Машината за смърт на Американската империя
САЩ са отговорни или споделят отговорността за близо 300 милиона смъртни случая в своята история, изчисляват американски политолози
В новата си книга „Безкрайни холокости: Масовата смърт в историята на империята на Съединените щати” (David Michael Smith. Endless Holocausts: Mass Death in the History of the United States Empire, New York: Monthly Review Press, 2023) Дейвид Майкъл Смит изчислява, че САЩ са отговорни или споделят отговорността за близо 300 милиона смъртни случая в своята история.
В книгата си Дейвид Смит, който е доктор по политически науки и професор, преподавал в редица американски университети, показва, че колкото и управляващата класа да настоява за превъзходството на САЩ, ние се намираме в разгара на коренна промяна. Постоянните войни, влошаващите се икономически условия, възраждането на бялото превъзходство и възходът на крайната десница накараха милиони хора да се откажат от илюзиите си за тази страна. Никога досега толкова много хора не са отхвърляли или поставяли под въпрос традиционните банални фрази за Съединените щати. Той пише, че „почти невъобразимата загуба на живот в тези безкрайни холокости може би прави тази страна [Съединените щати] изключителна, макар и по съвсем различен начин, от този, по който я представят нейните апологети“.
Изключителна в извършените от нея насилия и убийствена мощ, което е наистина срамно.
Холокостът на коренното население
Смит изчислява, че 13 милиона местни хора са били убити в холокоста, който е резултат от европейската колонизация на Северна Америка.
Цитирайки Роксан Дънбар-Ортис, автор на „ История на коренното население на Съединените щати“, Смит отбелязва, че преди пристигането на белия човек местните народности в Западното полукълбо са „построили велики цивилизации“, чиито „управление, търговия, изкуства и науки, селско стопанство, технологии, философии и институции са били доста развити“ и в които „човешките отношения са били по-егалитарни, отколкото в Европа“.
Европейската жажда за богатство и господство обаче е довела до масова смърт и унищожение на тези хора.
Характерен пример е войната в Масачузетс през 1636 – 1637 г., където пуританските заселници набират съюзници сред местното население и формират първите рейнджърски сили, които да участват във война, в която „колониалните служители започват да плащат награди за скалповете на местните мъже, жени и деца.“
Около 6000 представители на три индиански общности са били убити, а цялото местно население на Нова Англия (Североизточната част на днешните САЩ, състояща се от шест щата) намалява от около 70 000 през 1600 г. на 12 000 до края на 1700 г.
Афроамериканският холокост
Намаляването на местното население в Западното полукълбо принуждава европейските колонизатори на Северна Америка да започнат да внасят пленници от Африка, за да работят за тях.
Смит изчислява, че приблизително 25 милиона африканци първоначално са били заловени и 12,5 милиона от тях са умрели между залавянето и качването на робските кораби, които са ги докарали до Северна Америка. Смята се, че още двадесет милиона африканци са загинали по време на лова на роби в Африка, което повишава общият брой на загиналите в процеса трансатлантическата търговия с роби до 32,5 милиона.
От онези, които оцеляват и са продадени като роби на американски континент, много повече умират от болести, от побои, нанесени от техните господари или от самоубийства. Според Смит почти 70% от доведените на американския континент вече не са живи десетилетие и половина по-късно. Като цяло той смята, че 41,5 милиона души са загинали поради робство.
По времето след Гражданската война в САЩ немалка част от освободените роби умират от линчуване и в затвора след налагането на Черните кодекси. Редица от тях са убити от бели тълпи при расови кланета – известни в Тълса, Оклахома, където Черният Уолстрийт е бил изгорен до основи.
Смит изчислява, че в наши дни само между 2000 г. и 2014 г. имаме един милион смъртни случая сред чернокожите поради расистката полиция, наказателноправната система и лошите условия на живот в „гетата“.
Холокостът на работниците
Освен индианците и черните американци, огромен брой работници от различен национален произход, които са генерирали безпрецедентно богатство за капиталистическата класа, са преживели сурови и смъртоносни форми на експлоатация в Съединените щати.
