Недялко Йорданов изплака в стих: Желязно погребение
Отиде си най-благият, най-кроткият
със сините очи, с брадата бяла,
с достойната осанка и походка…
И хиляди за сетната раздяла…
И чакаха… Два дена търпеливо
да влязат за последен път при него.
Смирени… И строени мълчаливо,
за да докоснат тялото в ковчега.
…
Народе мой, макар за толкоз кратко
обхванат от една еднаква мъка!
Смъртта дошла е… Вечната загадка…
Заупокой в притихналата църква.
И изведнъж пред хилядите хора…
За сетен път към вечната обител
потегли тежко бронетранспортьора…
Зловещ… Със две оръдия открити.
Той горе – на желязната платформа.
Какво ли му е там… Сега… В ковчега.
Охрана с полицейска униформа.
И цял кордон военни… Пазят Него.
Но от кого… От гледащата нация…
От хилядите хора просълзени…
Кой я измисли тази демонстрация.
Търпим… Мълчим покорни… Примирени…
Участници в това военно шествие.
Защо сега?… Но кой ще отговори?
А може би това е предизвестие,
че утре идват бронетранспортьори.
17 март 2024 г.
