Москва все още не е използвала всичките си козове
Бившият директор на контраразузнаването в ЦРУ Джеймс Джизъз Енгълтън описва света на шпионажа от ерата на Студената война като „пустиня от огледала“ – един от онези редки изрази, които улавят същността на въпроса толкова точно, че не изискват подробни обяснения.
Всъщност „пустинята от огледала“ е брилянтен литературен образ от поемата на Томас Стърнс Елиът от 1920 г., озаглавена Gerontion – зловеща картина на унижението и усещането за безвремие, обхванали цяло поколение европейци между двете световни войни, докато те стремглаво препускат към друго, още по-голямо бедствие, дебнещо ги зад ъгъла. Енгълтън изважда тази фраза от първоначалния й контекст, опитвайки се да опише опита да се разбере нещо в обгръщащата ни тъмнина и неизвестност – или, както се изразява самият Елиът, да се опише преодоляването на множеството “хитри ходове” и “фалшиви коридори” на житейския път, само за да се достигне до някакво далечно ехо на истината. Което всъщност е неизменна част от работата на разузнаването и контраразузнаването.
Тези проблеми с възприемането са не по-малко забележими в периферията на държавното управление, където лидерите трябва да сдържат противниците и да спазват международните ангажименти не толкова чрез действията си, а най-вече чрез сигналите, които изпращат на своите партньори. Структурата на международната система се поддържа от тези предупреждения, както и от широкия спектър от политически действия, институции и споразумения, залегнали в основата им.
Значението на подобни импулси се определя от доверието, подплатено със способността да изпълниш сигнала, който даваш. Така например НАТО и неговата клауза за колективна отбрана (прословутият член 5 от устава на пакта), се основават на уверението на Америка, че ще защити европейските си партньори, ако станат мишена на агресия от друга държава. Както отбелязах наскоро в една статия, написана съвместно колегите ми – професорите Анатол Ливен и Джордж Бийби – всички индикации сочат, че руското ръководство приема сериозно тази гаранция за сигурност от страна на САЩ и формира съобразно с нея собствения си подход към източния фланг на НАТО.
Междувременно, най-сериозното предизвикателство пред Русия – потенциално надминаващо дори предизвикателствата на бойното поле, пред които руснаците са изправени в Украйна – е намирането на начини за надеждното сдържане на Запада да продължи да предоставя мащабна помощ и доставки на Киев. Преди трийсет месеца, в първия ден на руската инвазия, президентът Владимир Путин предупреди, че всеки, който се намеси в конфликта, ще понесе „последствия, каквито никога не сте срещали в историята си“.
Оттогава насам обаче, Западът успешно координира колосалната и донякъде безпрецедентна операция за оказване на помощ на Украйна, снабдявайки я с все нови видове оръжия и облекчавайки или напълно изоставяйки предишните си забрани, които ограничаваха способността на Киев да нанася удари по международно признатата руска територия.
В същото време Москва е в състояние да сдържа Запада от предприемане на пряка военна намеса дори и само, защото подобна стъпка може да ескалира в по-широка регионална война – на ръба на ядрената конфронтация. Не може обаче да се каже същото за способността й да попречи на Запада да оказва непряка помощ на Украйна по всички възможни начини.
Последната идея на Путин да разубеди Запада от по-нататъшно участие в конфликта беше да заплаши, че в отговор Русия може да въоръжи западните противници – вероятно с убеждението, че това би увеличило цената на помощта за Украйна за западните страни и те или ще се оттеглят, или поне ще се въздържат от задълбочаване на ангажиментите си към Киев. Три месеца по-късно обаче, Русия все още не успява да се справи с този проблем. Както се оказва, подобна наказателна тактика на принципа “око за око” никога не е била напълно оправдана, не на последно място, защото Москва няма как да я осъществи, без да застраши други части на глобалното си портфолио от военни, икономически и политически интереси.