Приблизително 35 000 работници умират годишно по време на работа и само между 1880 и 1900 година техният брой е 700 000, тъй като Конгресът отказва да приеме основни разпоредби за защита на правата на работническата класа.
Най-старият работнически вестник в Америка The Cleveland Citizen, излизащ от 1891 г., пише, че по време на Позлатената епоха (от средата на 19-и век до Първата световна война) САЩ са се превърнали в „промишлена кланица“. Когато например през 1914 г. работниците се надигат да протестират срещу лошите условия в мина, собственост на Рокфелер, в Лъдлоу, Колорадо, войските на Националната гвардия убиват 66 мъже, жени и деца, които подкрепят стачката.
Това е част от голямата вълна от насилие срещу работниците, санкционирана от правителството на САЩ, която се разшири до изтезанията и линчуването на Организацията на индустриалните работници на света (IWW), която има дързостта да иска работниците да контролират индустриалното производство.
Като цяло Смит изчислява, че 13,5 милиона работници в САЩ или работещи в американски корпорации извън американската държава са загинали от болести, наранявания, трудови злополуки или насилие срещу тях.
След като създаде своята континентална империя в края на 19-и век, правителството на САЩ свали местната монархия в Хаваите и започна да създава отвъдморски колонии, като Пуерто Рико, Куба и Филипините, които им осигуриха плацдарм за настъпление и господство в Азиатско-Тихоокеанския регион.
До един милион филипинци бяха убити, съпротивлявайки се на американската имперска намеса през 1899 – 1902 г. в испано-американо-филипинската война, която анализаторите описаха като „Първия Виетнам на Америка“.
Вторият и третият Виетнам се случиха в Никарагуа и Хаити, където американската армия изби стотици местни жители, съпротивляващи се на превземането на техните страни и подчинение на финансовите интереси на САЩ.
САЩ споделят отговорността за безпрецедентния глобален Холокост от Първата световна война, през която предоставят на Великобритания и Франция жизненоважни заеми и изпращат американски войски в битката през април 1917 г., за да победят своя потенциален имперски съперник Германия.
След като войната приключи, администрацията на президента Удро Уилсън изпрати американски войски в Съветска Русия, за да се опита в съюз с контрареволюционните сили там да потуши болшевишката революция.
Когато болшевиките триумфираха, администрациите на Уилсън и Хардинг предоставиха значителна подкрепа за нахлуването в Съветска Русия от полските милитаристи.
През 30-те години на миналия век САЩ подкрепят фашистки диктатури като противотежест на комунизма, включително тази на Бенито Мусолини, Франсиско Франко и Адолф Хитлер, когото американският шарже д’афер в Берлин Джордж Гордън характеризира през 1933 г. като „лидер на умерена част от нацистката партия“, която „привличаше всички цивилизовани и разумни хора“.
Подкрепата на САЩ за фашисткия интернационал е пример за приноса им към началото на Втората световна война, която беше дори по-лоша по мащабите на унищожаването на хора от Първата световна война.
САЩ провокираха войната в Тихоокеанския регион, защото не можеха да толерират перспективата за възходяща Японска империя, която да застраши хегемонистичните им стремежи в Югоизточна Азия.
Администрацията на Рузвелт отговори на възхода на Япония чрез масивно натрупване на военноморски сили в Южнокитайско море и налагане на петролно ембарго на Япония, което беше предназначено да провокира атаките на Пърл Харбър поради зависимостта на Япония от вносен петрол.
Според Смит между 1775 и 1945 г., когато успяват да изместят Великобритания като доминираща световна сила, САЩ са причинили 127 милиона смъртни случая в света. Те включват стотици хиляди японци, които бяха убити в резултат на бомбардировката на Токио и хвърлянето на двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, които убиха над 200 000 души в рамките на няколко дни.
