Не споменавам парите за реклама и за маркетинг. Защото повечето от българските културни институти през годините са пренебрегвали изключително много това нещо. За тях рекламата е нещо, което е едва ли не излишен разход. Малцина разбират, че точно това е опаковката, която продава. В много от институтите на запад от нас средствата за реклама и маркетинг достигат до 30% от бюджета!

– Колко е бюджетът Ви от държавата? 

–

– Колко е бюджетът Ви от държавата? 

– Варира. В най-силната ни година, която беше 2019 година, държавните пари бяха около 10 милиона. За сравнение: през 2016-а бяха около 4 милиона.

– Как вървят заплатите на оркестъра? 

– В момента средната заплата в оркестъра е около 1 900 лв., ако човек влезе в оркестъра без никакъв опит, получава една заплата, с която трудно се живее – 1 600 лв. Действително има позиции в оркестъра, на които заплатите достигат около 3 000 лв., но това са позиции на водещи музиканти, водещи изпълнители в оркестъра с многогодишен опит, с отговорности. Като цяло средната заплата има още много накъде да расте. Но тук е големият проблем. През 2019 година Министерството на културата и Министерството на финансите приеха едни рестрикции към държавните културни институти в областта на сценичните изкуства, една от които казва, че субсидията на годишна база не може да расте с повече от 5%. Тоест, дори когато вдигаме заплатите с 10%, ние вече имаме проблем и трябва да съкратим други разходи. И тук идва въпросът, който можем да наречем държавна политика – искаме ли в държавата да има институции, които да са толкова представителни, че в тях да има хора, които да не разсъждават за това как да оцелеят, а затова как да направят най-доброто възможно в професията си и да показват България във възможно най-добрата светлина по света. Това е решение, което трябва да се вземе на най-високо ниво в държавата, не на ниво директори на институти. Но без значение дали ще има, или няма да има такава държавна политика, едно е сигурно – че в държавните културни институции няма как нещата да останат по този начин особено с тези рестрикции за 5% растеж на бюджета. Защото в един момент с инфлацията, която расте без рестрикции, и с растящата минимална работна заплата, хората на изкуството могат за пореден път да се окажат на дъното. И тогава ние няма да можем да искаме от тях да представляват нацията и да показват красивото лице на България пред света. 

– Колко души работят в момента в оркестъра? 

– Филхармонията не е само оркестърът. В оркестъра са около 130 човека.

– А познавате ли някой от тях, който да се занимава и с друго, за да си набавя допълнителен доход?

– За съжаление познавам не един или двама, които се занимават и с друго нещо, за да живеят. И пак в Софийската филхармония процентът е по-нисък. Познавам български оркестри, в които над 80% от музикантите имат втора професия, за да оцеляват. Това вече превръща музиката в хоби. И ни връща към старата народна поговорка „музикант къща не храни“. Само че ние не искаме да живеем спрямо тази поговорка, нали? Има няколко варианта за изкуството, за музиката в частност. Изкуството може да бъде бизнес – музикална индустрия. Тогава най-приспособимите ще оцелеят. Или може да бъде социална политика. Да даваме на хората на изкуството някакви пари, за да могат да живеят, да ги има, защото е срамно да сме европейска държава и да липсва тази прослойка. Или може да бъде политика за развитие на обществото. Тези институции да бъдат инструмент на държавата за вдигането на нивото на обществото, защото то в момента няма да кажа къде се намира. И също така тези институции, ако не всичките, то част от тях – тъй наречените културни институти с национален статут, да бъдат лицето пред света. 

– Въпрос на културна политика. И в ситуацията, в която сте днес, какво би Ви се искало да постигнете, да промените – закон, рестрикция, нещо реалистично? 

