НАТО разширява зоната на риска

Напоследък в Европа беше подета интензивна дискусия: да се позволи ли на Украйна да нанася удари по руска територия с натовско оръжие. Такава готовност веднага изявиха Франция, Великобритания, Полша, Финландия и прибалтийските републики. От САЩ и Германия известно време звучаха изявления, че са против, но съпротивата им бързо се пречупи.

Самата постановка на въпроса е показателна – тя отразява особеностите на целия украински конфликт. Страните, които смятат Украйна за съюзник – макар и не официален, но фактически, я поддържат, снабдяват я с оръжие за решаване на нейните военни задачи. Според тях при това положение не може да има никакви ограничения – както искат украинските военачалници, така трябва да имат възможност да действат. Спецификата е в това, че Украйна няма свои възможности и ползва чужди. Ако не беше западната помощ всичко отдавна щеше да е свършило. С други думи, НАТО е необходим и незаменим елемент от цялата кампания и неин активен участник. Първото в алианса признават, второто – не. Оттук произтичат и абсурдните уверения, че предоставянето на оръжия за Киев и използването на все по-модерни видове въоръжения не предизвикват ескалация на конфликта. И това не означавало, че НАТО се въвлича във военните действия срещу Русия.

Страстите по използване на все по-далекобойни въоръжения за удари по руска територия кипят преди всичко в Европа. В САЩ се опитват да смекчат споровете. В Белия дом повтарят формулираната преди време позиция да не се удря с американско оръжие по територии отвъд международно признатите граници на Русия. Иначе казано, това не се разпространява на новоприсъединените територии, включително и Крим. Може да се предполага, че в САЩ все още в определена степен като предпазител работи самосъзнанието на ядрена свръхдържава. В Стария свят обаче такъв предпазител няма. Твърде сложна е дилемата, с която европейците се сблъскват и която сами си създадоха. Те обявиха Украйна за ключ към мира в Европа. Но нямат предвид, че е необходимо да се намери приемлив за всички вариант за решаване на противоречията, напротив – смятат, че с Москва не може да се преговаря, а трябва да бъде победена на бойното поле.

Звучащите от време на време гласове на несъгласие, които предупреждават, че Киев никога няма да постигне поставените си цели, не променят идеологическата база. Не се променя в техните очи общата картина на събитията, нарисувана от политическия елит. Ако в началото доминираше идейно-емоционалната екзалтация, сега тя се превърна в официална позиция. Оттук произтича и предлаганото като аксиома мнение, че след Украйна руската армада без съмнение ще се втурне да напада Европа и ще започне от Източна. Няма значение, че експерти от разузнавателните служби на САЩ от време на време съобщават, че такъв сценарий не се предвижда в руското стратегическо планиране. Европа обаче смята иначе, защото си е въобразила, че по-добре познава Путин.

Ако се тръгва от подобно фалшиво схващане, тогава наистина няма алтернатива на продължаващата с всички средства подкрепа за Украйна, включително премахването на ограниченията за удари със западни въоръжения по вътрешността на Русия. По всяка вероятност ще бъдат изпратени повече специалисти, които знаят как се използват тези въоръжения и накрая в Украйна направо ще пристигнат бойни подразделения от отделни държави членки на НАТО.

Тук трябва да се изтъкне един момент: наистина ли европейският политически елит вярва, или – не, че руските танкове ще поемат по европейските полета. Всъщност, с всяка следваща стъпка по спиралата на ескалацията отговорът на този въпрос губи смисъл. Подобна логика за обвързване на събитията и за привличане на избиратели не позволява не само отклонения, но и стъпки назад. Затова, ако френският президент Макрон веднъж е заявил готовността Франция да изпрати свой контингент в Украйна, вече няма как да даде заден ход. Знаем обаче, че той има навика да пуска в пространството разни „бисери“, за да блесне на политическата сцена. После други особи от неговото обкръжение обясняват, че Макрон просто е искал да създаде атмосфера на „стратегическо двусмислие“, т.е. нека руснаците си блъскат главите какво имаме предвид.

Такъв подход в „големите игри“ е вече познат, но като правило той се използва, когато е налице остра конфронтация или когато го е предшествала. Ето защо да се предполага, че по такъв начин конфронтацията може да бъде избегната, е напълно погрешно. Затова Съединените щати, които най-добре разбират степента на отговорност, нямат особено желание да се включват в тази игра.

Хрониката на острата фаза на военния конфликт е цяла верига от действия, с които Западът непрекъснато повдига тавана на риска. Ако през пролетта на 2022 г. някой беше разказал на западните стратези докъде ще стигне тяхното въвличане във войната през 2024 г., те нямаше да повярват. Но курсът, по който са поели е линеен, а това означава, че  друга динамика не можем да очакваме. С други думи, всичко, което сега обсъждаме като хипотетично изостряне на конфликта, след време ще се превърне в реален факт – с използването на все по-опасни оръжия и изпращането на натовски войски в Украйна.

Какво в такъв случай трябва да прави Москва? Времето на „стратегическото двусмислие“ изтече, привършиха и разговорите за т. нар. „червени линии“, които стават все по-ритуални. Русия ще трябва да се изразява все по-ясно и категорично по отношение на стъпките, които ще предприеме в отговор на действията на алианса. Недомлъвките само поощряват усилването на ескалацията и пораждат чувство за безнаказаност.

Фьодор Лукянов