Холокостите, организирани от Pax Americana по време на Студената война
Само пет години след края на Втората световна война САЩ отново бяха във война в Корея, където подкрепиха правителство, което изби над сто хиляди души от собствения си народ и проведе кампания за бомбардировки, довела до смъртта на около една десета от населението на Северна Корея.
Освен това американските войски извършиха множество кланета, включително в Но Кън Ри през юли 1950 г., където няколкостотин цивилни бяха убити, след като бяха дадени заповеди да се стреля по севернокорейски бежанци, които представлявали потенциална „пета колона“.
Корейската война беше прелюдия към по-нататъшните кланета във Виетнам, където се прилагаше т. нар. от американските войници „обикновено правило за гълъби“, според което цивилни бяха избивани с оправданието, че „изглеждат като виетконг [евфемизъм за виетнамските комунисти]“.
През 1965 г. ЦРУ подкрепи преврат в Индонезия, който доведе до смъртта на милиони предполагаеми комунисти, които бяха идентифицирани чрез списъци, предоставени на индонезийската армия от ЦРУ. Един човек, заподозрян, че е помогнал за идентифицирането на имена за черния списък, е Ан Дънам, майката на Барак Обама, която е работила като антрополог в Източна Ява.
ЦРУ подкрепи повече кланета при побеждаването на левите бунтовници във Филипините и убийствената операция Кондор в Южна Америка. Последната беше моделирана по програмата Феникс във Виетнам, според която ЦРУ изготвя черни списъци и работи с местни полицейски агенти за арестуване или отвличане на дисиденти, тяхното измъчване и убиване.
Убийствата продължават
Убийствената вълна от годините на Студената война продължи в „хуманитарните интервенции“ през 90-те години на миналия век както на Балканите, в Ирак и Централна Африка, така и по време на Глобалната война срещу тероризма, когато американската армия усъвършенства нови техники за убиване, като например чрез използването на безпилотни дронове.
Милиони мюсюлмани бяха убити като отмъщение за терористичните атаки от 11 септември, чиито извършители и до днес не са напълно ясни .
Дори при предполагаемия либерален президент Барак Обама САЩ бомбардираха седем мюсюлмански държави, ескалираха военното си присъствие в Афганистан, създадоха много нови военни бази в Африка и участваха в операции за смяна на режимите в няколко страни от Латинска Америка.
В последната си глава от книгата Смит описва в детайли последствията от имперските преследвания на Америка по света, проявяващи се в насилие от типа на епидемията от масови стрелби, обхванала САЩ през последното десетилетие.
Смит подчертава, че САЩ са сред най-насилствените общества в историята – с обезпокоително високи нива на убийства, полицейски убийства и лишаване от свобода – и са изправени пред заплахата от десни милиции и терористи.
Не се вижда краят
С изключение на робството и геноцида срещу индианците, безкрайните холокости, свързани с американската империя, рядко се обсъждат в училищата и дори в университетите и не са много добре известни на обществеността въпреки богатата научна литература за тях.
Това е така, защото обществото е хранено с постоянна диета от пропаганда и лоша ревизионистка история – като тази, прокламирана от Музея на жертвите на комунизма – които демонизират левите идеологии и се опитват да утвърдят величието на американския модел на развитие“.
Ако повече хора знаеха истината, можеше да се развие силно съпротивително движение срещу американския империализъм, което да се основава на прецедента на Антиимпериалистическата лига от началото на 20-и век, подкрепяна от такива интелектуални светила като Марк Твен.
До появата на такова движение Смит предрича, че поредицата от катастрофи „ще продължи… и докато нейното върховенство ерозира, управляващата класа на САЩ може да действа като „ранен звяр“ и да извърши нови отвратителни престъпления срещу народите по света, включително срещу хората от собствената си държава, за да поддържа колкото се може повече своето богатство и власт.“
От “Клуб 24 май”
(Заглавието е на ЗЕМЯ)
*Авторът е главен редактор на американското списание CovertAction. Автор е на четири книги за външната политика на САЩ.