В тази връзка ще припомня, че точно когато се твърдеше, че Кремъл се готви да въоръжи бунтовниците хути в Йемен срещу Съединените щати, Вашингтон координира дипломатическите си усилия със Саудитска Арабия, за да спре Москва. През юни Русия и Северна Корея подписаха споразумение за отбрана, но към днешна дата няма доказателства, че руснаците планират да изпратят големи доставки на въоръжение на режима в Пхенян. Поне досега се случва обратното: появиха се съобщения, че Северна Корея е изпратила милион артилерийски снаряди на Русия. Възможно е севернокорейците да вярват, че се облагодетелстват по други начини от връзките си с руснаците, включително увеличавайки своето политическо влияние по отношение на техния основен благодетел и партньор Китай, но няма нищо, което дори малко да наподобява съпоставим обмен на въоръжения между Москва и Пхенян.
Лесно е да се разбере, защо е така: всяко широкомащабно усилие за въоръжаване на Пхенян може да се окаже фатално за отношенията на Русия с Южна Корея, които не са се сринали напълно след началото на инвазията в Украйна през 2022, въпреки тясното партньорство на Сеул с Вашингтон и очевидното му желание да се съобразява стриктно с интересите на САЩ. Пекин също не би бил доволен от дестабилизиращия ефект, който евентуални големи руски оръжейни доставки за Северна Корея биха могли да имат върху целия регион, а пък Русия просто не може да си позволи да усложнява отношенията с Китай. В Близкия изток Иран е очевиден кандидат за руската щедрост: в края на краищата той е противник на Съединените щати, ангажиран в ожесточена битка с един от най-близките съюзници на Америка – Израел. И в този случай обаче, на Кремъл се налага да плува “между Сцила и Харибда”.
Част от сложната стратегия на Русия в Близкия изток, след нейната намеса в сирийската гражданска война, е поддържането на стабилно партньорство с Израел. Както Путин, така и израелският премиер Бенямин Нетаняху смятат топлите отношения между двете страни за лично постижение и очевидно не искат да се отказват от тези връзки, въпреки факта, че конфликтът в Украйна и войната в ивицата Газа ги изпратиха на противоположните страни на барикадата.
Макар че Москва многократно критикуваше Израел заради поведението му в ивицата Газа, подобни риторични атаки са едно, а доставката на оръжия за големия враг на Израел – Иран, е нещо съвсем друго и досега Путин не е демонстрирал склонност да пресече тази “червена” линия.
С други думи, Русия почти е изчерпала списъка с врагове на Запада, които би могла да въоръжи, без при това да навреди на собствените си интереси. По-малко значими потенциални играчи остават в Латинска Америка и някои части от Африка (без да забравяме талибаните в Афганистан). В тези случаи обаче, въздействието от подобни доставки вероятно ще бъде пренебрежимо малко, за да окаже обещания “наказателен ефект” върху САЩ и съюзниците им.
Ребусът, пред който е изправена Москва обаче, разкрива и друг аспект на нейните военни усилия в Украйна: способността на руснаците да поддържат отношения с почти целия незападен свят, въпреки постоянните опити за изолация от страна на Запада, е едновременно и предимство, и недостатък. Това предпазва Русия от западния икономически и дипломатически натиск, който иначе би могъл да я парализира още по време на началните етапи на военната и операция. Само че тези отношения носят със себе си и определени бариери, които пречат на Москва да се ангажира с редица форми на ескалация и ответни действия. Тези ограничения очертават “пустинята от огледала”, възникнала около украинския конфликт. Става въпрос за набор от очаквания и норми, които никога не са били ясно заявени или дори изговорени; въпреки това те имат реален дисциплиниращ ефект върху страните в конфликта. Тази логика трябва да бъде допълнително проучена и използвана като част от политическия инструментариум на САЩ за прекратяване на конфликта при достатъчно благоприятни условия за Запада и Украйна, които при това да са приемливи и за Русия.
*Авторът е научен сътрудник в Института “Куинси” и доцент в Университета Меримаунт в Арлингтън, щата Вирджиния, анализатор на Responcible Statecraft