– Онова, което според мен би трябвало да се промени е първо да се дадат минимални условия за съществуване на хората на изкуството и да се сложи къде е тази граница на минимални условия. Например, ниското ниво на заплащане за хора на изкуството да са две минимални заплати. Съответно това да расте – за държавните да са три, а за националните – четири. Това е нещо, което е възможно. Звучи почти нахално, но е изключително малко като средства от бюджета, човек просто не го осъзнава, докато не започне да смята. Не казвам, че не може да има рестрикции, защото тогава ще се окаже, че тези, които работят повече, ще взимат парите на онези, които работят по-малко. Но те трябва така да бъдат преосмислени, за да отразяват реалността в днешно време. Давам отново пример с рестрикцията за 5% растеж на субсидията с растящата инфлация. Няма баланс между двете. Една друга рестрикция казва, че няма да има субсидиране на цена повече от 20 лв. на билет. Само че цените на билетите отдавна вече са много над 20 лв. на места. Тази рестрикция стои ниско спрямо днешните цени на пазара. И какво се случва – културните институти, за да получат субсидията, от която имат нужда, се налага да работят два пъти повече. Тъй като цена на билет 40 лв. не им носи нищо, те трябва да продадат два спектакъла, вместо един. Какво означава това – един път, че изморяваме безсмислено хората на изкуството, и второ – правим нови разходи за допълнителни спектакли. Трето – претоварваме обществото с дейност, защото, нека да сме честни, в момента музикалният живот на София е свръх пренатоварен, нямаме публика за толкова много събития. Публиката може да се създава, но това е бавен процес, който не работи на пазарен принцип. И в същото време в страната има населени места, в които нищо не се случва. Има една абсолютна липса на баланс. Мога много да говоря на тази тъжна тема. Но това, което е най-важното е да се създадат нормални условия на институтите да работят и да се създадат конкурентни условия за това музикантите да искат да работят в дадените институти. Можем да вземем пример от Германия, или ако искаме да разсъждаваме по по-различен, пазарен начин, можем да вземем пример и от Великобритания. Всички имат плюсове и минуси, ние трябва просто да изберем какво искаме. В момента големият проблем е, че държавата не знае какво иска да прави с тази култура. Всъщност държавата възприема културата като пасив, като някакви разходи, които трябва да се направят, защото иначе някак си не е удобно да не ги направи. И поради тази причина бюджетът за култура на България стои в рамките на статистическата грешка. 

– Имаше нарастващо желание за стачка у вашите музиканти?

-То не е спряло. 

– Не се ли договорихте с тях?  

– Как да се договоря? Те искат от мен неща, които не са от моите компетенции. Но в един момент на човек му писва и спира да му пука от кого какво зависи. А и ако има някой, който да подбутва нещата в определена посока… Смешното в нашата ситуация е, че една стачка само би влошила нещата, защото ние сме на делегиран бюджет, а стачка означава да спрем да работим, което ще ни намали субсидията. В абсурдна ситуация сме хората на изкуството… 

– Понеже заговорихме за политика, а Вие бяхте служебен министър на културата за няколко месеца. (второто служебно правителство на Гълъб Донев, февруари – юни 2023 г.) От този птичи поглед отгоре над проблемите какво видяхте?

– Видях нещо, което ме потресе – няма лошо отношение към културата. Винаги съм смятал, че има лошо отношение, но не, няма лошо отношение, има неразбиране, а това е различно. С неразбирането човек може да се бори по друг начин. Когато знаем каква е болестта, знаем как да я лекуваме. Срещу лошо отношение се бори човек по един начин – със стачки например. Срещу неразбирането следва да се борим по друг начин. И аз бях много горд, че, докато работех в Министерството на културата, редовно се случваше министри да бъдат в залата на концерти. Смятам, че това беше една много добра политика от страна на хората, които идваха. Впрочем това го обяснявах още преди две години на Комисията по култура в парламента – подкрепата, която очакваме от политиците не е само финансова, ние очакваме подкрепа под формата на присъствие в залата. По една много простичка причина – българите следят какво правят политиците. Ако българският народ види, че политиците посещават опера, концерт, театър, музей, галерия, тогава българите ще разберат, че това вероятно е важно, щом политиците го посещават. 

