На Шипка изгря свободата на България!

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!…

                                  Иван Вазов, „Опълченците на Шипка“

Битката за Шипка на  11 (23) август 1877 година е повратен момент за хода на Руско-турската война.
На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската освободителна война.
Битката, в която главни действащи лица са 72 000 руски войни и българските опълченци, които оставиха костите си по бойните полета на Плевен, Шипка и Стара Загора, спасява войната, а оттам и цяла България.
Целта на турското военно командване е неговите бойци да преминат Стара планина, за да се съединят с войските на Мехмед Али паша. Заедно те трябвало да подпомогнат отбраняващия Плевен Осман паша, а после да изтласкат обратно руснаците зад Дунав.
В началото на август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления.
В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.
В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т. нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша.
Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.
За отбраната на прохода е сформиран така нареченият Шипченски отряд. Новата бойна единица се състои от 7500 руски войници и български опълченци. Тя разполага с едва 27 оръдия.
Първоначално в състава му влизат 36-и пехотен Орловски полк, Първа, Втора, Трета, Четвърта и Пета опълченска дружина, три конни сотни, пионерен взвод.
Начело на отряда е командирът на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов.
Срещу тях настъпва Централната османска армия с 27 000 войници, 48 табора, 16 конни ескадрона и 48 оръдия.
С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духът на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.
На 19 август ген. Столетов съобщава, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (36-и Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини – 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления “са крайно необходими”.
Но ген. Фьодор Радецки, чиито войски са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, смята, че придвижването на турците към Шипченския проход е само демонстрация и че главният удар ще бъде нанесен откъм Осман пазар (днес гр. Омуртаг).
Сюлейман паша насочва войската си към Шипка на 20 август 1877 година. Атаките започват на следващия ден през нощта. Частите от колоната на Реджеб паша се придвижват към вр. Малък Бедек и около 7 часа сутринта превземат руските постове, изграждат позиция и разполагат там батареята си.
Към 8 часа атакуват руските позиции на връх Свети Никола.
Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.
Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово.
Така съдбата не само на прохода, но и на войната се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.
Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877 година.
В нощта преди заветния ден на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.
През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо се оказва мястото, ожесточено атакувано от турската армия. Командир на тази позиция е флигел-адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на Трета бригада от Българското опълчение.
На 21 август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник — един ручей в източното подножие на връх Св. Никола.
В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени.
Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки.
Опълченецът от Първа дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.
В разгара на боя на позициите пристига 35-и пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.
На 22 август Сюлейман паша изненадващо не предприема нова атака. Той използва времето, за да организира подробно разузнаване и да изработи план за действие на следващия ден. Османските сили инженерно подготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо.
След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден, 23 август, Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток, и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и надявам се, ще го смачкам”.

На 23 август 1877 година е решителната битка в прохода.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.
Под връх Шипка и на Орлово гнездо противниците са на метри едни от други. Турската атака започват около 4 часа сутринта с артилерийски огън. Около 10 ч. Сюлейман получава и свежо подкрепление, а целта изглежда постигната.
Към обяд турските атаки са отбити, но положението на защитниците на прохода остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване.
Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35-и пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на Втора и Трета опълченска дружина с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”.
Към 17 ч. настъпва критичният момент.
По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях политат трупове. В последния момент идва помощ.
Майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма! Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България!”.
В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на Първа рота в Трета опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени. Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.
Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на Четвърта стрелкова бригада към прохода.
Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2-ра бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.
На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.
Към 17 часа в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци.

Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16-и стрелкови батальон на Четвърта стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.
Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България.

Изходът на войната е решен на Шипка.

На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.
Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“.
Малцина знаят обаче защо руското командване е било изненадано от присъствието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните действия тя се намира в Албания, но е била превозена оттам с английски кораби по нареждане на английския премиер Бенджамин Дизраели.

Именно армията на Сюлейман паша извършва най-голямото клане на българи в историята – старозагорското, където зверски са избити 15 000 българи.

След това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и руските части…
Така битката на Шипка се оказва ключова във войната.
По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци.
Противникът губи над 8200 души.
Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за Освобождението на България.
Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от река Дунав.

Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия.

На 26 август османската атака към Свети Никола успява да достигне руските окопи, но отново е отблъсната. В този ден пристигат още руски подкрепления и е направен опит за контраатака срещу османските позиции, но без успех.
С това битката завършва, като двете страни остават на позициите си.

Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода в третата битка при Шипка.

…..

В боевете при Стара Загора Самарското знаме, подарено на опълченците от жителите на град Самара, получава първото си бойно кръщение. С него в ръка геройски загива командирът на Трета опълченска дружина подполковник Павел Калитин.
След тежките отбранителни боеве градът е превзет, опожарен и сринат до основи от турските войски.
От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане от турската редовна армия на Сюлейман паша с участието на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед, и чирпански цигани.
Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи.
В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете.

Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени.

Избити са между 14 500 и 16 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат след Освобождението.
Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и остава 5 месеца в ръцете на турците.
Околните села имат същата съдба.
На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала, Новозагорско, от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези, водена от Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити извън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
На 16 юли 1877 г. е изклано населението и опожарено старозагорското село Дълбоки от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
На 4 август 1877 г. в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма „Св. пророк Илия“.

……

През ноември 1877 година Сюлейман паша командва полевата армия на мястото на Мехмед Али паша и прави неуспешни опити да настъпи срещу Източния отряд (боя при село Тръстеник).

През януари Сюлейман паша прехвърля около 27 хиляди войници от източнодунавската армия южно от Балкана.
След изненадващото преминаване на Балкана от ген. Гурко и разгрома на турските войски при река Искър, комендантът на град София получава заповед от Сюлейман паша да брани града педя по педя и да взриви всички складове.

Комендантът в изпълнение на тази заповед, дава нареждане да се опразни и опожари градът. Намесата на вицеконсулите Леандър Леге и Виторио Позитано предотвратява опожаряването на София.