Навършват се 71 години от възстановяването на Българската патриаршия

Християнската религия се разпространява в днешните български земи още през І-ІІ в. сл. Хр. След като през 391 г. императорът Теодосий І Велики обявява с едикт християнството за единствена официална религия на Римската империя, се изгражда епископска мрежа. След разпадането на Римската империя – 395 г., по-голямата част от Балканския полуостров се намира под властта на Източната империя – Византия. Когато през 681 г. е основана българската държава, в Мизия, Тракия, Македония, Албания, Епир и Тесалия е имало християнски институции – църкви, епископии, архиепископии и пр. Не е случайно, че през 870 г. учредената Българска православна църква, която е подчинена на Константинополската патриаршия, е с център Дръстър. В Дръстър има епископия още от времето на Константин Велики. През 927 г. с договор Византия признава българската църква за патриаршия – при управлението на цар Петър І (927-969). След като през 1018 г. Източната империя превзема целия Балкански полуостров, с грамоти от 1019 и 1020 г. император Василий ІІ Българоубиец създава Охридската архиепископия. Това е българската църква през време на византийското иго. Само първият неин архиепископ – до 1037 г., е българин. Опитите, както пише Златарски в т. ІІ на “История на българската държава през Средните векове”, С., 1934 за ромеизация на българския народ – т.е. за пълната му интеграция във Византия, в която е важно да си православен и да признаваш доктрината за византийския универсализъм – т. е. Византия е център на света, чрез Охридската архиепископия са неуспешни. Религията е част от ежедневието на средновековния човек в България. Неслучайно въстанието на Асен и Петър срещу Византия започва през 1185 г. със създаването на архиепископия с център Търново. Затова след продължителни преговори с Рим цар Калоян успява да издейства от папа Инокентий ІІІ да бъде сключена уния – т.е. съюз между България и католическата църква. Така българската църква за 31 г. е организационно подчинена на Рим, след като кръстоносците превзимат Константинопол – 13 април 1204 г. Благодарение на никейския император Иоан ІІІ Дука Ватаци през 1235 г. се провежда събор в Лампсак, Мала Азия, където източните патриарси признават българския архиепископ Иоаким за патриарх. България отхвърля унията с Рим, но е против унията на ромейския император Михаил VІІІ през 1274 г. –  Лион, Франция. След падането на българските земи под османска власт през 1394 г. Вселенската патриаршия възлага на молдовския митрополит Иеремия да управлява земите на Търновската патриаршия в Мизия, Тракия и Влахия. За втори път българската патриаршия е унищожена. Охридската българска архиепископия съществува до 1767 г., когато е закрита от Вселенската патриаршия. Османските турци смятат, че българският народ е част от рум милет – т.е. римският, византийският или гръцкият народ. С фермана на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. се създава българската Екзархия и българският народ е признат за отделен от рум милет. Екзархията е център на борбите на българите за освобождение и възстановяване на държавността. Безспорно авторитетна историческа личност е Екзарх Йосиф (1877-1915). От 1915 до 1945 г. Българската Екзархия няма църковен глава. От 1922 г. наместник-председател на Светия Синод е Софийският митрополит Стефан, който е екзарх от 1945 и 1948 г. Първият патриарх след възстановяването на патриаршията през 1953 е Кирил (1953-1971). След него Патриарх е Негово светейшество Максим (1971-2013 г.) и Неофит (2013-2014 г.).

На 10 май 1953 г., в последния ден от работата си, Третият църковно-народен събор на Православната ни църква взема историческото решение за възстановяване на нейния патриаршески статут – решение, чрез което поправя една историческа несправедливост и сбъдва мечтите и надеждите на поколения православни
християни от българския род, отдали силите и живота си за духовната ни свобода и
църковната ни независимост, припомня БГНЕС.
Започнала историческото си съществуване в далечната 870 г. като архиепископия на Константинополския патриаршески престол, Българската църква е удостоена с най- високия в православния свят патриаршески статут още в периода на Първата българска държава, за да изгуби този статут, заедно със загубата и на държавната самостоятелност, в началото на единадесетото столетие, бидейки понижена от завоевателя отново до ранга на архиепископия – Охридската българска архиепископия.
След отхвърлянето от народа ни на византийската власт и въздигането на Втората българска държава, през 1235 г. е провъзгласена и светата Търновска патриаршия: славна Църква, радвала се на високо признание и авторитет в целия средновековен християнски свят, която просъществува до времената на османското нашествие, когато е погълната от Вселенската патриаршия на Константинопол и когато само Охридската архиепископия остава да припомня на православните българи за славното им минало.
Ала столетията на двойна – държавна и църковна – несамостоятелност не успяват да сломят и да прекършат свободолюбивия православен български дух. В условията на неравна борба, с много постоянство и немалко жертви, през 1870 г. – точно хилядолетие след исторически първото учредяване на Българската църква – предците ни успяват да извоюват възстановяването на църковната ни самостоятелност, в лицето на Българската екзархия; през 1945 г. е снета схизмата, наложена ни от Вселенската Патриаршия; за да се стигне и до заветната 1953 г. и
отново възстановеното ни патриаршеско достойнство.
През целия този дълъг и трънлив исторически път православният български род, независимо от всички изпитания и всевъзможните изкушения, на които беше подлаган, остана верен в най-главното: през цялото това време духовните ни водачи, свещенството и монашеството и всички наши достойни предци останаха твърди в православната вяра, като не се отклониха нито наляво, нито надясно от царския път, но съхраниха и опазиха чиста „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуда. 1:3).
А тези изпитания и изкушения не бяха малко. Множеството опити за склоняване към позорна уния с Папството, към ислямизация – в столетия под османска власт, и към окончателно отделяне на българския народ от светото Православие и обособяването му в национално определено изповедание – в дългите десетилетия на достопечална
схизма с Вселенската патриаршия, вместо да отклонят народа ни от православната
вяра, успяха само да го утвърдят още повече в избора, направен още през деветото столетие от нашия богоувенчан покръстител – светия равноапостолен Борис Първи Михаил. Примерът на великия роден светец св. патриарх Евтимий и неговото молитвено застъпничество, са били винаги пътеводна светлина за нашата Църква и
нашия народ.
Целият този труден, ала достойно извървян от народа ни исторически път, ни дава повод и основание днес, отбелязвайки седемдесет и първата годишнина от възстановяването на патриаршеското достойнство на родната ни света Православна църква, да кажем, заедно със свети апостол Павел, от името на целия православен
български род: „С добрия подвиг се подвизах… вярата опазих“ (2 Тим. 4:7). И да продължим заедно по този тесен, ала спасителен път – към венеца на правдата, с който Господ увенчава онези, които са Му верни докрай.
Подвигът и примерът, оставени ни от тях, от достойните наши екзарси Антим, Йосиф и Стефан, и въобще от всички строители на светата ни Православна църква през столетията, ни задължават към още повече усърдие в полза на обичния ни православен народ, за слава на Бога и в утвърждаване мисията на светата Христова
Църква в съвременния свят.