– Но ако можете по-точно да определите – проблемът е в разпределението на средствата, в степенуването на приоритетите или в общата комуникация и разпределение на задачите?

– Аз ще започна от най-горе. Липсва Национална стратегия за развитие на културата. При липса на една национална стратегия какво да правим с тази култура, оттам нататък всеки прави нещо, което той смята за важно. Защото няма официална политика коя е посоката, към която се движим. Аз още преди години бях задал въпроса – кажете какво искате от нас? Ако искате да ни раздържавите, дори и това ще разбера, няма да съм съгласен, но ще го разбера. Искате да сме ви лицето? Искате да образоваме хората? Добре, но нещо трябва да поискате от нас. Липсва Национална стратегия, това е официален документ за развитието на култура, който го няма. Аз съм свидетел на поне три опита да се създаде такъв и трите опита завършиха безуспешно, последният беше доста на финалната права, но може би имаше доста бламирания от различни страни. Една национална стратегия първо ще подпомогне много Министерството на културата, защото то ще знае към какво се стреми. В момента Министерството на културата общо взето тича след събитията. То анализира какво се е случило и кое как може да се поправи. А то би следвало да задава посоката. Но, за да я задава, самото министерство трябва да има нещо, по което да се води. Защото, като кажем министерство, ние си представяме нещо монолитно, но това са хора като нас, които работят на базата на нещо, което им е дадено като задача. Ако я няма тази задача, те какво да направят? Поради липсата на стратегия, всеки, който стане министър, решава кое на него му е интересно (или от кое разбира повече) и работи в тази посока. И понякога едно е успешно, друго е по-малко успешно. Но в крайна сметка опираме до това, че всеки работи според личните си виждания и предпочитания, защото липсва държавната политика на България в сферата на културата. Дори в Закона за закрила и развитие на културата има такива парадокси, които са чак забавни. Понеже работя в Софийската филхармония, веднага давам пример – чл.7 казва, че националните културни институти „се финансират изцяло и приоритетно от бюджета на Министерството на културата“. Отиваме малко по-нататък, според чл. 23 ние се финансираме процентно спрямо собствените ни приходи, с еди-какви си рестрикции. Тоест, ако ние не правим приходи, няма да имаме субсидия. Кой от двата члена да гледаме? За такива неща говорим. И ето, отново се връщаме да говорим за пари. Но културата не е пари, парите са средството за развитие на културата. Какво искаме? Искаме да имаме култура само в големите градове? И тогава да предизвикаме хората да ходят в големите градове. И това е политика, може да е лоша политика, но е политика. Искаме да има култура навсякъде? Да създадем трупи, които да пътуват по всички населени места, така че културата да е като една мрежа, една паяжина, която да обхване цялата страна? И това е политика. Искаме да имаме паяжина за страната и да имаме един, два или три големи културни центрове, с които да се  гордеем пред света и да предизвикваме културните елити? И това е политика. Ако искаме пък можем да унищожим всичко и да оставим само чалга! Апропо, и това е политика. На мен може да не ми харесва, но е политика. Просто трябва да се знае какво се цели. Държавата обаче трябва да има един възглед, а не петнайсет, и да върви по него поне 10 години, за да има някакъв ефект. Аз ще дам един много интересен пример – всеки министър на финансите казва „аз ще дам пари за култура, но да видя някакви реформи, там нищо не се случва“. И в следващия момент аз започвам да се сещам – първата реформа след 1989 беше през 1991, втората – 1994, третата 1999, после имаше някакъв период, в който имаше относителна стабилност, после през 2004 имаше нова промяна за увеличаване на парите за култура. 2010 реформа, 2011 – следваща реформа, 2015 – реформа, 2019 – реформа… и в момента отново чувам, че трябва реформа. Аз не знам друг толкова реформиран сектор в България колкото културния. Но ние не можем да продължаваме да „реформираме“, без да знаем какви са ни целите. 

– А как Ви звучат 0,4% за култура?

– В рамките на статистическата грешка. Някои страни са направили друго. Понякога парите стигат, понякога не, но те са обвързали културата процентно с БВП. Той расте – растат и парите за култура, той пада – падат и средствата за култура. Защото, ако хората нямат какво да ядат, в същото време да се изливат милиарди за култура също не върви някак си. За мен най-логичното би било бюджетът за култура да бъде процентно обвързан с БВП. И тогава си знаем – ето нас толкова ни интересува културата. 0,4% в случая. Но защо се случва това с този прословут процент? Първо финансистите не знаят защо трябва да ги дадат тези пари. Защо не го разбират – защото отново няма централна културна политика. После те като дадат някакви пари, ги влагат в някакви параграфи, от които половината от тях после не могат да бъдат изкарани. Имаше такъв прецедент миналата година – Министерството на културата в единия сектор имаше огромен недостиг на средства, в другия сектор се върнаха 30-40 милиона, защото нямаше как да бъдат изхарчени. Но министерството законово не може да ги прехвърли от едната програма в другата. Това е поредица от недоразумения, които могат много лесно да бъдат решени, ако знаем какво искаме да правим. Това е основният въпрос. 

– Много ясно очертахте проблема. Имате поглед от всички страни на сферата. 

– Никой няма поглед от всички страни, но някои сме в кухнята и виждаме не само следствията, но и причините за проблемите. Например, понеже от 2011 година сценичните изкуства са на делегиран бюджет, това малко измества центъра на тежестта им и те вече не работят да повдигат нивото на обществото, а се движат по неговия вкус. И обратното – имаме един обратен абсурд в музеите и в галериите, където се субсидира определена численост от хора, но всъщност няма никакви пари за дейност. Как точно те да си обновят фонда, как те да организират събития? Казват „от приходи от посетители“. Колко трябва да са тези посетители, на какви билети? А България може страшно много да печели от всичкото онова, което имаме като културно наследство. Гърция и Италия това правят. А ние не го забелязваме, то си седи тук, руши се, защото ние не знаем какво да правим с него. 

– Жалкото е, че го губим. Не просто седим и го гледаме, ами то изчезва. 

– Министерството на културата се дели образно казано, както обичам да казвам – на живи изкуства и културно наследство. Ние сме успели да намерим възможно най-грешния начин за субсидиране и на двете. И това е поради липсата на идея какво искаме да правим с тях. 

– В този план Ви разбирам. Дано се стигне до такива идеи. Това зависи от други хора, но дано да стигнат Вашите послания до тях. А в личен план това, което Вие можете да постигнете в Софийската филхармония, каква е Вашата цел за този мандат?

– Със Софийската филхармония искам да докажа първо на себе си, после на българите и трето на света какво може да се случва в Българи и какво може да се случва с български оркестър. Ако го докажа пред света – това ще вдигне имиджа на България, ако го докажа пред българите – това ще накара други културни институти да се стремят да се развиват по същия начин, ако успея да го докажа пред себе си, което е най-трудното общо взето – тогава ще знам, че съм постигнал нещо в живота си, че всичко, което съм правил, е имало смисъл. Защото това да дирижираш един оркестър, друг оркестър, един театър, друг театър и т.н. е много интересно и е страшно вълнуващо, но в дългосрочен план не е удовлетворяващо, защото в крайна сметка концертът минава, заминава, след една година никой не го помни. А това, което се опитвам да направя за себе си, е да си докажа, че можем да направим нещо, което да промени в позитивна посока развитието на културата в България. 

– Дай, Боже! Желая Ви успех и мисля, че го постигате и го правите!